- Ето чужденецът Калиник, който учи хората да не принасят жертви на боговете и да не им се покланят. Вече е прелъстил мнозина.
Като погледнал с ярост светеца, князът започнал да го разпитва гневно:
- Как се осмели ти, безумецо, като си пришълец, да развращаваш народа, учейки го да остави боговете, които са сътворили света и които почита царят, всички власти и цялата вселена? Нима не знаеш тяхното могъщество?
Светецът кротко му отговорил:
- Аз съм Христов раб. Като виждам как хората вървят към погибел, страдам със сърцето си за тях и колкото мога, старая се с доброто учение да ги обърна от тъмнината към светлината и от погибелта към спасението. Понеже в нашите книги е написано: "...който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове" (Иак. 5:20). Бих искал и теб да приведа към светлината от задържащото те бесовско помрачение и да те наставя в истинския път.
Като се изпълнил с гняв, князът казал:
- Нима ти мислиш и искаш да се отвърна от боговете, и като послушам безумните ти думи, да предпочета горчивата смърт пред блажения живот? Не, никога! Напротив, аз ще те убедя да се поклониш на нашите богове, понеже ще те предам на люти мъчения и тогава ще видя дали ще дойде твоят Бог да те избави от моята власт. Няма да пощадя тялото ти, докато не познаеш силата и властта на боговете и не им принесеш жертва.
Светецът мъжествено отговорил на Сакердон:
- Всяко мъчение заради моя Господ е толкова желано за мене, колкото храната за гладния. Затова не се бави и не губи време за заплахи, а започни на дело мъчителството си. Ето тялото ми - то е готово за мъки. В душата ми е Сам моят Бог, Който ще приготви спасение за мене, а за тебе - погибел.
Разгневен още повече, князът казал:
- Нещастнико! Как смееш да ми досаждаш с такива думи! Кълна се в боговете, че няма да те помилвам, но ще остържа тялото ти до костите, ще измислям всякакви мъчения за тебе, докато не погинеш с люта смърт.
Светецът отвърнал:
- Най-мръсен от всички нечестивци! Докога напразно ще губиш време в яростта си и няма да пристъпиш към дело. Предай ме на мъчения и познай мъжеството и великодушието на Христовия подвижник, който очаква победен венец от своя Спасител.
Тогава мъчителят наредил да съблекат мъченика и да го бият с волски жили. Дълго го били, а глашатаят викал:
- Калиник, познай боговете и ги призови, и те ще те избавят от мъките!
Но светият мъченик се смеел над мъчителя и мъките, и високо говорел:
- Ти ме заплашваше с големи мъчения, а ми налагаш най-слабите мъки. Нанеси ми повече рани, предай ме на по-люто мъчение, понеже аз не се боя от огъня и не се ужасявам от меча, смея се над смъртта, тъй като очаквам от моя Бог вечен живот. Тогава князът заповядал да повесят страдалеца на дърво и да стържат тялото му с железни остриета. Така остъргали плътта му до костите.
Но светецът продължавал да се смее над мъчението, като че на мъки било подхвърлено не неговото, а чуждо тяло, и казвал на княза:
- Заповядай още по-силно да ме стържат, понеже, колкото повече стържеш тялото ми, толкова повече се насища душата ми: на мен ми помага Христос. Укрепяван от Неговата благодат, аз не усещам болка от мъченията.
След това мъчителят наредил да свалят от дървото Христовия страдалец, да го обуят в железни ботуши с остри гвоздеи отвътре, да го закарат в град Гангри, отстоящ на седемдесет поприща от Анкира, и там да го изгорят. Той решил така, тъй като в този град Калиник обърнал твърде много хора към Христа. Мислел, че като видят мъченическия край на Калиник, тези новообърнати ще се ужасят и ще се върнат в предишната вяра. И така, разяреният княз предал Христовия воин в ръцете на своите жестоки войници и им дал заповед: да яздят на бързи коне, а мъченика да гонят пред себе си, принуждавайки го с побои да върви по-бързо. Обут в железни ботуши с гвоздеи, мъченикът ходел, сякаш че не усещал болка, и пеел Давидовия псалом:
"- Твърдо се уповавах на Господа, и Той се наклони към мене и чу моите вопли; извлече ме от страшен ров, от тинесто блато, постави на камък нозете ми и утвърди стъпките ми" (Пс. 39:2-3).
Така той вървял по определения път пред конниците без всякаква принуда. Когато минали шестдесет поприща и дошли на мястото, наречено Матрика, от силния слънчев пек воините започнали да се измъчват от силна жажда. Било месец юли. Никъде нямало вода по пътя, така че и самите воини, и конете им едва дишали. Тогава те завикали към светеца със сълзи:
- Рабе на истинския Бог, помилуй ни, отчаяните в живота си, помоли твоя Бог да ни даде вода, за да не умрем. Чували сме, че твоят Бог е всемогъщ. Забрави, че ти причинихме страдание: не по наша воля, а по нареждане на княза те мъчехме.
Като видял, че умират от жажда, свети Калиник се смилил над тях и като желаел да стори добро на враговете си, застанал до случилия се на пътя камък, вдигнал очи към небето и започнал да се моли:
- Владико на небето и земята, на морето и на всички твари! Ти в древност си напоил с вода от камък странстващите в пустинята Моисей и народа с него. Покажи и сега чудесата Си: нека по Твоята заповед от този камък да потече вода и да напои тези жадуващи, за да станат явни Твоите дела и на тези, които не Те познават, и да се прослави Твоето свято име.
Едвам завършил молитвата си, и от камъка веднага бликнал извор от жива вода. Всички пиели, утолявали жаждата си и високо викали:
- Велик е християнският Бог и по-славен от всички!
Оттогава изворът не престанал да тече във вечна памет на Божието чудо, извършило се по молитвите на мъченика.
Като се разхладили достатъчно, воините и конете им преминали останалия път без затруднения и пристигнали в Гангри. Не им се искало да предадат на смърт своя благодетел Калиник, избавил ги от гибел по пътя. Но като се боели, че князът ще се разгневи и ще предаде на смърт самите тях, изпълнили заповедта му. Като разпалили пещта, поставили мъченика близо до самия пламък. А той, като се радвал и веселял, осенил себе си с кръстното знамение и започнал да се моли:
- Отче небесни! Благодаря Ти, че ме удостои да умра за Твоето свято име. Приеми в мир духа ми и посрами Твоите врагове, всесилни Боже!
С тези думи той влязъл в самата среда на пламтящия огън на пещта и като легнал, предал светата си душа в ръцете на Бога. Когато пещта угаснала, честното му тяло било намерено невредимо. Вярващите го взели и го погребали с подобаваща чест, като прославяли Отца, Сина и Светия Дух, Единия в Троица Бог. Да бъде на Него и от нас чест и слава, и винаги, и во веки веков. Амин.
Житие на свещеномъченик Висарион Смоленски
Икона на св. Висарион Смоленски от катедралния храм "Св. Висарион Смоленски" в Смолян в процесия в деня на откриването му през 2006 г.
При царуването на султан Мехмед IV през месец юли 1669 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха в горите. Турците изгориха църквата "Св. апостоли Петър и Павел", митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха.
Турците поискаха да заловят Смоленския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села.
Народът, като виждаше, че при него се намира духовният му водач, се окуражи, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково.
При помохамеданчването на Смолен и областта му турците избиха много мъже, жени и деца, които не склониха да приемат мохамеданската вяра. Много вдовици и малолетни сирачета от двата пола, които не можаха да избягат в Райково, бяха принудени да нощуват из горите, изнемощели от глад и безсъние. Много от тях бяха застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналият в невежество турчин. Тия мръсни дела не мога да ги опиша - устата ми се схващат. Но ще настъпят светли дни и за това измъчено българско племе. Нека то знае до каква безнравственост е паднал завоевателят турчин и каква варварска религия е разпространявал.
Епископ Висарион Смоленски преживя в село Райково една година. Турците обаче търсеха сгодно време да го погубят, та да няма кой да поддържа борческия дух на българите, защото те бяха отпаднали духом от сполетялото ги зло. Помощ не идваше отникъде другаде и само епископ Висарион ги укрепваше във вярата и надеждата, че това зло ще мине и ще настъпят пак добри дни.
В ранното утро на 29 юли 1670 г. епископ Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от 10 души охранители, всички на коне и добре въоръжени, от Долно за Горно Езерово. Но ненадейно в долината се появи голяма въоръжена чета от турци. След тежък и кървав бой турците заловиха живи епископа и неговите охранители. Те ги обезоръжиха, вързаха им ръцете назад и бързо ги поведоха към Смолен, за да не би да ги застигне християнската чета, да ги освободи и люто да си отмъсти.
В Смолен по заповед на властта най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да приеме мохамеданството и по този начин да откупи живота си, понеже смятаха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще последват примера му. Епископът отговори: "Човек, който има любов към божествената истина, е непоколебим във вярата си. Смъртта ми ще ме направи безсмъртен пред Бога".
Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол и започнаха да щипят тялото му с нарочно приготвени клещи, като късаха парчета живо месо. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и без да моли за милост. Кръвта ручеше от тялото на този истински мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки, докато епископът склопи очи и падна в несвяст. След като го свестиха, турците го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, сложиха на главата му нажежен ръжен и се гавреха с него. Но и това не им стигна. Поругаха го публично и го развеждаха гол из града за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож го прободе в гърдите. Турците злобно се нахвърлиха върху него с камъни и обезобразиха тялото му.
Те заповядаха на охранителите на епископа да изкопаят гроб в една от градините, близо до хорището на Смолен, и там погребаха мощите му. Така на 29 юли 1670 г. умря мъченически Смоленският епископ Висарион.
