В своя забележителен път на духовник този българин бил свързан с най-видни личности на тогавашна Византия, включително императорите Йоан V Палеолог (1341-1391) и Йоан VI Кантакузин (1347-1354), както и с трапезундския император Алексий III Мега-Комнин (1349-1390). Житието на св. Теодосий не е запазено, но части от него са „вградени" в онова на неговия роден брат св. Теодосий Костурски. Братята били родом от „... Корисон, близо до Касторийските планини..." - планинския район Кореща, населен векове наред с чисто българско население.
Роден в началото на XIV в. в богато селско семейство, Теодосий получил добро образование в Костур, Солун и Константинопол. С благословията на патриаршията бил избран за игумен на манастира „Св. Филотей" на Атон. При него дошъл и по-малкият му брат св. Дионисий. В навечерието на Благовещение (25 март) през 1348 г. при риболов игуменът Теодосий и неколцина монаси били отвлечени от турски пирати. Откупени от местните християни в Бурса, монасите потеглили към Света гора. Във византийската столица обаче Теодосий бил задържан от патриарх Калист I, който го поставил за игумен на известния цариградски манастир „Манганон". Високият авторитет на българина Теодосий в средите на исихастите личи и от факта, че след своята абдикация (декември 1354 г.) император Йоан Кантакузин станал монах именно в неговия манастир. През 1370 г. Теодосий бил избран за духовен глава на малката, но богата Трапезундска империя в Югоизточното Черноморие, където останал до края на живота си (11 януари 1388 г.). Благодарение на митрополит Теодосий империята оказвала солидна помощ на атонските манастири, били установени връзки с българския владетел Константин Драгаш в Северна Македония, както и с руските земи. По същото време митрополит на Москва бил св. Киприан Българина, с когото св. Теодосий се е познавал още от Света гора. Дейността на св. Теодосий, както и на неговия по-малък брат св. Дионисий, е още едно свидетелство за ролята на личности от български произход във византийската църква и култура.
Паметта на св. Теодосий се отбелязва на 11 януари.
Из „Българи Светци". Пламен Павлов, Христо Темелски. София, 2010 г.
Житие на преподобния наш отец Теодосий Велики
Преподобният Теодосий бил роден в селището Могарион в Кападокия от благочестивите родители Проересий и Евлогия, които го възпитали в благонравие и книжно обучение. Когато момчето пораснало и добре изучило Божественото Писание, заповядано му било да чете богослужебните книги в църквата и той бил сладкогласен и изкусен четец като никой друг. Той четял поучителни слова за полза на слушателите, но още повече полза извличал за себе си. Като се вслушвал в думите на Господа, Който повелява на Авраам да излезе от своята земя и от своя род, и в Евангелието убеждава да оставим заради вечния живот баща, майка и братя, Теодосий се възпламенявал духом и желаел да остави всичко, за да последва Христа по тесния и скръбен път. Размишлявайки за това, той се молел на Бога:
- „Насочи ме, Господи, в Твоя път, и аз ще ходя в Твоята истина".
После, възложил упованието си на Бога, той отишъл в Йерусалим. Това станало към края на царуването на Маркиан, когато в Халкидон бил свикан Четвъртият вселенски събор против Диоскор и Евтихий. Докато бил в Антиохия, блаженият Теодосий пожелал да види преподобния Симеон Стълпник и да се сподоби с благословията и молитвите му. Когато дошъл при неговия стълб, чул гласа на преподобния:
- Добре дошъл, човече Божий Теодосий!
Теодосий се учудил, че онзи, който никога не го е виждал и не го познава, го нарича по име, паднал на колене и се поклонил на прозорливия отец. После по негова покана се качил на стълба и паднал в честните му нозе. А той прегърнал и целунал боговдъхновения юноша и му предсказал, че ще бъде пастир на словесните овци и мнозина ще спаси от крадеца, предсказал му и още много други неща, благословил го и го изпратил. Укрепен от благословията на преподобния и като имал светите му молитви вместо наставник и пазител, Теодосий дошъл в Йерусалим. Това станало по времето на патриарх Ювеналий. Той посетил всички свети места и се помолил на гроба Господен в храма на Възкресение. В себе си размишлявал какъв живот да поеме оттук нататък - дали отшелнически, или общежителен, заедно с други, които търсят спасение? И стигнал до убеждението, че не е безопасно да се отдаде на безмълвие в уединение, когато още не се е научил как да се бори с лукавите духове. „Ако никой от царските воини не е толкова неразумен, че още неопитен и необучен, в началото на военната си служба да се хвърли в самия център на битката, тогава как аз - размишлявал светецът, - чиито ръце още не са навикнали на оръжие и война, още непрепасан със сила свише, ще дръзна сам, в отшелничество, да се изправя против началствата, властите и светоуправниците на тъмнината на тоя век, против поднебесните духове на злобата? Трябва първо да се присъединя към светите подвижници и да се поуча от опитните отци как да се боря с невидимите врагове, а после, след време, ще събера и плодовете, които дава уединението и безмълвието." Като решил така благоразумно - защото наред с другите добродетели имал и съвършено благоразумие и способност добре да обмисля всичко - той започнал да си търси наставник.
По това време най-прочут сред отците, живеещи в Йерусалим и околностите му, бил един старец на име Логин, който имал килия край Давидовата кула. Затворен в нея, той старателно събирал сладкия мед на добродетелта. Блаженият Теодосий отишъл при него и поставил начало на монашеските си трудове. Той се привързал към стареца с цялата си душа и се учел от него на добродетел, защото преподобният бил велик със словото и житието си. След доста дълго време, макар и против волята си, той се преселил на едно място, наречено „ветхото седалище". Това станало по следната причина. Една благочестива жена, честна вдовица и служителка на Христа, на име Гликерия, създала там църква в името на Пречистата Богородица и усърдно молела преподобния Логин да пусне Теодосий да живее при новосъздадената църква. Макар ученикът да не искал да се разделя със своя отец, по негова заповед се преселил там. Скоро слухът за добродетелта му се разпространил навсякъде. Защото добродетелта озарява онзи, който я притежава, така, както запалената свещ осветява носещия я през нощта. При блажения започнали да идват хора за душевна полза и да се събират желаещи да станат подражатели на неговия живот.
След като живял там известно време, той започнал да скърби за липсата на покой, защото не понасял човешката слава и мълва. Той се оттеглил в една планинска пещера: в нея, според древното предание, пренощували тримата влъхви, които дошли при Христа във Витлеем с дарове и се завърнали в страната си по друг път. Преподобният Теодосий се преселил там от „ветхото седалище".
Като сменил местожителството си, блаженият променил и живота си и поел по най-тесния път. Желанието му било винаги да изпълнява Господните заповеди, той бил толкова обзет от Божествената любов, че насочвал всичките си душевни сили не към настоящето, а само и единствено към Създателя Бог, за да Го обича с цялата си душа, с цялото си сърце и мисъл, и за да проявява тази любов на дело, в телесни трудове и подвизи, които трудно могат да се опишат. Молитвата му била непрестанна, всенощна, сълзите се, изливали от очите му като потоци.
Постът му бил безмерен: тридесет години изобщо не вкусвал хляб, а се хранел само с фурми, зеленчуци или пустинни треви и корени, но толкова малко, че да не умре от глад. Когато нямал и това, защото в пустинята трудно се намирала храна, той се хранел само с костилките на фурмите, размекнати във вода, а душата си насищал непрестанно с Божието слово и вътрешно съзерцание на Бога. С живота си просиял като светла звезда и се прочул сред жителите на Палестина, защото „не може се укри град, който стои навръх планина". Някои от онези, които обичали добродетелта, идвали при него и предпочитали пустинническия живот с него пред суетата на града.
Отначало преподобният имал седем ученици. Ала братята всеки ден ставали все повече, защото благодатта, преизпълнила светия отец, привличала към себе си много души, които обичали добродетелта като разумни кошути, жадуващи духовните потоци. Идвали и немалко сановници и богати хора, за да живеят при него. Пещерата станала тясна за толкова много монаси. Братята отишли при преподобния и започнали да го молят да основе около пещерата манастир и да устрои широка ограда за словесните овци.
- Не се грижи, отче - казвали те, - с какви средства ще бъде построен манастирът. Само заповядай и нашите ръце ще са достатъчни, за да изпълним това дело.
Като видял, че го призовават да стане пастир на многобройно стадо, светият разбрал, че безмълвието му ще бъде нарушено, и се смущавал от различни помисли. От една страна, той не искал да остави безмълвието, което като нелицемерна майка дарува много благодат, а, от друга, смятал грижата за братята за важно дело, защото човек не бива да живее само за себе си, но много повече за ближния си, по примера на Самия Христос Господ, Който събрал ученици, станал пастир на словесните овци и положил душата си за тях.
Той оставил всичко на Божия промисъл и се молел на Господ да открие дали Му е угодно да се основе манастир и с чудесно знамение да посочи мястото, където да бъдат положени основите на обителта. Той взел кадилница, напълнил я със студени въглени, сложил тамян и тръгнал из пустинята, като се молел така:
- Боже, уверил Израил с много велики чудеса и убедил с рачлични знамения Своя угодник Мойсей да приеме бремето на началството над Твоите раби, превърнал жезъла в змия и здравата ръка поразил с проказа, а после направил я отново здрава; обърнал водата в кръв и после отново във вода, дал на Гедеон знамение на победата върху руното, Творецо и Вседържителю на всичко, Който Си дал на Езекия личбата, че ще го изцелиш, като Си върнал сянката десет стъпала назад; Ти, Който Си чул молитвите на Илия и Си пратил огън от небето, за да се обърнат нечестивите, и Си подпалил дърва и жертви, камъни и вода - Ти и сега си същият Бог! Чуй Твоя раб и покажи мястото, където ще Ти е угодно да издигна Твой свят храм и да устроя обител за Твоите раби, моите ученици. Посочи мястото, като заповядаш на тези въглени да пламнат сами за Твоя слава, та мнозина да познаят и научат истината.
И обикалял места, които изглеждали най-удобни за построяването на манастир. Той отишъл далеч в пустинята, но въглените останали студени в кадилницата, докато не достигнал мястото, наречено Кутила, на брега на Солено море. Когато видял, че въглените не се разгарят и желанието му не се изпълнява, решил да се върне обратно. Той вече наближил пещерата и изведнъж от кадилницата се показал благоуханен дим, а въглените се разгорели силно. Светият разбрал, че това е мястото, на което по Божие благоволение трябва да построи обителта, посочено не с думи, а с огън. Учениците му веднага се заловили за работа: те положили основите, построили църква, килии и ограда и скоро, с помощта на Всевишния, издигнали просторна обител.
Лаврата на преподобния Теодосий се прочула и прославила и в нея бил установен общежителен живот. Господ дарувал на обителта изобилие, та живеещите в нея не само да могат да се обогатяват с духовните богатства на добрите дела, но и да не бъдат лишени от нужното за тялото. Там намирали успокоение не само монаси, но и миряни, странници и пришълци, нищи и сироти, болни и немощни. Защото преподобният бил милосърден, човеколюбив и милостив, за всички бил грижовен отец, любезен приятел, усърден раб и служител, като очиствал язвите и струпеите на болните, умивал кръвта им, давал им да пият със своите ръце и им служел. Той показвал голяма любов и към идващите от всички страни, гощавал ги, успокоявал ги и ги снабдявал с всичко необходимо. Преподобният бил всеобщо пристанище и лечебница, дом и пиршество, общо съкровище за болните, страдащите, голите и странниците. Всички се утешавали с неговата любов, благост и щедрост и той не презрял никого.
По това време царувал Анастасий, който наследил властта след Лъв Велики и Зенон. Отначало царуването му приличало на сладостен рай, но после се оказало поле на гибелта. Той станал подобен на пастирите, които разпиляват и губят стадото си и поят овците с мътна вода, защото се прелъстил от ереста на Евтихий и безглавия Север и смущавал с нея Божията Църква. Анастасий отхвърлил Халкидонския Четвърти вселенски събор на светите отци, прогонил православните епископи от престолите им, а еретиците поставил на техните места и успял да склони към единомислие със себе си мнозина от православните - едни със заплахи, а други с почести и дарове. С лъстивото си коварство той дръзнал да се докосне и до преподобния Теодосий. Царят се опитал да го изкуши, като му пратил тридесет литри злато, за да храни и облича бедните и за нуждите на болните, но всъщност се стараел да спечели разположението на преподобния, чийто съвет и разум следвала цяла Палестина. Великият отец разбрал лукавството му, но като орела, който лети в облаците и е недостъпен и недосегаем, по-скоро сам можел да улови своя ловец. Той не се отказал от златото, за да не се покаже като безразсъдно презиращ вярата на царя и да не му дава повод да се гневи. Освен това се надявал с милостинята, която можел да подаде със златото, да изпроси от Господа милостта да настави царя по пътя на истина. Но милостинята нямала никакъв успех, защото златото не било пратено искрено, а с лукавство. Царят сметнал, че в лицето на свети Теодосий ще има свой съмишленик, но надеждите му били напразни.
Дошло време, когато той започнал чрез пратеници да иска от преподобния да изповядал вярата според учението на Евтихий и Север. Преподобният събрал всички пустинници и като мъж силен и водач на духовните воини, твърдо въстанал против еретическото зловерие, а на царя отговорил със следното послание:
„Царю! Ако ни предстои или да живеем нечестиво, като последваме безглавите и се лишим от свободата си, или да умрем честно, следвайки истинните догмати на светите отци, знай, че предпочитаме смъртта, защото не приемаме новите догмати, а следваме законите на нашите отци. Онези, които твърдят нещо друго, благочестиво отхвърляме и проклинаме и не ще приемем по принуда никого, ръкоположен от безглавите. Да не става това, Христе! Ако пък се случи нещо подобно, като призовем за свидетел на истината Бог, хулен от тях, ще се противим до смърт. С радост ще положим душите си за отечеството и за православието, дори да видим светите места загиващи в огън. Защото каква полза има да се наричат свети, ако светинята бива поругавана от еретиците? По никакъв начин няма да се решим не само да кажем, но дори и да помислим нещо, несъгласно със светите Вселенски събори. Ако се противопоставяме на тези събори, нека се запали огън в нас, нека против нас бъде изваден меч, нека ни застигне най-люта смърт и дори, ако е възможно, нека тя ни споходи безброй пъти. Никога няма да отстъпим от истинското благочестие и няма да оскверним с отхвърляне онова, което доблестно са приели отците. Свидетели за това нека бъдат техните трудове и подвизи, поети за вярата. Крепко и неизменно ще пазим всичко, заедно с онези, които смятат за благо да последват Христа и нас. Нека „Божият мир, който надвишава всеки ум", да бъде пазител и наставник на твоята държава."
С това послание преподобният ясно показал своята голяма ревност в благочестието.
Като го прочел, царят се засрамил, смирил се и до време прекратил гоненията против православните.
Но Анастасий се смирил не за дълго и скоро отново въстанал против православието. Отново навсякъде, даже в светия град Йерусалим, били обявени постановленията му, отхвърлящи светите събори, особено Халкидонския. И отново духовният воин, преподобният Теодосий, макар и в преклонни години, показал юношески плам. Докато всички мълчали и мнозина от страх изявявали съгласие, преподобният отишъл в Йерусалим и застанал на амвона в главната църква, откъдето обикновено свещениците се обръщали с поучение към народа. Той направил знак с ръка на всички да замълчат и провъзгласил:
- Който не почита четирите Вселенски събора, както и четирите Евангелия, да бъде анатема!
С тези думи поразил народа като ангел и никой от неговите противници не посмял да му възрази. После, като взел най-усърдните във вярата свои ученици, тръгнал да обикаля градове и селища, унищожавайки зловерието и утвърждавайки благочестието. Като научил за това, царят го осъдил на изгнание - окаяният не знаел, че смъртта вече стои пред вратите му. Преподобният бил пратен на заточение, а Анастасий скоро се лишил от временния живот. След смъртта му Христовият изповедник Теодосий заедно с други изгнаници за православната вяра се завърнал в своята обител.
След това преподобният се приближил към кончината си. Той лежал болен цяла година, но на устата му непрестанно била молитвата и дори когато заспивал, устните му се движели и мълвели псалмите и молитвите, на които били навикнали, така че се изпълнявали Давидовите думи: „и нощем песен ще Му пея". Той често поучавал братята в добродетелите. Три дни преди смъртта си повикал тримата обичани от него епископи, съобщил им за отхождането си при Бога и отдал последно целувание на плачещите и ридаещите за раздялата с него. На третия ден, докато се молел на Господа, той предал духа си в Неговите ръце, след като живял сто и пет години. Кончината му Бог почел с чудо: един мъж на име Стефан, родом от Александрия, дълго време бил мъчен от бяс. След смъртта на преподобния той докоснал одъра му, освободил се от мъчителя си и оздравял. Вестта за смъртта на преподобния бързо се разнесла навсякъде и от всички градове се събрал много народ, дошли и монаси от различни манастири. Пристигнал и Иерусалимският първосветител Петър с епископите си и святото му тяло било погребано с почести в пещерата, в която някога живеел, за слава на нашия Господ Иисус Христос, прославян с Отца и Светия Дух во веки. Амин.
