На четиринадесетия ден от януари се почита паметта на избитите монаси, подвизавали се в обителите и пещерите на планината Синай и в съседната крайбрежна пустиня Раита. Избиването на отците станало през четвърти век. То е записано от египетския монах Амоний, станал очевидец на това събитие. Той пише:
„Веднъж, когато седях в своята килия в Александрийската страна, в местността, наричана Каново, у мен се зароди мисълта да отида в Палестина. Не можех да гледам спокойно как християните търпят непрекъснати страдания от нечестивите мъчители и как нашият свят отец патриарх Петър е принуден да обикаля от място на място и да се крие, лишен от възможността да ръководи своето словесно стадо. Освен това желаех да се поклоня на светите места в Йерусалим, по които е ходел нашият Господ Иисус Христос, извършвайки тайната на Своя промисъл за нас. Като отидох там, се радвах за всички чудни Божии дела и горещо благодарях на милосърдния Господ, че ме удостои да се поклоня на светата земя.
После заедно с няколко монаси се отправих в пустинята и с Божията помощ след осемнадесет дни стигнах Синайската планина и се поклоних на тамошните светини. Там с наслаждение беседвах с ангелоподобните синайски отци и всеки ден посещавах килиите им за душевна полза. Те имаха такъв устав: през всичките дни пребиваваха безмълвни в килиите си, а в навечерието на неделния ден се събираха в църквата и заедно извършваха всенощното бдение. На светата литургия сутринта те се причастяваха със светите безсмъртни Христови тайни и всеки отново се оттегляше в килията си. По вид те приличаха на ангели, от голямото въздържание и непрестанно бдение телата им бяха изнурени и те живееха като безплътните, като не употребяваха за храна нищо от това, което възбужда и храни страстите. Изобщо не вкусваха вино, нито елей, нито хляб, а се задоволяваха с малко фурми и жълъди и само с това поддържаха живота си. Но за странниците при настоятеля понякога имаше и хляб.
След няколко дни тази страна беше внезапно нападната от варварите, наречени влемиани. Те избиха без пощада всички отци, които намериха в околностите. Ние, живеещите около манастирската кула, се смутихме и разтревожихме. Събрахме се бързо в укрепеното място заедно със светия отец настоятел Дула, който наистина бе раб Христов, отличаваше се сред останалите с особено търпение и кротост и затова някои го наричаха Мойсей. Варварите избиха всички отци, пребиваващи на Хорив, в Тефровил, погубиха много светии в Кидар и опустошиха и останалите околности на Синайската планина. Те наближиха и нас, и като не срещнаха отникъде съпротива, едва не ни убиха.
Но милосърдният Бог, явяващ Своята помощ на онези, които Го призовават с цялото си сърце, прати на върха на планината голям пламък. Видяхме, че цялата планина се покри с дим и от нея излизаше огън, който стигаше до небето, усетихме трепет и една не умряхме от страх. Паднахме по очи на земята и молехме Господа да ни отмине надвисналото бедствие. Ужас обзе и варварите. Като забелязаха огъня, те веднага побягнаха, някои хвърлиха оръжието и оставиха камилите си, защото ужасната гледка бе непоносима за тях. А ние благодаряхме и прославяхме Бога, Който не оставя онези, които се обръщат към Него. После слязохме от кулата и намерихме на различни места тридесет и осем отци, убити на място. По телата им имаше много рани и кой би могъл да опише мъчителната им смърт? Двама от тях, Исаия и Сава, бяха още живи, но изнемогнали от раните, едва дишаха. Със сълзи погребахме убитите и се погрижихме за живите. Пък и кой би могъл да бъде така жесток и немилосърден, че да не оплаква горчиво такива отци - мъже праведни и свети, жалко захвърлени на земята? Главата на един беше отсечена, а на друг се държеше само на кожата, един бе съсечен на две, а друг - с отсечени нозе и ръце, един беше с извадени очи, а друг разсечен на две от главата до краката. Кой би могъл да опише подробно всичко, което видяхме, погребвайки телата на светиите?
Двамата живи братя страдаха тежко. Исаия умря във втория час на нощта, а Сава беше жив и имаше надежда да оздравее, защото раните му не бяха много тежки. Той благодареше на Бога за своите страдания, но скърбеше, че не се е удостоил да умре заедно със светиите, и казваше с ридания:
- Горко на мене, грешния! Горко на мене, задето не бях в лика на светите отци, пострадали и умрели за Христа! Горко на мене, непотребния раб, отхвърлен в единадесетия час, когато застанах на прага на спасителното Царство Христово, но не влязох в него!
Той се молеше със сълзи и казваше:
- Боже Вседържителю, пратил Своя Единороден Син за спасението на човешкия род, благи Човеколюбче, не ме разделяй с умрелите свети отци, но нека аз да попълня броя им и да станем четиридесет! Благоволи да стане това, Господи Иисусе Христе, защото от рождението си Те следвам и само Теб обичам!
На четвъртия ден след избиването на светите отци и той предаде духа си в ръцете на Господа.
Докато още скърбяхме и плачехме, при нас дойде един измаилтянин и ни съобщи, че варварите са избили всички подвижници, живеещи във вътрешната пустиня, наречена Раита. Тя се намираше на повече от два дни път от нас по брега на Червено море. Там имаше дванадесет водни извора, както се казва в книгата Числа, и седемдесет финикови дървета, които после многократно се увеличиха. Разпитвахме този човек колко отци са избити и как е станало това, но той нищо не можа да ни каже, защото и сам бе научил от други; знаеше само, че всички живеещи в Раита отци са избити, от най-стария до най-младия.
Междувременно от град Фаран пристигнаха около шестстотин воини, защото там вече знаеха за избиването на светите отци в Раита. Като разбраха за това, варварите се приготвиха за битка и с изгрева на слънцето на морския бряг започна схватка между тях и войската. От двете страни бяха изстреляни много стрели, но фаранските жители бяха повече и започнаха да вземат връх. Варварите нямаха надежда за спасение и се защитаваха до деветия час. Те убиха осемдесет и четирима фарански воини и раниха мнозина. А самите те паднаха всички до един, не се предадоха на противника и не отстъпиха от мястото си.
Когато огледах телата на убитите светии, се оказа, че всички са мъртви, освен трима: Домен, Андрей и Орион. Домен се мъчеше жестоко от тежка рана в хълбока. Раните на Андрей бяха много, но не толкова тежки и той остана жив. Орион пък изобщо не беше ранен. Варваринът го беше ударил в левия хълбок, но мечът не докоснал тялото му, пронизал дрехите и излязъл отляво. Варваринът си помислил, че Орион е убит и го оставил, а той паднал между убитите и лежал като мъртъв. Сега той стана и заедно с мене оглеждаше телата на светиите, плачейки и ридаейки за застигналото ги бедствие.
После фаранските жители оставиха телата на варварите на морския бряг, за да бъдат разкъсани от зверовете и хищните птици, събраха телата на своите приятели и със сълзи ги погребаха при планината, където се намираха изворите. След това се върнаха при нас, с тях дойде и князът им Ведиан, когото, както казах по-рано, преподобният Мойсей изцели от нечист дух. Заедно с тях влязохме в църквата и ридаехме, удряхме се в гърдите и горчиво плачехме, като гледахме Христовото стадо хвърлено на земята, подобно на овци, разкъсани от зверовете. Почтените старци, украсени с честни седини, изглеждаха млади като ангели, защото добродетелният им живот сияеше на лицата им като утринна зора.
Рабите и мъчениците Христови лежаха, покрити със страшни и тежки рани: един беше посечен от рамото до утробата, друг беше разсечен на две, на трети беше отсечена главата, имаше и такива, на които им бяха извадени очите, отсечени нозете и ръцете, а сърцето на един беше пронизано с копие. Те умряха от различни рани по телата си. Приживе винаги носеха в телата си мъртвостта на Господа Иисуса, за да се открие и животът Иисусов в телата им. След богоугодния си живот, в смъртта се просветиха със своята кръв и се причислиха към сонма на светиите.
Събрахме телата им на едно място. Благочестивият княз Ведиан донесе от Фаран светли одежди и ние погребахме тридесет и деветимата свети отци. Всички, които присъстваха там по това време, взеха върби и палмови клонки и понесоха честните им мощи с пение на псалми и горчиви сълзи. Погребахме всички заедно, с изключение на Домен, по произход римлянин, който беше още жив, но привечер също се представи на Господа. Погребахме го редом със светите отци.
Христовите мъченици починаха на четиринадесетия ден от месец януари, в деветия час на деня.
Аз, грешният Амоний, с Божията помощ се завърнах в Египет и записах всичко това. Повече не се върнах на предишното място, наречено Каново. Заселих се в малка килия, близо до Мемфис, и често с благоговение си спомням за мъченията и подвизите на преподобните Христови мъченици. Да даде Господ и ние заедно с тях да се удостоим с участие в Неговото Небесно Царство и да се насладим на неизречените и нетленни блага с всички, които Го обичат, защото на Него подобава всяка слава, чест и поклонение с Безначалния Отец и Всесветия Благ и Животворящ Дух сега, винаги и във вечните векове. Амин.
