Преследван, отива в Румъния. С дара на предвиждане, в 1812 година издал позив до сънародниците си да посрещнат руските войски радушно, защото чрез тяхното оръжие България може да се освободи от "турското варварско мъчителство". Починал в Румъния през 1813 година.
„Това е грижата на всички тези, които един път в годината, на 3-ти март, се
„Това е символът на България, на Освобождението, направен в памет на всички жертви, паднали за нашето Отечество“, отбеляза Старозагорският митрополит Киприан и благодари за осигурените средства за манастирския комплекс „Рождество Христово“ – Шипка. В сградата на Семинарията е предвидено да има неделно училище, лекарски и зъболекарски кабинет.
Свети мъченик Кодрат бил роден в пустинята от майка на име Руфина –бежанка християнка от Коринт.
По чудодеен начин, младенецът живеел в пустинята, пазен от Бога, и воден от Светия Дух.
Вече юношa бил намерен от вярващи хора, които го завели в града, където лекувал болести с дадената му свише благодат.
По заповед на нечестивия римски император Декий в Коринт били започнати гонения на християни и в Коринт. Бил заловен и Свети Кодрат. Мъчели го жестоко но той оставал непоколебим в своята вяра.
Накрая Свети Кодрат и други ревностни християни били обезглавени извън града в десетия ден на месец март.На мястото, където били убити светите мъченици, потекъл извор, за да напомня на Коринт за страданието им.
На мъки в името на Христа се решавали и свети жени, подражавайки на свети Кодрат – една от тях била света Галина.
При царуването на нечестивия император Ликиний се надигнало жестоко гонение срещу християните и всички верни били принуждавани да принасят жертви на идолите. В арменския град Севастия началник на войската тогава бил Агриколай, човек със свиреп нрав и ревностен поборник на идолослужението. Тъй като по това време в редовете на императорските полкове вече имало немалко християни, била издадена заповед и те да принасят жертви на бесовете.
В полка на воеводата Агриколай имало четиридесет войници от Кападокийската област, които съставяли особено почетна дружина, благочестиво вярваща в Христа Бога и отличаваща се с непоколебимо мъжество, винаги непобедима във военните дела; сред тях били Кирион, Кандид и Домн - познаващи и Божественото писание. Когато Агриколай научил, че воините от тази дружина са християни, решил да ги принуди към идолопоклонство. Той ги повикал при себе си и се обърнал към тях с такива думи:
- Както в сраженията с неприятелите винаги сте били единни помежду си и сте проявявали храброст, така и сега със същото единомислие промиете подчинение на царския указ - доброволно принесете жертва на боговете, за да не бъдете подложени на мъчения.
На това светците с дръзновение отговорили:
- Ако ние, сражавайки се мъжествено за земния цар, винаги сме били победи тели, както ти, окаяни, сам свидетелстваш, то колко повече, подвизавайки се за безсмъртния Цар, ще преодолеем твоята злоба и ще победим твоето лукавство.
Агриколай качал:
- Предстои ви едно от двете - или да принесете жертва на боговете и да се удостоите с още по-големи почести, или, в случай че не се покорите, да се лишите от воинското звание и да се изложите на безчестие; размислете за това и изберете каквото намерите за добре.
- За това, какво е полезно за нас - казали войниците, - се грижи Господ.
- Не разсъждавайте много - заповядал воеводата - и оставете своите лъжливи слова, а утре сутринта бъдете готови да принесете жертва на боговете.
И като изрекъл това, Агриколай заповядал да ги затворят в тъмница.
Пребивавайки в тъмницата, светите воини денем и нощем прекарвали в молитва и пеене на псалми и слушане на наставленията на Кирион.
След като минали седем дни, през които светите воини били задържани в тъмница, в тази страна пристигнал княз Лисий, и след пристигането си в Севастия веднага обърнал внимание на доблестните воини: на другия ден, като се явил в съдилището заедно с воеводата Агриколай, заповядал да доведат светите четиридесет воини за изтезания. По пътя към това неправедно съдилище блаженият Кирион увещавал своите съдружници така:
- Няма да се убоим, братя! - нима Бог не ни е помагал в сраженията, когато Го призовавахме и побеждавахме враговете си! Спомнете си: как веднъж ни се случи да участваме в голяма битка, когато всички наши полкове се обърнаха в бягство и сред враговете останахме само ние - четиридесетте, тогава със сълзи се помолихме на Бога и с Негова помощ едни убихме, други прогонихме ранени, и при толкова много противници, и при цялата жестокост на сражението нито един от нас не беше ранен.
Сега срещу нас са се опълчили трима врагове - сатаната, Лисий и Агриколай, и по-добре е да се каже: един враг се опълчва на борба против нас - невидимият враг, и нима той ще победи нашата четиридесетчислена дружина? Да не бъде това!... Ние трябва и сега да постъпим така, както сме постъпвали винаги: да се обърнем с топла молитва към Бога и Той ще ни помогне, и няма да ни причинят вреда нито веригите, нито мъките. Винаги сме имали правило, влизайки в сражение да пеем псалома: "Боже, чрез Твоето име ме спаси и с Твоята сила ме съди. Боже, чуй молитвата ми, послушай думите на устата ми". И сега, братя, ще направим същото и Бог ще ни чуе и ще ни помогне.
Светите воини пели този псалом през целия път от тъмницата до мястото на съдилището. И народът от целия град се събрал да гледа.
Четиридесетчислената дружина застанала на съд пред Лисий и Агриколай.
Като погледнал към светите воини, княз Лисий казал:
- Вие ще получите от мен и почести, и дарове повече от другите, само се покорете на царската заповед - принесете жертви на боговете. Предоставя ви се свободно да изберете едно от двете: или да се поклоните на боговете и да се удостоите с големи награди и почести, или, в случай че откажете да изпълните това, на часа ще се лишите от воинско звание и ще бъдете подложени на мъчения.
На това Кандид отговорил:
- Вземи от нас не само воинското звание, но и самите ни тела, защото за нас няма нищо по-скъпо и нищо по-почетно от Христа, нашия Бог.
Тогава надменният княз заповядал да бият светците с камъни по устата. Слугите започнали да хвърлят камъни, но когато ги хвърляли, нанасяли удари не на светците, а взаимно едни на други. Като видели това, светите мъченици още повече се укрепили в дръзновението си в Господа. Раздразнен, княз Лисий сам взел един камък и го хвърлил по един от светците, но камъкът ударил Агриколай по лицето и му разбил устата.
И княз Лисий заповядал отново да отведат светите воини в тъмница, за да помислят за това, как да постъпят с тях.
На другия ден светите воини отново били доведени при нечестивия съдия и без да се колебаят, обявили: - Правете с нас каквото искате, ние сме християни и не сме съгласни да се поклоним на идолите.
Мъчителите заповядали да вържат четиридесетте свети воини и да ги повлекат към пълноводното езеро, което се намирало близо до град Севастия. Тогава било зима и духал леден вятър при силен студ; наближавала вечерта. Светите воини били изправени голи в езерото за цяла нощ, наоколо била поставена стража, която да ги наблюдава, начело с началника на тъмницата. За съблазън на светите воини близо до езерото била устроена топла баня, привличаща към себе си осъдените да търпят лютия студ и обещаваща бърза помощ на този от четиридесетчислената дружина, който, изнемогвайки от студа, би се склонил към идолослужение и би пожелал да избяга от водата и да се стопли. В първия час на нощта, когато студът станал нетърпим и телата на светците замръзвали, един от четиридесетте не устоял в подвига и като се отделил от лика на светиите, побягнал към банята; но едва стъпил на прага й, едва усетил топлината, и се разтопил и паднал като мъртъв.
В третия час на нощта светите мъченици били озарени от светлина като от лятно слънце по време на жътва, която разсяла студа, разтопила леда и стоплила водата. Междувременно войниците, на които било поръчано да пазят светците, били обзети от сън; само стражът на тъмницата не спял. Той, като чул, че войниците се молят на Бога, размишлявал: какво значи това, че прибегналият към банята на часа се разтопи като восък от топлината, а другите при толкова голям студ остават живи и невредими. Поразен от светлината, озарила светите мъченици, и желаейки да види откъде идва тази чудна светлина, той погледнал нагоре и видял пресветли венци, тридесет и девет на брой, които слезли върху главите на светците; размишлявайки за това, защо липсва четиридесетият венец, според броя на предадените на страдание четиридесет души, той разбрал, че избягалият в банята е отхвърлен от лика на светиите и затова липсва четиридесетият венец. Той веднага събудил спящите войници, хвърлил от себе си дрехите и гол, пред очите на всички се затичал към езерото, възклицавайки: и аз съм християнин! Като се присъединил към сонма на светите мъченици, той извикал към Бога:
- Господи Боже! И аз вярвам в Тебе, в Когото вярват и те; причисли ме към тях и ме удостой да пострадам с тези Твои раби; за да бъда и аз, след като премина подвига на изпитанието, достоен за Тебе! - и така числото на светите четиридесет мъченици отново се запълнило; мястото на отпадналия заел тъмничният страж, който станал свят завършек на четвъртата десетица. Името му било Аглай.
Настъпило утрото; нечестивите мъчители дошли при езерото и като видели светите мъченици стоящи във водата, живи и непострадали от зимния студ, се удивили, но приписали това дивно явление на вълшебната хитрост на страдалците. Те още повече се удивили, когато видели сред мъчениците да стои тъмничният страж. Мъчителите разпитали войниците, които били поставени да ги пазят: защо и как е станало това - а войниците отговорили:
- През нощта ние заспахме непробудно, а той - тъмничният страж - цяла нощ не спа и изведнъж ни събуди; тогава видяхме голяма светлина, озарила стоящите във водата, а този бързо свали дрехите си, хвърли ги и стремително влезе във водата и се присъедини към тях, гръмко заявявайки: "И аз съм християнин!"
Тогава сърцата на мъчителите пламнали от ярост; като заповядали да извлекат на брега вързаните светци и да ги поведат към мястото за мъчения в града, съдиите отсъдили да подложат светите мъченици на ново изтезание - да строшат нозете им с чукове.
Когато се изпълнявало това безчовечно изтезание над светците, благочестивата майка на един от най-младите сред тях, Мелитон, като се приближила към мястото на мъченията и стоейки близо до страдалците, ги насърчавала с думи към доблестно изпълнение на подвига; като повече от всичко се опасявала да не се изплаши младият й син и да не изнемогне в мъченията, тя го гледала с любов и протягала ръце към него, ободрявала го и го утешавала, казвайки:
- Сине мой, пресладки! Потърпи още малко и ще бъдеш съвършен; не бой се, чедо, ето, Христос стои пред тебе и ти помага!
Светите мъченици, претърпявайки като презрени злодеи страшните мъки от счупването на костите и не отслабвайки в ревността, в предсмъртните си минути с духовна радост викали:
"Душата ни се избави като птица от примка на ловци: примката се скъса, и ние се избавихме. Нашата помощ е в името на Господа, Който сътвори небето и земята."
И като произнесли амин, всички те предали душите си на Бога, и само един от тях, Мелитон, утешаван от майка си, едва дишал. След това мъчителите заповядали на слугите си да сложат телата на починалите светци в колесници, като оставят само младия Мелитон с надежда, че ще бъде жив. Но благочестивата майка, виждайки само своя син оставен на мястото на мъчението, като отхвърлила присъщата й женска слабост и се въодушевила с мъжество, взела сина си на раменете си и без страх последвала колесниците, на които като снопове зряла пшеница били возени телата на светите мъченици. Когато мъченикът, носен от майка си, издъхнал, радвайки се в Господа, тялото било положено от майчините ръце в колесницата при телата на неговите сподвижници. Когато телата на светите мъченици били докарани на мястото за изгаряне близо до реката, войниците, по разпореждане на нечестивите съдии, събрали много дърва и съчки и приготвили твърде голям огън и като сложили на него телата на светците, го запалили. Огънят изгорял, останали само костите на мъчениците.
И останките от светите мощи били хвърлени в реката, за да бъде напълно погубена паметта на доблестните страстотерпци. Но Господ, Който "пази всички кости на Своите угодници", не допуснал нито една частица от тях да се изгуби във водата, но всички те се запазили в цялост. След като минали три дни, светите мъченици се явили на епископа на град Севастия, блажения Петър, и му казали:
- Ела през нощта и ни изнеси от реката.
Блаженият епископ поканил благоговейните мъже от своя клир и в тъмната нощ тръгнал с тях към брега на реката. И ето, пред погледа им се открило дивно зрелище: костите на светците сияели във водата като звезди, светли били и тези места в реката, където лежали и най-малките частици от тях. Като събрал до една всички кости на светците, епископът ги положил на честно място. Така пострадалите за Христа и увенчани от Него сияят като светила в света: те вярвали в Бога, изповядвали Христа, не се противопоставяли на Светия Дух и се прославили от светата Животворяща Троица, оставяйки спомен за своя подвиг за назидание в спасението на всички вярващи в Отца и Сина и Светия Дух.
Имената на светите четиридесет мъченици са: Кирион (Кирии), Кандид, Домн, Исихий, Ираклий, Смарагд, Евно-ик (Евник), Валент (Уал), Вивиан, Клавдий, Приск, Теодул, Евтихий, Йоан, Ксантий, Илиан, Сисиний, Агий, Аетий, фла-вий, Акакий, Екдикий (Екдит), Лисимах, Александър, Илий, Горгоний, Теофил, Домитиан, Гай, Леонтий, Атанасий, Кирил, Сакердон, Николай, Валерий, филоктимон, Севериан, Худион, Мелитон и Аглай.
Светите четиридесет мъченици били измъчвани от двадесет и шестия ден на месец февруари, а предали душите си на Господа в деветия ден на месец март, когато над империята все още властвал езичникът Ликиний, но по-добре да се каже - вече царствал нашият Господ Иисус Христос. На Него слава, чест и поклонение с Отца и Светия Дух во веки. Амин.
 |
Св. Теофилакт бил известно време монах в една обител близо до Черно море. Когато при императрица Ирина иконоборческата ерес била осъдена от Седмия вселенски събор (787 г.), цариградският патриарх Тарасий, който знаел добродетелния живот на Теофилакт, убедил го да приеме званието епископ Никомидийски. В тоя сан Теофилакт се явил истински служител и последовател на Христа: той служел на бедни, болни, устройвал странноприемници и болници. Във време на една зараза, която се появила в града, той сам се грижел за болните, като със своите ръце измивал раните им.
Иконобороческата ерес, която била утихнала след събора, наново се появила при император Лъв Арменец (813-820 г.). Достойните епископи: Никифор Цариградски, Емилиан Кизически, Евтимий Сарийски, Йосиф Солунски, Теофилакт и много други напразно увещавали царя да се откаже от ереста и да приеме православното учение за иконопочитанието. Те били пратени на заточение. Св. Теофилакт прекарал 30 години в изгнание, като търпял лишения и страдания. Той починал в дълбока старост около 832 година.
Римските императори, жестоки гонители на християните, сами неволно способствали за разпространение на християнската вяра в Таврическия полуостров. Те изпращали там на заточение държавни престъпници. Изповядването на християнската вяра тогава се считало за голямо престъпление и много християни били пратени в изгнание заради вярата си в Иисуса Христа, например Св. Климент Римски в царуването на император Траян. Тия изгнаници чрез поученията си и чрез примера на добродетелния си живот обръщали много езичници към Господа и често пъти с мъченическата си смърт утвърждавали вярата в сърцата на новопокръстените. Така Господ насочвал всичко за доброто и ползата на Църквата и нерядко самите врагове ставали несъзнателни оръдия на всеблагия Божи промисъл.
Макар заточениците–християни чрез своите поучения да са обърнали мнозина към истинния Бог, мнозинството от жителите на Таврическия полуостров дълго оставали в мрака на езичеството. В тая страна имало много юдеи, които с всички сили се стремели да пречат на разпространението на християнската вяра и заедно с езичниците преследвали и мъчели вярващите в Христа. Християните, често пъти лишени от епископи и свещеници, могли само тайно да се събират на молитва. Но в първите векове на Църквата християнската любов възпламенявала всички вярващи. Изпълнени с ревност към закона Господен и с любов към ближните, християните с готовност посрещали страданията за вярата и дори смъртта.
Така, в царуването на Диоклетиан в ІІІ век, когато християните били преследвани, йерусалимският патриарх пратил няколко епископи в различни страни да проповядват светото Евангелие.
Двама от тях – Ефрем и Василий – пристигнали в Херсон. Те дълго живели заедно в Херсон или Корсун, главния град на полуострова. Утешавали гонените християни чрез своето състрадание и увещавали езичниците да оставят идолопоклонството и да се обърнат към истинския Бог. След известно време Ефрем напуснал Херсон и отишъл по-нататък. Той стигнал до реката Дунав, проповядвайки словото Божие. Мнозина се обърнали и приели от него св. кръщение, но повечето враждебно посрещали проповедника. Той с търпение понасял гоненията и оскърбленията и най-после, по заповед на началниците на страната, бил посечен с меч.
Между това Василий продължавал да проповядва словото Божие в Херсон. Някои повярвали, но много жители на града с гняв се опълчили против епископа. Те го били и мъчили и най-после го изгонили от града. Той отишъл в планината и се поселил в една пещера, наричана Партено. Скърбейки за неверието и ожесточението на народа, той непрестанно молел Бога да просвети езичниците със светлината на истинската вяра.
Град Амория бил дълго обсаждан от мохамеданите в началото на IX век, при византийския император Теофил (829-842 г.) Християните се защищавали мъжествено и врагът вероятно щял да отстъпи, ако между жителите на града не се намерил предател. Очаквайки голяма награда за предателството, той показал на мохамеданите уязвимата страна на крепостната градска стена и по такъв начин градът бил превзет и предаден на огън. По-голямата част от жителите и войниците, които защищавали града, били избити или отведени в робство. Победителят заповядал да затворят в тъмница главните военачалници. Те били 42 души. Църквата почита еднакво паметта на всички тия мъжествени вождове, които се оказали и добри войници, и верни служители на Христа.
За тях предстояло тежко изпитание. Напразно император Теофил предлагал за тях богат откуп. Победителят отхвърлял всякакъв откуп: той искал най-вече да принуди християните да се отрекат от вярата си и за тази цел употребил всички средства. В мрачната тъмница на пленниците постоянно дохождали пратеници от мохамеданския началник, за да ги убеждават да признаят Мохамед. Врагът действал ту чрез заплахи и строгост, ту чрез ласкави думи и обещания. Но християните, понасяйки жестокото изпитание, все повече и повече укрепвали духом. Те търсели сила и утеха в постоянната молитва, благодарели на Бога, Който им пратил страдания и чрез това им посочил средство да загладят прегрешенията на предишния си живот. Те всички радостно и спокойно очаквали смъртта, за да се съединят с Иисуса Христа и да придобият вечните блага на бъдещия по-добър живот. Военачалниците-християни били осъдени на смърт и посечени с меч.