На 26 септември Църквата възпоменава живота и кончината (успението) на св. Йоан.
На 8 май от стари времена в деня на неговата смърт е наредено празнуване за възпоминание на благодатните чудеса, които ставали на гроба на св. апостол Йоан. Свещените песни, които тоя ден се пеят в негова чест, са съставени главно от св. Йоан Дамаскин и от Цариградския патриарх Герман в VIII век.
Като празник на града 25 септември се чества от 1990 година, когато официално е отбелязана 50-годишнината от присъединяване на Южна Добруджа към България и с Указ на президента на Република България е възстановено старото име на града – Добрич.
Архиереят обърна внимание на огромния трагизъм православни човеци с една вяра да имат война помежду си. Той отбеляза, че „чувството на националност, на патриотичност са важни чувства и човек трябва да ги носи в сърцето си, но тези чувства да не достигат до краен национализъм и шовинизъм, и въобще до крайности от една
Сред официалните лица бяха г-н Йордан Йорданов, кмет на Община град Добрич, г-н Васил Карапанчев, областен управител на Област Добрич, г-н Нивелин Радичков, председател на Общински съвет Добрич, г-н Владимир Климанов, Генерален консул на Генералното коснулство на Руската федерация във Варна, г-н Мурат Анъл, вицеконсул на Генералното консулство на Република Турция в Бургас, Флотилен адмирал Георги Пенев, заместник-командир на Военноморските сили. Сред присъстващите бяха и множество почетни граждани, военноинвалиди, военни от запаса и други.
Негово Високопреосвещенство благопожела на всички добричлии да бъдат достойни човеци, да проявяват винаги своята човечност към ближния и „помнейки всички исторически обстоятелства, учейки се от тях, да имаме онова смирение и поведение, което никога повече да не ни доведе до такива сериозни военни конфликти“.
Основни акценти в честването на празника тази година са: Общоградско поклонение на Военното гробище в града, тържествена сесия на Общинския съвет и обявяване на почетни граждани на Добрич в Художествената галерия, както и валидиране на пощенска марка на тема: "160 години от рождението на ген. Иван Колев" – съвместно с Български пощи ЕАД.
Военното гробище е създадено през 1916 г., когато се води сражението за град Добрич, останало в историята като Добричка епопея (5-7 септември 1916 г.). При боевете тогава са загинали около 1100 български войници, по голямата част от които са погребани край града. През целия военен период между 1916-1918 г. на територията на гробището, в единични и братски гробове, са положени около 3500 воини от 6 национални армии, 10 народности и 6 вероизповедания. Със заповед на Заместник-министъра на културата от 21 март 2019 г. Мемориалният комплекс е обявен за обект с национално значение[2]. Днес за паметните боеве при Добрич напомнят каменните надгробия, експозицията „Добричката епопея 1916 г.“, алеята на знамената, вечният огън и параклис-костницата "Св. Архангел Михаил", изградена през 1921 г. и изографисана от известния добрички живописец Никола Тахтунов[3].
Какво празнуваме на 25 септември?
След подписване на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г. Южна Добруджа (и град Добрич) е в границите на Румъния. Това положение продължава до 1940 г., когато е подписан Крайовския договор и Южна Добруджа е върната на България.
Крайовският договор е подписан в гр. Крайова на 7 септември 1940 година и е между България и Румъния. Условията на договора налагат Румъния да върне на България Южна Добруджа, както и да се осъществи обмен на населението от Северна и Южна Добруджа. На 19 август 1940 г. протичат мъчителни и трудни преговори между двете държави. Румънската страна се стреми да направи възможно най-малки отстъпки, но в крайна сметка на нея ѝ се налага да върне южната част на Добруджа на Царство България. Така над 88 000 румънци, заселени от румънските власти след края на Втората Балканска война през 1913 г. са принудени да напуснат и да се преместят на север, докато 65 000 българи от северната част емигрират в родината.
На 25 септември 1940 г. българската армия влиза в Добрич. На тази дата се чества Денят на град Добрич
Изготви: Георги Великов
Захарий и Елисавета били праведни пред Бога: живеели според всички заповеди и наредби Господни. Те били в напреднала възраст. Нямали деца. На тая възраст не можели да се надяват, че ще им се роди чедо. Но въпреки това се молели усилено на Бога да стори с тях чудо: да им даде син, както в древността дарил с рожба престарялата Сарра.
Свещениците при Йерусалимския храм били разделени на 24 смени. Всяка смяна служела по осем дни, от събота до събота. Захарий бил от осмата смяна. Когато дошъл неговия ред, той се отправил за Йерусалим. Различните длъжности в храма /каденето, принасянето на жертви, грижата за седмосвещеника, сменяването на хлябовете на предложението и др./ се разпределяли между свещеници от всяка смяна по жребие. Този път се паднало на Захарий да влезе в храма Господен, за да покади. Народът се молел отвън през време на каденето.
Когато Захарий принасял кадилната жертва, ангел Господен му се явил отдясно на кадилния жертвеник. Като го видял, свещеникът се уплашил. Но ангелът му казал:
- Не бой се, Захарие! Твоята молитва бе чута: жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват на раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните, та да приготви на Господа народ съвършен!
Ангелът възвестил на Захарий не само това, че ще му се роди син, но и това, че тоя негов син ще бъде велик светец и предтеча на Изкупителя на човечеството. Свещеникът, смутен и развълнуван, не могъл да разбере веднага тая вест. Затова казал на ангела:
- По какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст.
Ангелът му заявил:
- Аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога, и съм пратен да говоря с тебе и да ти благовестя това; и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си!
Онемяването било едновременно и знамение и наказание за свещеника. Народът чакал вън и се чудел, задето Захарий се бавел в храма. Когато свещеникът излязъл, не можел да продума и да благослови народа. За богомолците станало ясно, че той е имал видение.
След като изминали дните на службата, Захарий се върнал у дома си.
Скоро Елисавета заченала. Благочестивите съпрузи топло благодарили на Бога, че проявил към тях тази велика милост.
Като прославяла Бога, Елисавета си казала:
- Тъй ми стори Господ в дните, в които ме погледна милостиво, за да снеме от мене укора между човеците.
На шестия месец след това събитие същият архистратиг Гавриил бил изпратен от Бога в галилейския град Назарет за възвести на пречистата Дева Мария, че ще бъде майка на Спасителя Господа Иисуса Христа.
Светата Дева запитала:
- Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?
Небесният пратеник й отговорил:
- Дух Свети ще слезе върху тебе, и силата на Всевишния ще те осени, затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, зачена син в старините си, и е вече в шестия месец. У Бога няма да остане безсилна ни една дума!
Смирено и благоговейно светата Дева казала:
- Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти.
Тогава ангелът си отишъл от нея.
Пресвета Дева Мария се отправила веднага за град Хеврон, за да сподели радостта си със своята сродница Елисавета. Тя влязла в дома на свещеник Захарий и поздравила Елисавета. Когато Елисавета чула поздрава й, младенецът проиграл в утробата й. Тя се изпълнила с Дух Свети и извикала възторжено с висок глас:
- Благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба. И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми. И блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното от Господа.
Света Дева Мария разбрала от думите на Елисавета, че Бог й е открил истината; тя, смирената Девица, е избрана да стане майка на Спасителя на човечеството; и Той, Спасителя ще дойде скоро на земята! Тя не могла повече да скрива високото звание, което архистратиг Гавриил й възвестил. Затова изрекла величествената песен:
- Душата ми величае Господа, и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостиво погледна унизеността на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове; задето силният ми стори велико нещо, и свято е името Му; и Неговата милост е от род в род за ония, които се боят от Него!
Света Дева Мария останала при Елисавета около три месеца. И след това се върнала у дома си.
Когато настъпило времето, Елисавета родила обещания син. Съседите и роднините й се зарадвали с нея. На осмия ден трябвало да дадат име на мледенеца. Всички смятали, че той трябва да носи името на баща си. Но Елисавета казала:
- Не, а да се нарече Йоан.
Отгде е знаела Елисавета, че детето трябва да се казва Йоан? - Навярно и тя е получила указание за името на детето от Светия Дух, благодатта на Когото изпълнила цялото й същество, когато света Богородица я посетила. Тогава съществувал обичай детето да вземе името на някой роднина. А никой в рода на Захарий не се наричал Йоан. Затова близките се колебаели да изпълнят така ясно изразената воля на Елисавета. Трябвало най-после да запитат бащата. Със знаци му дали да разбере, че искат да знаят какво име желае той да се даде на детето. Той написал на дъсчица: "Йоан му е името".
В същия миг се развързали устата и езикът му. И той проговорил, като благославял и прославял Бога. Изпълнен с Духа Свети, той пророкувал:
- Благословен е Господ, Бог Израилев, задего посети и извърши избавление на своя народ... И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господа, за да приготвиш Неговите пътища, и да дадеш на народа му да познае спасението чрез прощаване на греховете им, поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети изток свише, за да просвети ония, които са в тъмнина и сянка смъртна, и да насочи нозете ни в пътя на мира.
Веста за всичко, което се случило при обрязването на Йоан, се разнесла по цялата планинска страна. Всички, които чули това, говорели помежду си:
- Какво ли ще бъде този младенец?
А младенецът растял и крепнел духом...
В определеното време се родил Иисус Христос. Това събитие хвърлило в голяма тревога жестокия и подозрителен юдейски цар Ирод. Понеже знаел, че Иисус е потомък на цар Давид, той се страхувал, да не би тоя Младенец, като порасне, да му отнеме престола. Затова издал заповед да бъдат избити всички деца от две години надолу във Витлеем и околностите му, та по тоя начин да бъде погубен и Младенецът Иисус.
Детето на Елисавета Йоан било също застрашено с убийство. Затова разтревожената майка се криела, с него в някаква пустинна планинска пещера. Скоро престарелите родители починали. Закрилян от Бога, Йоан, техният син, израсъл в пустинята и останал там до деня, когато се явил на Израиля.
В памет на света мъченица Ириада
Светата дева Ириада живеела в Александрия. Веднъж, като отишла на извора, за да си налее вода, тя видяла един кораб, който спрял на брега; на този кораб се намирали множество девици, мъже, иереи, дякони и монаси; всички те били оковани във вериги, защото ги водели на мъчение заради изповядване на името на Иисуса Христа. Внезапно Ириада пламнала от голяма любов към Господа; като се отказала от носенето на вода, тя доброволно се присъединила към Христовите затворници и била окована във вериги заедно с тях. След като корабът пристигнал в египетския град Антинопол, света Ириада преди всички други претърпяла жестоки изтезания и била посечена с меч*, а след нея и всички останали запечатали с кръвта си своето изповядване на вярата си в Иисуса Христа.
През времето, когато управител на град Антиохия бил фанатикът езичник Атик, наречен Илиодор, тук било устроено шумно празненство в чест на езическите богове. Това празненство било придружено с различни безчинства. Идолопоклонниците буйно ликували.
На тоя ден в Антиохия пристигнали двамата благочестиви мъже - мъченици Трофим и Саватий. Свещено разгневени от духовното заслепение на езичниците, те застанали пред тях, насочили молитвен поглед нагоре към небето и със съкрушени сърца извикали:
- Боже, Който си създал вселената със словото Си и си сътворил човека по Свой образ и подобие, погледни от небето и освободи тия хора от властта на лукавия!
Идолопоклонниците разбрали, че тия чужденци са християни, заловили ги и веднага ги отвели при градоначалника Илиодор.
Управителят най-напред се обърнал към Трофим и го запитал за името, званието и вярата му.
Трофим отговорил:
- Името ми е Трофим. Син съм на благородни и свободни родители. Бях роб на греха, но чрез Христовото кръщение получих истинска свобода.
- От каква вяра си? - запитал го пак управителят.
- Вече ти казах от каква вяра съм - заявил Трофим. - Аз съм християнин, служител на Христа Бога. Готов съм да се пренеса в жертва за Неговото име.
Илиодор започнал да обяснява на Трофим, че е забранено изповядването на Христовата вяра. Правел опити да го убеди да се отрече от нея. Но увещанията му останали безплодни. Тогава заповядал да мъчат жестоко Трофим, да го бият, да стържат тялото му със железни остриета.
Изповедникът понасял с търпение мъките, като повтарял с тих глас:
- Господи, помогни на Твоя служител! Помогни ми, Господи!...
Управителят чул тия думи и подигравателно запитал мъченика:
- А где е твоят Христос, Трофиме?
- Христос е с всички, които Го призовават - отговорил Трофим. - Той е неотлъчно при мене. Бих ли могъл да понасям търпеливо мъченията, които превишават силите на човека, ако Бог не ми помага?
След тия жестоки мъчения Трофим бил отведен в затвора.
Управителят повикал при себе си приятеля му Саватий. Запитал го за званието, отечеството и вярата му. Саватий отговорил:
- И сан, и достойнство, и отечество, и богатство, и слава - всичко за мене се заключава в едно: аз вярвам в Христа, Сина Божи, чрез Когото всичко е станало и става, чрез промисъла на Когото вселената съществува и се управлява.
Управителят ударил плесница на Саватий и поискал от него да се поклони на боговете. Но саватий, пламнал от ревност по истинския Бог, разобличил лъжливостта на идолите.
По заповед на кръвожадния Илиодор се заредили страшни мъчения за смелия и безстрашен изповедник Саватий - мъчения, които довели до блажена смърт.
Трофим продължавал да стои в тъмничния затвор. След някое време управителят на Антиохия решил да го изпрати на Дионисий, управител на Фригия, когото познавал като човек още по-зъл и още по-свиреп. Надявал се, че при тоя жесток човек Трофим ще се откаже от вярата си.
Целият път до Фригия бил страшно мъчение за Трофим. Обут в железни обуща с остри гвоздеи отвътре, той вървял подир войниците, които яздели коне. Бил насилян да не изостава назад.
Тежките страдания по пътя не сломили твърдостта на Трофим. Ревността му към Бога не охладняла.
Той бил доведен в град Синад и изправен пред управителя на областта Дионисий. И пред него Трофим изповядал мъжествено вярата си в Христа Богочовека.
- Напразно се надяваш на Христовото име - казал му Дионисий. - Това име е станало причина да бъдат наказани със смърт мнозина. Ако пък искаш да се избавиш от смърт и да живееш в света, остави суетната си надежда и се поклони на боговете!
- По никакъв начин аз няма да се избавя от смъртта - отговорил Трофим. - Ако ти не ме умъртвиш, законът на природата ще тури край на дните ми. Но смъртта за делото на Христа Спасителя води към вечен живот, несравнено по-добър от тоя временен живот. Аз желая вечния живот!
Дионисий заповядал да бъде подложен Трофим на безпощадни мъчения. Същевременно продължавал да го убеждава да се отрече от вярата си в Христа Господа, макар дори само на думи. През всичкото време мъченикът мълчал и мъжествено понасял ужасните изтезания. От време на време устата му шепнели: "Много са скърбите на праведника, но от всички тях Господ ще го избави".
- Имаш грешка, Трофиме - казал Дионисий, като чул тия думи, но не ги разбрал. - Никой няма да дойде да те избави от мъченията. Ти обаче можеш да се избавиш сам, кота се поклониш на боговете.
- Никога няма да се отрека от истинския Бог - заявил Трофим.
Разгневен до полуда, Дионисий заповядал да се заредят още по-люти мъчения. Поискал да бъде мъчен най-безмилостно. Мъчителите опалвали с огън раните му. Измисляли нови и нови, по-тежки мъчения.
Нищо обаче не поколебало духа на изповедника. Той понасял мъченията с изумително търпение.
Като се изморили да го мъчат, мъчителите, по заповед на Дионисий, завели изповедника в затвора.
В същия град живеел знатен и богат сановник, на име Доримедонт. Той бил християнин, но таен, поради страх от езичниците. Като узнал за положението на Трофим, почнал да го посещава в затвора. Донасял му храна и други необходими неща. Превързвал раните му.
Непоклатното търпение на Трофим подействало благотворно на Доримедонт. Той се убедил да не крие по-нататък вярата си.
Настъпил някакъв езически празник, на който присъствал Дионисий с всички знатни градски сановници. Доримедонт не отишъл на празника. Дионисий забелязал отсъствието му и пратил хора да го повикат. Доримедонт отговорил на пратените, че е християнин и че като християнин не може да присъства на езическо тържество.
Дионисий пратил втори път хора да го повикат. Но получил пак отказ. Тогава заповядал да го вземат под стража. Чрез някои свои приближени се опитал да го увещае да не упорства. Но увещанията не могли да склонят Доримедонт да отстъпи.
На другия ден управителят Дионисий го изправил на съд.
- Какво става с тебе? - запитал го той. - Защо не дойде вчера на празника? Защо не изпълни царската повеля? Защо се отнесе с презрение към боговете? Или ти е омръзнало да бъдеш уважаван от всички и да заемаш между нас почетно място?
- Този, който обича истинския Бог, не желае земните почести и земната слава - отговорил Доримедонт. - Защо ми е почетния сан, защо са ми разкошните дрехи, ако за това трябва да се покланям на бездушни идоли? Всичко това е суетно и временно. То откъсва човека от Бога. А човекът без Божия закон си приготвя огнената геена.
Дълго Дионисий говорил на Доримедонт с цел да го убеди да се откаже от вярата си, но не успял. Тогава го предал на мъчения.
Доримедонт ги понесъл търпеливо. Колкото по-люти ставали мъченията, толкова по-високо той издигал духа си към Бога.
При изтезанията той не мълчал, не охкал, а убеждавал мъчителите си да познаят истината. Думите му разгневили управителя. И той почнал да прави мъченията все по-тежки. Твърдостта на мъченика се оказала непоколебима.
Почувствал себе си слаб да застави Доримедонт да се откаже от вярата си в единия Бог, Дионисий наредил да го затворят в тъмницата и отново започнал да мъчи Трофим. Но и Трофим, както преди, останал непоклатен. Той приемал всяко ново мъчение с благодарност към Бога.
След като се посъветвал с приближените си, Дионосий решил да предаде и двама, Трофим и Доримедонт, да бъдат изядени от зверовете в цирка. При стечение на огромно множество народ слугите му ги довели в цирка и поискали да бъдат пуснати срещу тях мечка, леопард и лъв. Зверовете ги заобиколили, но не се допрели до тях. Мнозина от присъстващите там езичници, като видели това, започнали да славят Бога. Те изразявали възхищението си, че истинския Бог по дивен начин пази своите служители.
Жестокият Дионисий упорствал в неведението си. Хулел Христа Спасителя. Наричал християните магесници. Най-после заповядал да им отсекат главите с меч.
Това станало в 278 година.
Както Саватий преди това, така и Трофим и Доримедонт дали живота си за прослава на Господа Иисуса Христа. С радост и надежда те приели пратените им от небесата мъченически венци.
През втората половина на първия и в първите десетилетия на втория век в Рим живяла благочестива жена християнка на име София. В своя живот тя оправдала напълно името си "София", което значи "премъдрост". И като съпруга, и като вдовица по-късно, тя водела благоразумен християнски живот, изпълнен с мир, чистота, кротост, покорност на Божията воля. Според възможностите си, тя вършела непрекъснато милостиня. Животът й бил низ от добри дела.
В живота й намерили ярко отражение думите на св. апостол Яков: "Мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (Як. 3:17).
Благочестивата София имала три дъщери, които носели имената на най-главните християнски добродетели. Първата дъщеря се казвала Вяра, втората - Надежда, а най-малката - Любов.
След раждането на третата дъщеря София се лишила от своя съпруг. Тая мъдра майка посветила целия си живот на това - християнски да възпита дъщерите си. Тя се стараела те да показват в живота си тия добродетели, по имената на които се наричали. Под нейно ръководство дъщерите изучавали пророческите и апостолските книги, Стремели се като майка си да проявяват ревност към богослужението и молитвите.
С чистотата и благородството на живота си това семейство привлякло вниманието на мнозина в Рим. Слухът за него се разпространил из целия град. Достигнал до управителя на областта, Антиох. Той пожелал лично да види това бележито семейство. От разговора, който повел с майката и дъщерите, разбрал че те изповядват християнската вяра. Той съобщил това на тогавашния император Адриан. От двореца излязла заповед майката и дъщерите да бъдат доведени при императора.
Пратеници дошли в дома на София. Майката ги изслушала и разбрала смисъла на това повикване.
Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се чувствуват по-силни, и се отправили към двореца. Като застанали пред входа му, те се прекръстили. И след това, вътрешно силни, тръгнали към залата на този ужасен гонител на християните. Смут не личал по лицата им. Очите им светели от радост, като че ли се явявали на някакво хубаво тържество.
Императорът ги запитал за техния род, за имената и за вярата им. Отговор дала мъдрата майка. Кротко и спокойно тя заявила, че и тя и дъщерите й носят на себе си божественото име на Христа Спасителя. В заключение казала:
- Аз съм християнка! Ето скъпоценното име, с което мога да се похваля. С това име се хвалят и моите три дъщери!
Императорът я изслушал и се замислил. Отказал се да води разговор. Наредил майката и дъщерите да бъдат изпратени при една знатна римлянка, на име Паладия. На Паладия било поръчано да наблюдава непрекъснато цялото семейство, което след три дни трябвало да застане отново на съд пред императора.
В дома на Паладия денем и нощем София беседвала с дъщерите си за вярата в Христа Бога. Искала да ги утвърди в тая светла вяра. Озарена от Бога, тя ги поучавала с такива думи:
- Мои мили щерки, дойде вече времето на нашия подвиг! Съобразно с вашите прекрасни имена, вие трябва да покажете твърда вяра, непоклатна надежда, нелицемерна любов. Настъпи часът на вашето тържество, когато ще се увенчаете с мъченически венец. Заради тази вест не жалете младите си тела, не жалете и красотата си заради Христа Бога. Не скърбете, че се лишавате от временния живот заради вечния, Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот! Скъпи мои щерки, не се съблазнявайте от изкушенията на врага. Царят ще ви обсипе с ласки и обещания за големи дарове, за слава, богатство и чест. Знайте - всичко това изчезва като дим, като прах, който вятърът измита от земното лице. Аз вярвам в моя Бог Христос, че Той няма да ви остави в страданията за Неговото име. Той ще бъде неотлъчно с вас при всички ваши мъки. Ще ви помага. И за награда ще ви приготви нетленен венец! О, мои прекрасни дъщери, помнете болките ми при вашето раждане и трудовете ми, с които ви отгледах! Помнете думите, с които ви учих на страх Божи. И тъй утешете майка си с мъжествено изповядване на вярата в Христа, Сина Божи! За мене ще бъде тържество, ще бъде радост, ако се удостоя да се наричам майка на мъченички, ако устоите заради Господа до кръв и умрете за Него с усърдие!
Дъщерите слушали с умиление думите на своята мъдра майка и ги влагали дълбоко в сърцата си. Във взаимна беседа те се стараели да се утвърдят една друга във вярата. И решили твърдо да понесат всичко заради Господа.
Адриан повикал християнките на съд и започнал да говори на дъщерите такива съблазнителни думи:
- Деца, виждам красотата ви и щадя младостта ви. Затова ви съветвам като баща: поклонете се на боговете, владетели на вселената! Ако ме послушате, ще ви нарека мои деца. Ако пък не ме послушате, ще си причините голямо зло. Ще огорчите своята майка и сами ще загинете. А бихте могли да живеете в доволство и почести. Ако упорствувате, ще ви предам на люта смърт. И тъй, за ваше добро, послушайте ме! Аз ви обичам и не искам да погубвам красотата ви, да ви лишавам от този живот. Бих желал да стана ваш баща!
Изпълнени с божествено въодушевление, трите сестри като че в един глас казали:
- Наш баща е Бог, Който живее на небесата. Той се грижи за нас. Ние искаме да бъдем обичани от Него, желаем да се наричаме Негови истински деца. Ние се покланяме Нему и пазим Неговите заповеди, а презираме твоите богове. Не се боим от заплахите ти; защото и ние желаем да понесем горчиви мъчения заради сладчайшия Иисус Христос, нашия Бог!
Удивен от тоя твърд отговор, императорът запитал София на каква възраст са дъщерите й.
Тя отговорила:
- Първата ми дъщеря, Вяра, е на 12 години. Втората, Надежда, е на 10 години, а третата, Любов - на 9 години.
Андриан решил да се опита да склони към отстъпление от вярата всяка от сестрите поотделно.
Най-напред се обърнал към Вяра, като поискал от нея да принесе жертва на богиня Артемида. Тя отказала. Императорът заповядал да я подложат на мъчение. Съблекли я и започнали да я бият безпощадно. Мъченицата останала равнодушна към ударите. Адриан заповядал да й отрежат гърдите, да я поставят върху нагорещена решетка, да я хвърлят в кипящ котел със смола и масло. Тя останала невредима.
Тогава мъчителят издал заповед да я обезглавят.
Като изслушала присъдата, Вяра се изпълнила с голяма радост и казала на майка си:
- Помоли се за мене, майко, за да завърша успешно шествието и да стигна благополучно до желания край - да видя моя възлюбен Господ-Спасител и да се насладя на Неговото прекрасно лице!
На сестрите си рекла:
- Помнете, мои мили сестри, Кому дадохме обещание вечно да служим! Затова нека претърпим докрай! Една и съща майка ни е родила, възпитала и научила. Затова трябва да получим един и същ завършек! Като едноутробни сестри трябва да имаме една воля. Нека да ви бъда пример, та и вие двете да вървите след мене към нашия Господ, Който ни зове при Себе Си!
Като изрекла тия прощални думи, Вяра целунала майка си и сестрите си. След това се отправила към мястото на наказанието.
Като гледала любимото си чедо, което отивало на смърт, майката се безпокояла само за това - да не би някоя от дъщерите й да отстъпи от Господа. С тия мисли тя се обърнала към Вяра:
- Аз те родих, дъще моя. За тебе претърпях болки. Ти ще ми се отблагодариш за това, като умреш за Христовото име и пролееш за Него същата кръв, която си получила от мене. Иди при Него, любима моя! Обагрена със собствената си кръв, като че облечена в багреница, застани пред Него и се помоли Нему за мене, твоята бедна майка, и за твоите сестри, за да ни утвърди в търпението, което ти прояви!
Вяра била обезглавена с меч.
След това Адриан започнал да уговаря Надежда:
- Любезно чедо, приеми съвета ми - това говоря, понеже те обичам - поклони се на Артемида, за да не загинеш, както загина твоята по-голяма сестра! Ти видя страшните й мъки, видя страшната й смърт. Нима и ти ще пожелаеш така да страдаш? Повярвай ми, дете мое, аз жаля твоята младост! Ако изпълниш заповедта ми, ще те обявя за моя дъщеря!
На тия думи света Надежда отговорила:
- Царю! Нима не съм сестра на тая, която ти умъртви? Аз растях заедно с нея. Заедно с нея се научих от едни и същи книги и майчини наставления да познавам нашия Господ Иисус Христос, да вярвам в Него и да Му се покланям. Не мисли, царю, че аз ще постъпя другояче. Не мисли, че няма да пожелая това, което е желала моята сестра Вяра! Не се бави и не се старай да ме разубеждаваш с много думи. Пристъпи към действие и тъй ще видиш нашето едномислие!
Императорът заповядал да подложат Надежда на ужасни изтезания. И нея царските слуги съблекли и били най-немилостиво. Хвърлили я в огън. Закачили я на дърво и стъргали тялото й със железни нокти. От тялото на мъченицата падали живи късове. Кръвта се леела на струи. Но лицето й сияело с неземна усмивка.
Изтърпяла толкова люти страдания, мъченицата засрамила мъчителя с това, че той не бил в състояние да победи търпението на една малолетна девойка.
Тя казала на императора:
- Христос е моя помощ. Аз не само не се боя от мъки, но ги и желая като райска наслада. Така приятни са за мене страданията за Христа Бога! А тебе, мъчителю, очаква мъка в геената огнена заедно с демоните, които ти почиташ като богове!
Разярен от тия думи, Адриан заповядал да хвърлят Надежда в кипящ котел с масло и смола.
Спасителят я запазил невредима.
Победен от тая девица, Адриан произнесъл най-после присъдата: Надежда да бъде посечена с меч.
Чула присъдата, Надежда казала на майка си:
- Майко моя, да бъде с тебе мир! Бъди здрава и помни твоята дъщеря!
София, прегърнала Надежда, целунала я и отвърнала:
- Дъще моя! Благословена си от Господа Бога Всевишни, че Нему се надяваш и заради Него не жалиш да пролееш кръвта си! Иди при сестра си Вяра и заедно с нея застани пред Спасителя!
По това време най-малката сестра, Любов, била застанала на мястото, определено за мъчения. Надежда пристъпила към нея, целунала я и казала:
- Не оставай тук, сестро! Нека заедно, трите сестри, да застанем пред Пресветата Троица!
После прегърнала бездиханното тяло на своята по-голяма сестра и навела главата си под дигнатия меч.
Императорът също започнал да убеждава и третата сестра да се поклони на богиня Артемида. Обаче нито ласки, нито убеждавания, нито заплахи могли да поколебаят любовта на момичето към Господа Иисуса Христа. Тогава Адриан наредил като я разтегнал на колелото, да я бият с тояга. Девойката понасяла търпеливо безчовечните изтезания. Разтегнатото й тяло, членовете на което излезли из своите стави, се покрило с кръв, като с багреница. Земята се напоила с кръвта на мъченицата като с дъжд.
Адриан измислил нови мъчения.
Заповядал да запалят пещ. Като я посочил на Любов, казал:
- Девойко, само кажи, че почиташ богиня Артемида, и аз ще те освободя! Но ако не кажеш това, веднага ще изгориш в тая разпалена пещ!
На тая заплаха момичето отговорило:
- Велик Бог е моят Иисус Христос. Артемида и ти с нея ще погинете!
Озлобеният мъчител заповядал да хвърлят Любов в пещта. Но мъченицата доброволно влязла в нея, без да се уплаши. Ходела из нея и пеела хвалебни песни на Твореца. След това излязла от пещта здрава и радостна.
Мъченията продължили. Царските слуги забивали в членовете й железни свредели. Но Бог я запазил и при тия мъчения.
Императорът, закоравял мъчител, без да се трогне от станалите чудеса, издал присъда: Любов да бъде обезглавена.
Изслушала присъдата, Любов се зарадвала и веднага отправила към Небето молитва:
- Господи Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име затова, че ме приемаш заедно с моите сестри. Възпявам Те, че ме удостои и аз да претърпя за Тебе онова, което претърпяха и те!
А София, майката, се молела на Бога да укрепи с търпение и най-малката й дъщеря. След това се обърнала към нея:
- Трето мое чедо, подвизавай се докрай! Ти вървиш по добър път. И за тебе е изпратен венец. И за тебе се отваря приготвеният чертог. Божественият Жених те очаква, като гледа отгоре на подвига ти. Когато под меча падне главата ти, Той ще приеме душата ти и ще те упокои с твоите сестри. Поменете и мене в царството на Небесния Отец. Той да бъде милостив и към мене. Да не ме лиши от вечно пребъдване с вас в Неговата слава!
Любов, като сестрите си, била вече коленичила и чакала удара на меча. Главата й паднала на земята. Свело се към земята и тялото й. Обилно се разляла кръвта и на третата света мъченица.
Майката взела телата на дъщерите си и ги положила в скъп ковчег. Поставила ги на погребална колесница. Погребала ги с благодарност към Бога извън града, на висок хълм.
Три дни прекарала при гроба на дъщерите си. Молела се, усърдно на Господа и плачела от радост. В такова състояние предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си.
Християни погребали светата майка при нейните дъщери. Това станало в 126 година.
Христовата църква почита и света София за мъченица, понеже като майка тя изживяла със сърцето си ужасните мъчения за Христа на своите възлюбени дъщери.
Мощите на светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов почиват от 777 г. в Елзас, Франция.
Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Св. Евфимия Всехвална Прехвална
Св. Евфимия се чества на 16 септември, когато пострадала, а на 11 юли се възспоменава чудотворството на нейните свети мощи. То било проявено във време на ІV вселенски събор в Халкидон.Речник
Тоя събор бил свикан при император Маркиан и императрица Пулхерия в 451 г. Повод за свикването му дала ереста на александрийския патриарх Диоскор и на цариградския архимандрит Евфихий. Тези еретици лъжливо учели, че Иисус Христос не е имал две природи - божествена и човешка, а само една - божествена.
На събора най-много се проявил цариградския патриарх Анатолий и йерусалимския патриарх Ювеналий. Спорове и доказателствата и от двете страни не довеждали до никакъв край. Тогава патриарх Анатолий предложил - и православни, и еретици да напишат поотделно своето вероизповедание и двете да ги поставят в ковчега, в който били мощите на света Евфтимия. На това се съгласили всички.
Двете вероизповедания били написани и поставени върху мощите на великомъченицата. Ковчегът бил затворен и с царски печат запечатан, а още и военна стража била поставена. Тогава всички прекарали три дни в пост и молитва. Когато на четвъртия ден отворили ковчега, всички видели, че православното изповедание стои в дясната ръка на светицата, а еретическото - под нейните нозе. Така с Божия сила спорът бил решен в полза на православните.
В памет на света мъченица Людмила
Блажената Людмила била родом от Сърбия, дъщеря на сръбския княз. Омъжили я за чешкия княз Боривой. По това време чешкият народ още не бил кръстен, а самият Боривой и неговата млада съпруга били езичници. След женитбата си те повярвали в Христа и се кръстили в името на Отца и Сина и Светия Дух, построили църкви и поставили в тях свещеници. Те имали трима сина и една дъщеря. На тридесет и шест годишна възраст Боривой починал. Блажената Людмила понасяла своята мъка с пълна преданост на Божията воля и раздавала на бедните цялото си имущество. Синът й Братислав наследил престола на своя баща и след като управлявал народа си тридесет и три години, също починал.
Властта поел Вячеслав, внукът на света Людмила. Но майка му възненавидяла свекърва си и всячески се стараела да я погуби. Като научила за това, света Людмила се оттеглила в град Течин. Снаха й подучила двама боляри и ги изпратила в Течин да убият блажената Людмила. Когато отишли там, злодеите събрали и много други подобни на тях зли хора.
Една вечер те обкръжили двора и двореца, където се намирала блажената Людмила, разбили вратите и влезли вътре. Те хванали светата княгиня, хвърлили въже върху шията й и я удушили. Така блажената Людмила угодила на Бога и пострадала мъченически.
Това се случило в събота, в първия час на нощта. Тогава светата била на шестдесет и една години. Бог прославил с много чудеса мястото на нейното погребение. Тя не била погребана в църква, а под градската стена. Всяка нощ над това място се появявали горящи свещи, а един слепец прогледнал, когато се докоснал до пръстта на гроба й. Като научил за тези чудни знамения, нейният внук Вячеслав пренесъл мощите й в град Прага и ги положил в църквата на свети Георги, където и днес те явяват много знамения и чудеса.
В памет на светителя Киприан, митрополит Киевски
Свети Киприан, митрополит Киевски и всеруски чудотворец, бил родом от България (от Търново, бел.ред.) и се отличавал със светия си живот, голямото си любомъдрие и начетеност в свещените книги. Той назидавал всички със своето боговдъхновено учение и душеспасителни наставления. Свети Киприан ревностно се подвизавал в делото на непрестанното учителство, наставлявал паството си да пребивава в страх Божий, всячески да се въздържа от смехотворство и празнословие и особено да усърдства в молитвата и истинското покаяние.
Той обичал тихия, безмълвен живот и затова често се оттеглял в своето митрополитско село Голенишчево*. Това безметежно място било разположено между две реки - Сетун и Раменис, и било заобиколено с гъста гора. Тук той построил храм в името на тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст. Тук ръкополагал епископи и свещеници и усърдно се занимавал с преписване и превод на много свещени книги от гръцки на славянски език. Той написал и житие на великия чудотворец светителя Петър, митрополит на цяла Русия.
Свети Киприан се упражнявал много и в молитвата и четенето на Божествените писания. Винаги имал в ума си паметта за смъртта, страшния съд Христов, мъченията на грешниците и блаженството на праведниците.
Преуспявайки в тези богоугодни подвизи, митрополит Киприан достигнал дълбоки старини и легнал на смъртния одър в своето село Голенишчево. Четири дни преди кончината си той написал прощална грамота, в която давал прошка и благословия на всички вярващи и сам с истинско християнско любомъдрие и смирение искал прошка от тях. Свети Киприан направил така, защото знаел каква сила има смирението: то покрива греховете и насочва всичко към добро. Преди кончината си светителят заповядал на епископите и приближените си да прочетат грамотата над гроба му при неговото погребение.
В такова смирение, с благодарствена молитва на уста, той починал в Господа в година 6914 от сътворението на света (през 1406 г. от Р.Хр., бел.ред.), на шестнадесетия ден от месец септември.
Този добър воин на Иисуса Христа застанал под кръста като под знаме, за да води битка против враговете на светия Кръст, в чест на Разпнатия на него. Един воюва за земния цар, друг - за своя живот и суетна слава, трети - за временните богатства, а свети Никита воювал за Единия си Господ Иисус Христос, Който е Цар на всяко творение, наша слава и неоскъдняващо богатство. За това, къде и как се подвизавал заради Христа този воин, разказва следното.
Когато при царуването на светия равноапостолен цар Константин Велики християнската вяра започнала да се разпространява по цялата вселена, тогава и в готската страна*, отвъд Истър (старото име на река Дунав, бел.ред.), като светъл лъч в тъмнината възсияло светото благочестие. В тази страна бил роден, кръстен и възпитан свети Никита. Готският епископ Теофил († около 340 г., бел.ред.), който взел участие в първия Никейски съборРечник, изповядвал догматите на православната вяра и подписал определенията на събора, просветил Никита със светлината на вярата и го кръстил в името на Отца и Сина и Светия Дух.
* Земята на готите се простирала от долното течение на Висла до Черно море. Те заемали най-вече територията на днешна Румъния по поречието на Дунав.
В скоро време древният завистник - дяволът, който не понесъл това, че светата Христова вяра се разпространява и броят на християните все повече и повече се увеличава, повдигнал в тази варварска, омрачена от идолослужението земя, борба и жестоко гонение против изповедниците на Христовото име и вярващите в Господа. Духът на злобата внушил на княз Атанарих да избива християните и да изтрие от земята си дори спомена за тях. По това време сред готите започнали междуособни войни. Те се разделили на две части: едната имала за вожд Фритигерн, а другата била ръководена от жестокия мъчител Атанарих. Когато единоплеменниците се срещнали в кръвопролитна битка, Атанарих, който притежавал повече сила и храброст, разгромил своя противник и обърнал войската му в бягство. Победеният Фритигерн избягал в Гърция, където потърсил помощта на христоненавистния цар Валент (царувал от 364 до 378 г., бел.ред.). Царят заповядал на войската си в Тракия да му се притече на помощ. След това заедно с оцелелите си воини и събраните в Тракия гръцки войски Фритигерн излязъл на битка срещу съперника си. Когато преминавал Истър, той заповядал да направят изображение на светия Кръст и да го носят пред полковете му. Така той нападнал Атанарих. Сражението било ужасно, но с помощта на Кръста християните победили Атанарих и цялата му войска: едни убили, а други пленили, а самият Атанарих с малка дружина едва успял да избяга. Оттогава християнската православна вяра все повече и повече се разпространявала сред готите, защото, като видели проявената в битката непобедима сила на кръста, мнозина повярвали в Разпнатия на кръста Господ.
Когато починал епископ Теофил, катедрата му заел Урфил*- мъж благоразумен и благочестив. Той създал за готите букви и превел от гръцки език много книги, така че светата християнска вяра се разпространявала сред тях все повече. За утвърждаването на вярата в Христа способствал с ревността си и свети Никита, един от най-благородните и славни мъже на тази земя. С благочестието и боговдъхновените си слова той довел мнозина при Господа.
Урфил или Улфила - готски епископ и ревностен проповедник на християнството сред готите, живял от 311 до 383 година.
След известно време нечестивият Атанарих отново се завърнал в родината си. Придобил власт и сила, подучван от бесовете, той започнал в своята област страшно гонение против християните, като се опитвал да отмъсти за унижението, че бил победен и посрамен от тях в битката.
Тогава, разпалван от божествена ревност, свети Никита излязъл на борба с двама врагове - невидимия и видимия. Борбата против невидимия враг той водел, като обръщал неверните в истинската вяра и подготвял вярващите към мъченически подвиг. А с видимия враг се борел, като изобличавал мъчителя Атанарих и го укорявал заради неговото безбожие и безчовечност и за това, че подлагал на мъки много вярващи християни. Свети Никита победил и двамата - и дявола потъпкал, и жестокостта на мъчителя преодолял. Различните мъчения, с които искали да накарат добрия страдалец да се отрече от Господа, били безсилни и самият мъчител недоумявал защо въпреки могъществото си не може да склони към своето злочестие един раб Христов, твърд в изповеданието си като здрав и непоклатим стълб.
Какво измислил тогава беззаконникът? Той решил да унищожи с огън онзи, когото не могъл да унищожи с множество рани, мъчения на плътта и смазване на членовете. Но какво постигнал нечестивецът? Той изгорил повече самия себе си с яростта си, отколкото мъченика - с пламъка, защото, макар и да се намирало в огъня, тялото на свети Никита останало невредимо. А мъчителят и без огън изгорял от безбожието си, защото умъртвил душата си и тялото си приготвил за ада. Така свети Никита воювал за Христа под знамето на кръста и се показал победител не само по име, но и в действителност.
Тялото на светеца, неповредено от огъня, останало непогребано и захвърлено с безчестие. По това време в готската страна живеел един благочестив християнин на име Мариан, роден в киликийския град Мопсуестия*. Той бил дошъл тук по някаква своя работа и останал доста продължително време. Мариан се запознал със свети Никита и спечелил приятелството и любовта му - особено го обикнал тогава, когато видял, че светият подвижник изповядва Христовата вяра и е готов дори да пролее кръвта си за нея. И ето, той решил да вземе тялото на обичния си приятел и мъченик Христов и да го отнесе в родната си страна. Но се опасявал да изпълни замисъла си от страх пред княза, който заповядал никой да не смее да погребе тялото на мъченика. Тогава Мариан решил тайно през нощта да го вземе при себе си.
* Град Мопсуестия бил разположен в равнина край бреговете на река Пирам.
Когато паднала нощта, той бил готов да отиде и да изпълни намисленото дело, но тъмнината и дъждът му попречили. Мариан силно скърбял, защото не виждал къде да върви и как да намери тялото на мъченика. Но Бог, на всички утешения, някога показал на влъхвите със звезда пътя към Витлеем (Мат. 2:2), утешил и него и му посочил благоприятен път към тялото на светеца: Той пратил небесна сила във вид на звезда, която засияла пред Мариан и го повела в нужната посока. Звездата светела и разпръсквала нощния мрак, а той я следвал с радост. После тя спряла над мястото, където било тялото на светеца, а Мариан го обгърнал с чиста плащаница и го отнесъл в къщата си.
Така той получил търсеното съкровище. Скрил го старателно в жилището си за известно време, а скоро след това се завърнал в отечеството. Той взел със себе си тялото на светия мъченик * и с почести го погребал в своя дом в град Мопсуестия.
* Свети Никита починал на 15 септември 372 година. Бел.ред.
Бог благословил дома на Мариан заради Своя мъченик свети Никита, както някога благословил с много богатства дома на Потифар заради Иосиф (Бит. 39:5) и дома Аведаров заради Ковчега на Завета (2Цар. 6:11.). Скоро домът на Мариан изобилствал с голямо богатство - и веществено, и духовно, защото при гроба на светеца се подавали множество дарове на всички нуждаещи се и се изпращали изцеления на болните. Целият град и околностите се събирали при гроба му, така че домът на Мариан не можел да побере всички, които идвали тук. Затова вярващите решили да построят църква в името на свети Никита и да положат в нея мощите на мъченика. Те ревностно се заловили за това дело и скоро построил храма. След като строежът бил завършен и храмът бил украсен с подобаващо благолепие, отворили гроба на светия мъченик, взели ковчега, отнесли го в новосъздадената църква и го погребали в земята. Само Мариан успял да вземе за благословия на дома си един пръст от мощите на светеца, който пазел при себе си с благоговение. Никой друг не могъл да вземе нито една частица от мощите на свети Никита.
Веднъж блаженият Авксентий, епископ Мопсуестийски, който построил църква в чест на светите мъченици Тарах, Пров и Андроник, пратил послание в град Аназарв (или Аназарва - град в Киликия, бел.ред.), където почивали мощите на тези трима светии. В него той молел гражданите на Аназарв да дадат частица от мощите на светите мъченици за новопостроения храм. Тогава те от своя страна помолили епископ Авксентий* да им даде в замяна частица от мощите на свети Никита за благословия на града. Епископът пожелал да изпълни молбата им и заповядал да отворят гроба на светеца. И ето, без всякаква видима причина мраморният камък, покриващ гроба, се разпаднал на две половини. Един от присъстващите дръзко докоснал светите мощи и ръката му веднага изсъхнала, а той изпаднал в ужас.
Епископ Авксентий II живял в средата на V век. През 451 г. той участвал на IV Вселенски събор в Халкидон.
В това време от небето се разнесъл силен гръм, блеснала ярка мълния и всички били обзети от страх. Тогава епископът разбрал, че Бог не благославя да се разделят мощите на светеца и се разкаял за намерението си. Той взел изсъхналата ръка на човека, дръзко докоснал се до мощите на светеца, отново я поставил върху мощите и започнал да се моли:
- О, свети мъчениче Христов Никита! Повече ти приляга да изцеляваш, отколкото да вредиш, защото си благ и подражаваш на Всеблагия Господ. И ако скоро наказа този човек, няма ли още по-скоро да го помилваш?
Едва епископът произнесъл тези думи, изсъхналата ръка била излекувана и всички се чудели на чудесата на свети мъченик Никита и прославяли Бога. И тъй като епископът не се осмелявал вече да се докосва до мощите на светия Божий угодник, благоговейно го опял и отново с чест затворил гробницата му, славейки Отца и Сина и Светия Дух, Единия в Троица Бог, на Когото подобава слава, чест и поклонение вовеки. Амин.
Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски.