Честваме паметта на светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов

Много често по време на гоненията срещу християните цели семейства ставали жертва на жестоките преследвания. Съпрузи, родители и деца, понякога и престарели хора не били пощадявани от суровите държавни мерки за ограничаване и дори за премахване на християнството. Така още по времето на император Адриан (117-138 г.) загубили живота си мъченически една майка на име София и трите й дъщери - Вяра, Надежда и Любов. Тези момичета били кръстени на християнските върховни добродетели.

София, честна и набожна жена, овдовяла и дошла с трите си дъщери да търси препитание в столицата Рим. Но в последните си години Адриан станал много подозрителен, започнал жестоко преследване на юдеи и християни. Четирите жени християнки, от които трите били още деца, били заловени и затворени. Разпитите и убеждаванията да се откаже от вярата си започнали от дванадесетгодишната Вяра. Но девойката, възпитана в преданост към християнската вяра и чиста нравственост, останала непреклонна. Тогава мъчителите не се поколебали да я обезглавят.

Последвала поредица от мъчения, сменяни с увещания към десетгодишната Надежда. Тя вече видяла какво претърпяла сестра й Вяра и как е загубила живота си, но не се уплашила. Останала твърда във вярата си и скоро също загинала от меча на палача. Същата била участта и на деветгодишната Любов. Така в рамките на един ден трите момичета били посечени пред много присъстващи, за да се всява страх сред народа и особено сред онези, които не се съгласявали да почитат измислените божества на имперската религия.

Със съкрушена душа майката София погребала дъщерите си и останала три дни на гробовете им, молейки Бог да я вземе при Себе Си. Накрая майчиното й сърце не понесло цялата тази мъка и София предала духа си до гробовете на своите деца.

ПРОФ. ИВАН ЖЕЛЕВ

Източник: БТА

Честваме паметта на светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов

Много често по време на гоненията срещу християните цели семейства ставали жертва на жестоките преследвания. Съпрузи, родители и деца, понякога и престарели хора не били пощадявани от суровите държавни мерки за ограничаване и дори за премахване на християнството. Така още по времето на император Адриан (117-138 г.) загубили живота си мъченически една майка на име София и трите й дъщери - Вяра, Надежда и Любов. Тези момичета били кръстени на християнските върховни добродетели.

София, честна и набожна жена, овдовяла и дошла с трите си дъщери да търси препитание в столицата Рим. Но в последните си години Адриан станал много подозрителен, започнал жестоко преследване на юдеи и християни. Четирите жени християнки, от които трите били още деца, били заловени и затворени. Разпитите и убеждаванията да се откаже от вярата си започнали от дванадесетгодишната Вяра. Но девойката, възпитана в преданост към християнската вяра и чиста нравственост, останала непреклонна. Тогава мъчителите не се поколебали да я обезглавят.

Последвала поредица от мъчения, сменяни с увещания към десетгодишната Надежда. Тя вече видяла какво претърпяла сестра й Вяра и как е загубила живота си, но не се уплашила. Останала твърда във вярата си и скоро също загинала от меча на палача. Същата била участта и на деветгодишната Любов. Така в рамките на един ден трите момичета били посечени пред много присъстващи, за да се всява страх сред народа и особено сред онези, които не се съгласявали да почитат измислените божества на имперската религия.

Със съкрушена душа майката София погребала дъщерите си и останала три дни на гробовете им, молейки Бог да я вземе при Себе Си. Накрая майчиното й сърце не понесло цялата тази мъка и София предала духа си до гробовете на своите деца.

ПРОФ. ИВАН ЖЕЛЕВ

Източник: БТА

Св. мчца Матрона Солунска

Св. Матрона, като момиче-сираче, била слугиня в Солун, в къщата на един евреин. Жената на тоя евреин постоянно хулела Матрона заради нейната вяра в Христа и я принуждавала да се отрече от Христа и да отиде в синагогата. Но кротката Матрона вярно служела на своята господарка, без да й възразява на хулите и тайно се молела на Христа Бога. Един ден еврейката узнала, че Матрона скришом от нея отишла в църква. Тя жестоко я била и затворила в една мрачна стая, като при това я и вързала. На другия ден тя намерила девойката развързана чрез Божията сила. Матрона на колене се молела Богу. Господарката повторила няколко дни това наказание, докато най-после чрез глад и побой тя уморила девойката. Тогава еврейката взела тялото на светата мъченица и от горния етаж на къщата си го хвърлила на улицата. Християните взели тялото на мъченицата и с чест го погребали. Епископ Александър пък, като узнал за чудесата, които се извършват при гроба на светата мъченица, издигнал там църква в нейна чест.

Проектът Архангел.бг Варна включва 15 кратки видеа, в които стъпка по стъпка се разказва за нашата вяра

Представяме ви най-новия проект на Ютуб канала Архангел.бг Варна – „Въведителни беседи преди кръщение”. Той има за цел да запознае с основите на православната вяра и култура и е подготвен специално за желаещите да приемат Светото тайнство Кръщение и за начинаещите във вярата.

Проектът включва 15 кратки видеа, в които стъпка по стъпка се разказва за нашата вяра:
- Кой е Бог;
- Кой е Иисус Христос;
- Какво е Църквата;
- Кой е човекът и какъв е смисълът на живота му.

Наред с това беседите са опит за по-подробно запознаване със Светото Писание и изясняване на смисъла на църковните празници. Водещ на проекта е отец Василий Шаган, председател на православната енория при храм „Св. Николай Чудотворец” и храм „Св. Архангел Михаил” във Варна. Използваните материали се основават на Св. Писание, трудовете и опита на св. Отци, Преданието и традицията на Православната църква.

Абонирайте се за нашия канал, за да получавате известия за новите видеа. Споделяйте материалите, които са ви харесали, оставяйте коментари, задавате въпроси. Това ще бъде вашият принос в нашето дело. 

arhangel.bg

Св. мчци София, Вяра, Надежда и Любов

Житие на св. мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София

През втората половина на първия и в първите десетилетия на втория век в Рим живяла благочестива жена християнка на име София. В своя живот тя оправдала напълно името си "София", което значи "премъдрост". И като съпруга, и като вдовица по-късно, тя водела благоразумен християнски живот, изпълнен с мир, чистота, кротост, покорност на Божията воля. Според възможностите си, тя вършела непрекъснато милостиня. Животът й бил низ от добри дела.

В живота й намерили ярко отражение думите на св. апостол Яков: "Мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (Як. 3:17).

Благочестивата София имала три дъщери, които носели имената на най-главните християнски добродетели. Първата дъщеря се казвала Вяра, втората - Надежда, а най-малката - Любов.

След раждането на третата дъщеря София се лишила от своя съпруг. Тая мъдра майка посветила целия си живот на това - християнски да възпита дъщерите си. Тя се стараела те да показват в живота си тия добродетели, по имената на които се наричали. Под нейно ръководство дъщерите изучавали пророческите и апостолските книги, Стремели се като майка си да проявяват ревност към богослужението и молитвите.

С чистотата и благородството на живота си това семейство привлякло вниманието на мнозина в Рим. Слухът за него се разпространил из целия град. Достигнал до управителя на областта, Антиох. Той пожелал лично да види това бележито семейство. От разговора, който повел с майката и дъщерите, разбрал че те изповядват християнската вяра. Той съобщил това на тогавашния император Адриан. От двореца излязла заповед майката и дъщерите да бъдат доведени при императора.

Пратеници дошли в дома на София. Майката ги изслушала и разбрала смисъла на това повикване.

Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се чувствуват по-силни, и се отправили към двореца. Като застанали пред входа му, те се прекръстили. И след това, вътрешно силни, тръгнали към залата на този ужасен гонител на християните. Смут не личал по лицата им. Очите им светели от радост, като че ли се явявали на някакво хубаво тържество.

Императорът ги запитал за техния род, за имената и за вярата им. Отговор дала мъдрата майка. Кротко и спокойно тя заявила, че и тя и дъщерите й носят на себе си божественото име на Христа Спасителя. В заключение казала:

- Аз съм християнка! Ето скъпоценното име, с което мога да се похваля. С това име се хвалят и моите три дъщери!

Императорът я изслушал и се замислил. Отказал се да води разговор. Наредил майката и дъщерите да бъдат изпратени при една знатна римлянка, на име Паладия. На Паладия било поръчано да наблюдава непрекъснато цялото семейство, което след три дни трябвало да застане отново на съд пред императора.

В дома на Паладия денем и нощем София беседвала с дъщерите си за вярата в Христа Бога. Искала да ги утвърди в тая светла вяра. Озарена от Бога, тя ги поучавала с такива думи:

- Мои мили щерки, дойде вече времето на нашия подвиг! Съобразно с вашите прекрасни имена, вие трябва да покажете твърда вяра, непоклатна надежда, нелицемерна любов. Настъпи часът на вашето тържество, когато ще се увенчаете с мъченически венец. Заради тази вест не жалете младите си тела, не жалете и красотата си заради Христа Бога. Не скърбете, че се лишавате от временния живот заради вечния, Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот! Скъпи мои щерки, не се съблазнявайте от изкушенията на врага. Царят ще ви обсипе с ласки и обещания за големи дарове, за слава, богатство и чест. Знайте - всичко това изчезва като дим, като прах, който вятърът измита от земното лице. Аз вярвам в моя Бог Христос, че Той няма да ви остави в страданията за Неговото име. Той ще бъде неотлъчно с вас при всички ваши мъки. Ще ви помага. И за награда ще ви приготви нетленен венец! О, мои прекрасни дъщери, помнете болките ми при вашето раждане и трудовете ми, с които ви отгледах! Помнете думите, с които ви учих на страх Божи. И тъй утешете майка си с мъжествено изповядване на вярата в Христа, Сина Божи! За мене ще бъде тържество, ще бъде радост, ако се удостоя да се наричам майка на мъченички, ако устоите заради Господа до кръв и умрете за Него с усърдие!

Дъщерите слушали с умиление думите на своята мъдра майка и ги влагали дълбоко в сърцата си. Във взаимна беседа те се стараели да се утвърдят една друга във вярата. И решили твърдо да понесат всичко заради Господа.

Адриан повикал християнките на съд и започнал да говори на дъщерите такива съблазнителни думи:

- Деца, виждам красотата ви и щадя младостта ви. Затова ви съветвам като баща: поклонете се на боговете, владетели на вселената! Ако ме послушате, ще ви нарека мои деца. Ако пък не ме послушате, ще си причините голямо зло. Ще огорчите своята майка и сами ще загинете. А бихте могли да живеете в доволство и почести. Ако упорствувате, ще ви предам на люта смърт. И тъй, за ваше добро, послушайте ме! Аз ви обичам и не искам да погубвам красотата ви, да ви лишавам от този живот. Бих желал да стана ваш баща!

Изпълнени с божествено въодушевление, трите сестри като че в един глас казали:

- Наш баща е Бог, Който живее на небесата. Той се грижи за нас. Ние искаме да бъдем обичани от Него, желаем да се наричаме Негови истински деца. Ние се покланяме Нему и пазим Неговите заповеди, а презираме твоите богове. Не се боим от заплахите ти; защото и ние желаем да понесем горчиви мъчения заради сладчайшия Иисус Христос, нашия Бог!

Удивен от тоя твърд отговор, императорът запитал София на каква възраст са дъщерите й.

Тя отговорила:

- Първата ми дъщеря, Вяра, е на 12 години. Втората, Надежда, е на 10 години, а третата, Любов - на 9 години.

Андриан решил да се опита да склони към отстъпление от вярата всяка от сестрите поотделно.

Най-напред се обърнал към Вяра, като поискал от нея да принесе жертва на богиня Артемида. Тя отказала. Императорът заповядал да я подложат на мъчение. Съблекли я и започнали да я бият безпощадно. Мъченицата останала равнодушна към ударите. Адриан заповядал да й отрежат гърдите, да я поставят върху нагорещена решетка, да я хвърлят в кипящ котел със смола и масло. Тя останала невредима.

Тогава мъчителят издал заповед да я обезглавят.

Като изслушала присъдата, Вяра се изпълнила с голяма радост и казала на майка си:

- Помоли се за мене, майко, за да завърша успешно шествието и да стигна благополучно до желания край - да видя моя възлюбен Господ-Спасител и да се насладя на Неговото прекрасно лице!

На сестрите си рекла:

- Помнете, мои мили сестри, Кому дадохме обещание вечно да служим! Затова нека претърпим докрай! Една и съща майка ни е родила, възпитала и научила. Затова трябва да получим един и същ завършек! Като едноутробни сестри трябва да имаме една воля. Нека да ви бъда пример, та и вие двете да вървите след мене към нашия Господ, Който ни зове при Себе Си!

Като изрекла тия прощални думи, Вяра целунала майка си и сестрите си. След това се отправила към мястото на наказанието.

Като гледала любимото си чедо, което отивало на смърт, майката се безпокояла само за това - да не би някоя от дъщерите й да отстъпи от Господа. С тия мисли тя се обърнала към Вяра:

- Аз те родих, дъще моя. За тебе претърпях болки. Ти ще ми се отблагодариш за това, като умреш за Христовото име и пролееш за Него същата кръв, която си получила от мене. Иди при Него, любима моя! Обагрена със собствената си кръв, като че облечена в багреница, застани пред Него и се помоли Нему за мене, твоята бедна майка, и за твоите сестри, за да ни утвърди в търпението, което ти прояви!

Вяра била обезглавена с меч.

След това Адриан започнал да уговаря Надежда:

- Любезно чедо, приеми съвета ми - това говоря, понеже те обичам - поклони се на Артемида, за да не загинеш, както загина твоята по-голяма сестра! Ти видя страшните й мъки, видя страшната й смърт. Нима и ти ще пожелаеш така да страдаш? Повярвай ми, дете мое, аз жаля твоята младост! Ако изпълниш заповедта ми, ще те обявя за моя дъщеря!

На тия думи света Надежда отговорила:

- Царю! Нима не съм сестра на тая, която ти умъртви? Аз растях заедно с нея. Заедно с нея се научих от едни и същи книги и майчини наставления да познавам нашия Господ Иисус Христос, да вярвам в Него и да Му се покланям. Не мисли, царю, че аз ще постъпя другояче. Не мисли, че няма да пожелая това, което е желала моята сестра Вяра! Не се бави и не се старай да ме разубеждаваш с много думи. Пристъпи към действие и тъй ще видиш нашето едномислие!

Императорът заповядал да подложат Надежда на ужасни изтезания. И нея царските слуги съблекли и били най-немилостиво. Хвърлили я в огън. Закачили я на дърво и стъргали тялото й със железни нокти. От тялото на мъченицата падали живи късове. Кръвта се леела на струи. Но лицето й сияело с неземна усмивка.

Изтърпяла толкова люти страдания, мъченицата засрамила мъчителя с това, че той не бил в състояние да победи търпението на една малолетна девойка.

Тя казала на императора:

- Христос е моя помощ. Аз не само не се боя от мъки, но ги и желая като райска наслада. Така приятни са за мене страданията за Христа Бога! А тебе, мъчителю, очаква мъка в геената огнена заедно с демоните, които ти почиташ като богове!

Разярен от тия думи, Адриан заповядал да хвърлят Надежда в кипящ котел с масло и смола.

Спасителят я запазил невредима.

Победен от тая девица, Адриан произнесъл най-после присъдата: Надежда да бъде посечена с меч.

Чула присъдата, Надежда казала на майка си:

- Майко моя, да бъде с тебе мир! Бъди здрава и помни твоята дъщеря!

София, прегърнала Надежда, целунала я и отвърнала:

- Дъще моя! Благословена си от Господа Бога Всевишни, че Нему се надяваш и заради Него не жалиш да пролееш кръвта си! Иди при сестра си Вяра и заедно с нея застани пред Спасителя!

По това време най-малката сестра, Любов, била застанала на мястото, определено за мъчения. Надежда пристъпила към нея, целунала я и казала:

- Не оставай тук, сестро! Нека заедно, трите сестри, да застанем пред Пресветата Троица!

После прегърнала бездиханното тяло на своята по-голяма сестра и навела главата си под дигнатия меч.

Императорът също започнал да убеждава и третата сестра да се поклони на богиня Артемида. Обаче нито ласки, нито убеждавания, нито заплахи могли да поколебаят любовта на момичето към Господа Иисуса Христа. Тогава Адриан наредил като я разтегнал на колелото, да я бият с тояга. Девойката понасяла търпеливо безчовечните изтезания. Разтегнатото й тяло, членовете на което излезли из своите стави, се покрило с кръв, като с багреница. Земята се напоила с кръвта на мъченицата като с дъжд.

Адриан измислил нови мъчения.

Заповядал да запалят пещ. Като я посочил на Любов, казал:

- Девойко, само кажи, че почиташ богиня Артемида, и аз ще те освободя! Но ако не кажеш това, веднага ще изгориш в тая разпалена пещ!

На тая заплаха момичето отговорило:

- Велик Бог е моят Иисус Христос. Артемида и ти с нея ще погинете!

Озлобеният мъчител заповядал да хвърлят Любов в пещта. Но мъченицата доброволно влязла в нея, без да се уплаши. Ходела из нея и пеела хвалебни песни на Твореца. След това излязла от пещта здрава и радостна.

Мъченията продължили. Царските слуги забивали в членовете й железни свредели. Но Бог я запазил и при тия мъчения.

Императорът, закоравял мъчител, без да се трогне от станалите чудеса, издал присъда: Любов да бъде обезглавена.

Изслушала присъдата, Любов се зарадвала и веднага отправила към Небето молитва:

- Господи Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име затова, че ме приемаш заедно с моите сестри. Възпявам Те, че ме удостои и аз да претърпя за Тебе онова, което претърпяха и те!

А София, майката, се молела на Бога да укрепи с търпение и най-малката й дъщеря. След това се обърнала към нея:

- Трето мое чедо, подвизавай се докрай! Ти вървиш по добър път. И за тебе е изпратен венец. И за тебе се отваря приготвеният чертог. Божественият Жених те очаква, като гледа отгоре на подвига ти. Когато под меча падне главата ти, Той ще приеме душата ти и ще те упокои с твоите сестри. Поменете и мене в царството на Небесния Отец. Той да бъде милостив и към мене. Да не ме лиши от вечно пребъдване с вас в Неговата слава!

Любов, като сестрите си, била вече коленичила и чакала удара на меча. Главата й паднала на земята. Свело се към земята и тялото й. Обилно се разляла кръвта и на третата света мъченица.

Майката взела телата на дъщерите си и ги положила в скъп ковчег. Поставила ги на погребална колесница. Погребала ги с благодарност към Бога извън града, на висок хълм.

Три дни прекарала при гроба на дъщерите си. Молела се, усърдно на Господа и плачела от радост. В такова състояние предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си.

Християни погребали светата майка при нейните дъщери. Това станало в 126 година.

Христовата църква почита и света София за мъченица, понеже като майка тя изживяла със сърцето си ужасните мъчения за Христа на своите възлюбени дъщери.

Мощите на светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов почиват от 777 г. в Елзас, Франция.

Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Дивна, пълна с необозрима красота, с небесна светлина и с незалязваща Божия радост е светозарната Пасхална полунощ!

Само преди няколко дни през тая тайнствено-свята полунощ вълшебният звън на великденските камбани отново се сля с небесната музика на ангелите, с величествения химн на Всемира и със светлите възторзи и най-чистите трепети на човешките сърца! Този небесен звън ­ тържествен химн на Възкръсналата Божествена Любов ­ мощно отекна над земните простори, окъпани в пролетна ведрина и омайваща красота! Този сладък звън повелително отекна и в човешките сърца!

Възкресение Христово е Велик Ден на безкрайната Божия сила; Вечен Ден на незалязващата Божия радост в света! Христовото Възкресение е най-великото събитие в мировата история на християнското човечество! Извор на вдъхновение, светлина и радост! Господнята Пасха представлява триумф, тържество на безсмъртната Божия Любов, която се роди на Кръста, изгря в мрака на гроба и заблестя в зората на Възкресението.

Великден е празник на

вечната духовна пролет в живота

Безгранични са благодатните последици на Христовото Възкресение. Те обхващат и земята, и небето, и времето, и вечността. И ние чувстваме и изживяваме и тази година чудната радост, която блика от Живоносния Христов Гроб ­ радост всечовешка, всемирна, надземна! Нея има предвид св. Йоан Дамаскин ­ боговдъхновеният автор на Пасхалния канон, който призовава цялата Вселена към всеобщо ликуване, към възторжена радост: “Небесата да се веселят! Земята да се радва! Да празнува целият свят: и видимият, и невидимият”; Защото Христос възкръсна! ­ Вечно веселие!

Човешкото сърце жадува за радост. Радостта ­ това е върховна ценност и украшение на живота! Чрез радостта животът цъфти, благоухае и дава обилен плод.

Ние, людете, сме свързани със земята. На земята протича целият ни живот. На земята ние изживяваме и всички радости и възторзи на сърцето. Има много невинни, чисти земни радости ­ извори на вътрешно щастие за сърцето.

И все пак ние, християните, не можем да живеем само с тях. Земните радости са преходен копнеж за вечна радост... Истинска радост на сърцето дава вярата! Ние имаме нужда от небе: бездънно и лазурно. Небе, което да озарява земния ни път с непреходна Божия радост. Небе, което да освещава нашите земни радости!

Християнството е религия на живота и оттук ­ религия на радостта: на духовната, чиста, никога непомръкваща радост!

Нашият Спасител Иисус Христос дойде като

Пратеник на радостта в света

Той живя и служи на Бога и човека с обич и радост. Светла радост благовестеше на отрудените и обременените. Радост обеща и на скръбните човешки сърца.

Сам Христос се радваше на земните блага. Възхищаваше се от природните красоти. Благославяше земните човешки радости. Обстоятелството, че Иисус Христос извърши първото Си чудо на сватба ­ в Кана Галилейска ­ и за радост, за веселие на людете, има дълбоко промислително значение. “Първо чудо!... Ах, това първо чудо!” ­ възклицава гениалният сърцеведец, великият руски писател Достоевски. Не скръбта, а радостта човешка е посетил Христос. Извършвайки за пръв път чудо, Той е осветил човешката радост... Който обича людете, той обича и тяхната радост. Чрез участието Си в сватбения пир Христос посочи, че радостите са благословени от Бога и служат за разцъфтяване на живота!

Рождественската радост и Пасхалната радост са двата полюса, между които се движи целият земен живот на Христос!

Братя и сестри,

Христос изпрати учениците Си ­ светите апостоли, в широкия свят да благовестят Евангелието: “Божествената радост”. “Винаги се радвайте!” ­ това бе техният пречуден и възторжен поздрав.

Апостолите бяха в Христовия Дух, затова имаха и Неговата радост. Те постигнаха тая радост в сърцата си. Направиха я свое вътрешно притежание, вътрешно богатство. Те бяха пълноводни потоци на тази радост. Бедни, незнайни, отхвърлени, гонени ­ те поздравяваха света с привета на радостта. Радостта им извираше не от земни извори, а от пълноводния извор на Божията Любов: Извор, който никога не пресъхва! Светите апостоли бяха пратеници на Божията радост в света.

В техния живот и пример се прояви

чудният парадокс на вярата:

безрадостни несретници обдаряваха света с радост... Тая радост беше вътрешното богатство на сърцата им. “Огорчават ни, а ние винаги сме радостни!” ­ пише св. ап. Павел. Тази светла радост бе показателят за силата на тяхната вяра. Тази радост като златна божествена корона блести в героизма и саможертвата им за Христа.

С такава неземна радост светите мъченици и изповедници на вярата през време на жестоките езически гонения посрещаха страданията и смъртта. Да се пренесем мислено 17 века назад и да надникнем в подземията на тъмните катакомби. Какво ще видим там? Преследвани заради вярата им кротки люде ­ християни, сияещи от вътрешна, неземна радост и с горящи от свещен небесен огън сърца! Да надникнем в езическите тъмници!...Там им предстоят жестоки мъки. Но те не скърбят, не плачат... Те се радват и възторжени пеят Богу хвалебни песни! Да погледнем в огромните римски амфитеатри, препълнени с тълпи. Тук е цялата римска аристокрация! На арената извеждат християните, осъдени на смърт чрез разкъсване от диви зверове. Всички тия мъченици горят от свещен пламък! Коленичили, с устремен към небето взор, шепнат топли молитви... А лицата им ­ лица на ангели в плът, кротки, безметежни, одухотворени, са озарени от неземна радост!

Страшни, мъчителни, кървави сцени! Но... никъде ­ скръб; никъде ­ въздишка; никъде ­ плач! Навсякъде се чува победната песен на вярата. Радост грее в сърцата.

Това е победната сила на Христовата вяра, на тържествуващата Христова Любов, на вечната Божия радост! Който пребъдва в благодатно-молитвено общение с Бога, чрез Господа Иисуса Христа той пребъдва в истинската Божия радост! Радостта в Господа е един от “плодовете на Светия Дух” (Гал. 5:22). Боговеселието е най-висшата радост. Няма земна сила, която може да помрачи сиянието на тая духовна, свята радост! И Спасителят казва, че тази радост никой не може да ни отнеме. Нито неволите, нито страданията, нито смъртта дори!

Само едно нещо може да ни отнеме тая чиста радост ­ грехът. Грехът лишава човека от радостта в Бога. Сърцето вместо олтар на доброто се превръща в капище на дявола. Св. Йоан Златоуст казва: “Само радостта в Бога е “непреходна и безсмъртна! Тя винаги цъфти и никога не увяхва!”

“Боговеселието, или животът в Бога ­ пише св. Антоний Велики ­ е последната цел на всички подвижнически трудове и върхът на съвършенството”. Обилните струи на Божията благодат вътрешно озаряват християнина и го правят да сияе от духовна красота и радост; да излъчва светлина и небесно благоухание.

Характерен пример за това представлява лъчезарният светец на Руската православна църква ­ св. Серафим Саровски. Тая радост преливала бреговете на душата му и се разливала и на околните. Св. Серафим всички посрещал с нежното обръщение: “Радост моя!”

Велик харизматик, потънал в океана на Божията благодат! Велик в чудесата си! Велик в любовта си! Велик в светозарната радост, която греела в сърцето му! И посетителите, обласкани от лъчезарния старец, забравяли своите неволи и ставали съучастници на неговия небесен възторг. Неслучайно и зиме, и лете св. Серафим приветствал своите посетители с: “Христос воскресе!” В сърцето му постоянно греела тиха, благословена пасхална радост.

Човек жадува за радост и щастие. Но скърбите и страданията са цената на нашето високо нравствено достойнство. Скърбите и страданията са наши възпитатели.

Те водят до верни прозрения

Те са път към Божието Царство. Ключ за отваряне на златните двери на това Царство. Християнинът приема страданията като благословен жребий в живота.

Според Евангелието светът представлява огромна, величествена сграда на Духа. Християнинът знае и разбира, че всеки човек съществува за общото, вселенско, Божие дело. Цялата земна съдба на човека: и радостите и постиженията, и изпитанията и скърбите трябва да бъдат вградени, съгласно Божия спасителен план, в този величествен строеж!

Християнинът знае, че Бог, нашият Любящ Небесен Баща, ни милва и в страданията, и в скърбите! Истинският християнин и сред най-големите страдания и тежки огорчения духовно винаги е утешен и радостен, защото знае, че Божественият Архитект извайва с чука на страданията душата и превръща тъгата и скърбите в истинска радост!... Радост в страданията и примирение в Божието водачество...

Един бележит мисионер-проповедник на Евангелието в Африка ­ по здравословни причини се завърнал в Европа. Негов приятел го завел при именит лекар. Двамата посетители били въведени в една стая, в която между другите мебели им направило впечатление едно малко детско кресло. На стената висяла картина ­ портрет на симпатична млада жена, заобиколена от седем весели деца.

Мисионерът и приятелят му били поканени на чай. Лекарят ги въвел в трапезарията. Но там било сервирано само за трима души. Никакво семейство не се виждало. Мисионерът запитал лекаря дали неговите домашни отсъстват. “Какво! Отсъстват ли?!... Съвсем не! Те са си вкъщи!” ­ казал лекарят любезно и някак си твърде болезнено. “Вкъщи ли?!”... “Да! ­ продължил лекарят ­ Но вие не можете да ме разберете! Картината, която видяхте в предната стая представлява моята мила съпруга и скъпите ми седем деца. Обаче, Господ, Който ми ги подари, отново прибра всички при Себе Си, заедно с майка им! Те са у дома! Аз останах самичък, странник в света!”

Дълбоко развълнуван, домакинът-лекар продължил: “Когато работех в кабинета, последното ми дете обикновено сядаше на малкото кресло, което видяхте. Това дете беше моята единствена утеха в скръбта ми. Но Господ взе и тая моя рожба, за да бъде Той всичко за мене! Преди това аз не познавах Господа. Живеех само за себе си в света. Моето съкровище беше жена ми и моите деца! Обаче, с мен се случи това, което става с кораба, който спускат в морето. Преди това той лежи на скелето горд и сигурен; опрян на множество подпори. Но после почват да ги махат една след друга, докато най-сетне остава да го крепи само въжето. След туй прерязват и него и люшкан, корабът се впуска в развълнуваното море... Точно така стана и с мене!... Но аз (при тия думи сияние озари лицето на изстрадалия човек), аз не пропаднах в бездната на отчаянието... Когато всички земни гаранции изчезнаха, Господ простря ръката Си към мене. Божията светлина ме озари! От тогава моят житейски кораб плува по морето на Божието милосърдие”.

Затрогващ пример!... Един тъжен земен дом, зачернен от тъмните облаци на скръбта, чрез вярата е превърнат в Божи дом ­ дом на Христовата светлина и на Божията радост! Дивна, трогателна изповед! Христос, стъпил върху вълните на земните бури и тревоги, от Своята Божествена висота бди и безбедно насочва ладиите на човешките сърца към тихото пристанище на Вечния живот; към бреговете на Божията радост и мир.

Мили в Господа братя и сестри!

Всичко на този свят е преходно. Всичко отминава. Всяко нещо на тая земя има начало, има и край. Всичко е подчинено на закона на смъртта. Няма цвят, който да не вехне и да не съхне. Няма земна радост, зад която да не стои сянката на скръбта.

Св. ап. Павел в посланието си до Евреите (13:14) пише: “Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим!” Ние, християните, в школата на земния живот сме устремени към “Божия град”, към Вечния, Тържествен Йерусалим ­ града на Божията радост! За нас, християните, истинската радост е: да вярваме в Бога, да познаваме Бога, да вървим след Него и да Го носим в сърцата си!

Връхна точка на радостта, която Христос донесе и завеща на света, е Пасхалната радост. Пасхалната радост прозвучава като основен мотив в целия живот на православния християнин. Мистически Православието е религия на Възкресението. Религия на Прославения, Тържествуващ Спасител!

Църквата е Божие царство на радостта>

Тя е пълноводен, непресъхващ извор на красота и на духовна радост. Пасхалната радост е жива в Църквата през всички векове и до наши дни. Тя дарява Божествена утеха и влива възраждащата духовна сила в много разбити от живота скръбни сърца.

Навярно сте чували за изповедта на оня млад човек, който загубил своята съпруга. “Никога, казва той, не ще забравя оня тъжен камбанен звън, който напомняше на всички, че тя завинаги е склопила очи и завинаги е напуснала нашия свят! Никога няма да забравя оня ситен есенен дъждец, който оросяваше нейното студено-ледено лице! Никога няма да забравя онези късни есенни цветя, които красяха ковчега є! Тя отмина... Хладният гроб я прие... И аз ­ сломен ­ се завърнах вкъщи с детето си. Стори ми се, че в нашия дом вече не прониква нито един слънчев лъч. Страхотна тъга облада душата ми! Заредиха се дни на голяма печал и вътрешна тревога...

Дойде Великденската нощ. Аз поведох детето и отидох в църква. Църквата беше пълна с богомолци. Лицата на всички сияеха от неземна радост. Свещениците запяха победния химн на живота: “Христос воскресе!” Сърцето ми силно затуптя... Усетих, че нещо става в мене. Искаше ми се и аз да запея, но нещо потискаше, спираше гласа ми. Една сълза се отрони и падна по лицето ми!

И ето... ­ в молитвен унес ­ с очите на вярата аз видях там, над иконостаса Възкръсналия Иисус, облечен в белоснежни одежди, облян в Божествена светлина. И около Него ­ ангели, безброй ангели... Всички пееха: “Христос воскресе!” И целият богомолен народ отдолу отново подемаше песента. Струваше ми се, че небето и земята се сливат в това велико тържество и пеят заедно: “Христос воскресе!”

И ето там, всред ангелите, с очите на вярата аз видях и нея, майката на моето дете. Тя беше блажено-усмихната и пееше заедно с ангелите... Дълго не свалях очите си от това чудно видение. Службата завърши. Хванах детето си за ръка и си отидохме вкъщи. Усетих, че ми стана леко. От тая нощ започнах да я виждам в сънищата и в бляновете си... Чувах нежния є покровителствен глас, който ме насърчаваше в дни на тревога и изпитания!”

Ето великата, преобразяваща сила на Пасхалната радост! Студеният мрачен гроб скрива радостта и красотата на живота! Но

очите на вярата виждат и зад мрака

на гроба, и през сълзите на мъката светлина и Божия радост! Защото при Бога, Възкръсналия Спасител ­ в Царството на светлината и радостта ­ няма смърт!

Израз на живата ни вяра, че в света нищо не умира, е нашата велика християнска утеха; вдъхновените думи на братствената песен: “Смъртта Божа е повеля, тя небесна е врата, що тайнствено разделя земний мир от Вечността! Светъл е на гроба мрака, светъл нашия конец! Сам Христос ни горе чака със готов за нас венец!”

Там, където е Христос, там грее чиста, вечна Божия радост! Царството Божие ­ идеалът на всяко вярващо сърце, по думите на св. ап. Павел “не е ястие и питие, а правда и радост и мир в Светия Дух!” (Рим. 14:17).

Сърцето е олтар на Бога. Нека свещеният огън на Пасхалната радост да се разгори върху жертвеника на сърцата ни! В изблик на чист възторг топло да помолим Христа, Възкръсналия Спасител ­ Вечния пълноводен Божествен Извор на радостта ­ да ни прати благословението на тази радост и да огрее сърцата ни с лъчите на тази небесна радост!

Да бъде тази светозарна радост винаги (и в минути на скърби и страдания) извор на духовна утеха! Да бъде тази чиста радост вдъхновение и освещение и на нашите земни радости, та животът ни, с Божие благословение, да се превърне в благоуханна пролет, която да цъфти в правда, светлина, радост, мир и братство! Амин!

Ставр. ик.Димитър ЙОРДАНОВ

Почитаме света мъченица Анисия

На 30 декември Православната църква почита паметта на света мъченица Анисия.

Св. Анисия била родом от гр. Солун. Тя била надарена с всички земни блага. Родителите й били добри, благочестиви и твърде богати, проявявали големи грижи за нейното възпитание, и тя от детство обикнала Бога повече от всичко на света. С радост изучавала Неговия закон, усърдно се стараела да изпълнява Неговата воля. Нейният ум и красота били необикновени; тя бързо напредвала във всички науки и родителите й на могли да се нарадват на дъщеря си.

Но още от ранна младост Анисия преживяла голяма скръб: тя се лишила от добрите си родители. След смъртта им тя останала едничка наследница на грамадното имение. Паднало й се насметно количество всякакви богатства: имоти, пари, златни и сребърни съдове, многоцветни облекла, украсени със злато и бисери. Но това богатство не радвало Анисия, а я плашело. Тя знаела, че в богатството има много изкушения, че то често възбужда в човека гордост и пустославие и че лесно отдалечава от Бога. Боейки се от тия изкушения, Анисия непрестанно молела Бога за помощ, молела Го да я упъти да употреби даруваното богатство за полза, а не за погубване на душата си. Най-после решила да раздаде всичко на бедните. Продавайки имуществото си, тя не определила цената му, а казала на търговеца:

- Помни, че се продава имотът, който принадлежи на бедните и сиромасите! И поради това дай такава цена, каквато следва, защото Господ обича справедливостта и отплаща по справедливост!

След продажбата Анисия започнала да раздава пари на бедните. Тя посещавала болници и затвори, носейки на нещастните щедри помощи. Но не само с пари помагала Анисия – тя прислужвала на болните, давала им лекарства, превързвала им раните, служела им с усърдие и любов. Като раздала богатството си, тя сама почнала да живее в крайна бедност, като прекарвала дните в работа, а нощите в молитва. В тая доброволна бедност, сред лишения от всякакъв род, тя почувствала повече душевна радост, отколкото мнозина богати в разкошните си дворци, защото не богатството съставя щастие за човека, а спокойната съвест и вътрешния мир.

В това време имало ужасно гонение против християните и който убивал християнин, не се смятал по закона виновен в убийство. Веднъж Анисия отивала на църква и забелязала на улицата необикновено явление: тоя ден езичниците извършвали някакъв идолски празник. Един войник видял Анисия и извикал да спре, понеже искал да я принуди да принесе жертва на идола. Изплашената девойка се прекръстила. Войникът я запитал:

- Коя си ти и къде отиваш?

– Аз съм рабиня Христова и отивам на църква – кротко отговорила Анисия.

– Няма да те пусна – казал войникът. – Принеси жертва на нашите богове! – и след това я хванал, за да я заведе в езическия храм.

Анисия се съпротивила. Тогава той извадил меча си и я убил (298 г.). Самите езичници укорили войника за неговото жестокосърдие, като видели убитата невинна млада девойка. Християните с благоговение погребали тялото й.

Как да говорим с децата си за Бога

                         Сн. "Православието - Добрич"

Децата на вярващи родители често задават на своите майки и бащи въпроси за вярата. Но далеч не винаги родителите реагират правилно на тези въпроси, при това нямам предвид само съдържанието на техните отговори, но и въобще отношението към подобни въпроси. Кои са най-типичните грешки и как да ги избягваме.

Недостиг на време за отговори, недооценяване на важността на въпросите.

На съвременните родители катастрофално не им стига време да общуват с децата си. Това се отнася не само за отговори на въпроси за вярата. Съществуват социологически изследвания, според които съвременните родители общуват с децата си около 10 минути на ден, при това по-голяма част от това време минава не в откровени разговори, а в реплики, свързани с ежедневната рутина: „покажи ми бележника си”, „измий си зъбите”, „написа ли си домашните?”. Затова на децата се налага да задават въпросите си на случайни хора, които може да не притежават педагогически навици, да нямат сериозни знания и дори не винаги да желаят доброто на децата ви. И не си заслужава да се задоволявате с илюзията, че е достатъчно веднъж седмично да поговорите с детето, да му дадете наставления и да му обясните кое е добро и кое –лошо. Не, това не е достътъчно! Детето има нужда от ежедневно внимание и от ежедневни отговори на въпросите му.

Уви, на практика нещата са различни. Родителите казват: „После ще ти обясня”, „Още си малък, няма да разбереш”, „Питай за това по време на изповед”. И ето, детето идва на изповед, а там чакат още 70 души и отецът е излязъл от олтара по време на службата, за да изповяда хората преди Свето Причастие. Разбира се, той няма да отговори на детето – няма време.

Затова се случва дори във вярващите, въцърковени семейства да растат деца, които вече завършили училище да нямат понятие за възкресението на мъртвите и за живота в бъдещия век, а да знаят само за задгробния живот на душата. Или, например, дете в пети клас от много църковно семейство пита: „Къде се намират костите на Иисус Христос?”. Или пък децата не знаят какво изобщо означава името Иисус. Знам много такива примери. Причината е, че родителите не разговарят с децата си по духовни теми.

Обаче родителите трябва от самото начало да разбират, че въпросите на децата – при това всички въпроси, не само тези за вярата – това е нещо много сериозно, много важно и е абсолютно необходимо да се отговаря на тях. Ако нямате време, значи трябва да промените нещо в режима си и да намерите време за това.

Освен това трябва много сериозно да се готвите за отговорите на детските въпроси. Най-добре това да стане предварително – да поговорите с други родители, със свещеника, да четете православни сайтове, посветени на тези въпроси, например – електронното списание „Батя” (от руски -„Татко”), – препоръчвам го на самотните майки, които възпитават синове. Защото на тези майки понякога им е трудно да отговарят на мъжките въпроси и тогава се налага да се обърнат към зрели мъже, било то свещеника, учителя или някой роднина. Но и самата майка трябва да знае какво да отговори на сина си, за да развива той правилно своята мъжественост.

Но може и да се случи да чуете от детето въпрос, на който ви е трудно да отговорите на момента. В този случай трябва честно да признаете: „Аз сега не мога да отговоря, но ще помисля, ще потърся отговор и задължително ще ти кажа”. Разбира се, трябва да спазите обещанието си, при това – колкото се може по-скоро. Ако се върнете към този разговор след половин година, в съзнанието на детето вече ще е останало, че то ви е попитало и не сте му отговорили.

И разбира се, не бива да прехвърляте всички въпроси на детето за вярата на свещеника или на учителя в неделното училище. Така вие показвате на детето, че духовната сфера ви е чужда, че не познавате християнското вероучение, че принадлежността ви към Църквата е само външна и формална. Постоянно да пренебрегвате тези разговори с: „питай отеца” означава да внушите увереност в детето, че вие няма какво да отговорите.

Но има, разбира се, и въпроси, на които след като отговорите, може да добавите: питай за това също и свещеника. Мнението на свещеника е нещо много важно и е задължително в семейството да се знае какво е попитало детето и какво са му отговорили. Затова аз, като свещеник, се старая да споделям с родителите въпросите на децата. А за да задават децата сериозни въпроси, аз отделям специално време за това в моите часове. Пускам музика и чакам търпеливо. Тези въпроси ми позволяват да направя интересен урок. И за да ги запомня по-добре, аз сложих в учебната стая кутийка, в която децата пускат бележките с въпроси. Те, разбира се, и устно ме питат, но за мен е важно въпросите да бъдат записани. Аз изучавам динамиката на въпросите през последните години, откривам някои тенденции и разказвам за това на родителите на нашите ученици.

Възмущение от неподходящата форма на въпроса.

Това също се случва доста често: детето задава въпрос, като го облича в думи, които за родителите са недостатъчно благочестиви или някак прекалено наивни, да не кажем идиотски. Например: „в рая ще има ли гигантски ягоди?”, „може ли да кръстим нашето коте?”, „Иисус Христос имал ли е жена?” и т.н. „Как смееш дори да изречеш такова нещо?!”, „Как ти се обърна езикът да го кажеш?!” – негодуват родителите. И в резултат в детето се заражда недоверие към тях, то се страхува да им задава въпроси, за да не налети на техните упреци.

Отношенията с детето трябва да са изпълнени с доверие – това е най-важното нещо, което родителите е необходимо да пазят, да отглеждат и да развиват. Детето трябва винаги да знае, че каквото и да попита, няма да го опозорят, а ще го подкрепят.

Отказ да отговаряте на въпроси, продиктувани от празно любопитство.

Понякога родителите усещат, че задавайки въпрос, детето не е много заинтересовано от отговора, а пита „просто така” и затова те отказват да отговарят. Може би отказват в коректна форма, без упреци, може би прекратяват разговора някак с шега, но тъй или иначе не поддържат разговора.

Обаче това е сериозна педагогическа грешка. Дори ако въпросът е породен от празно любопитство, все едно за родителите това трябва да е сигнал, че детето изпитва дефицит на общуване. Като вижда родителите си, детето се вкопчва в тях и започва да пита всичко, което му дойде на ум. Но тези „празни въпроси” може да са само прелюдия към истинския разговор. Възможно е с тези въпроси детето да ви проверява дали изобщо го чувате. И ако не пожелаете да отговорите на „празния” въпрос, то няма да зададе и сериозния въпрос, който го вълнува, но който по някаква причина то не може да зададе направо, например: притеснява се, страхува се. Затова родителите трябва да отговарят дори на празните въпроси, като успоредно се опитват да разберат какво следва, накъде ще тръгне разговорът.

Ще ви дам пример от една книга. Детето вижда пред входа котка и иска да я погали, но бащата не разрешава:

– Не я гали, тя има бълхи!

– А защо има бълхи? – пита детето.

– Прихванала е от друга котка.

– А другата котка защо има бълхи?

Бащата търпеливо обяснява:

– Онази котка се е заразила от котка от друг вход и така до безкрайност.

И в този момент детето казва:

– Но нали само цифрите могат да бъдат безкрайни!

И бащата разбира, че детето му е философ! Котката е само повод за разговор. На детето му е интересен животът. То вече знае, че съществува безкрайност на цифрите, но не съществува безкрайност на котките.

Детските психолози твърдят, че децата задават най-интересните, най-дълбоките въпроси преди да навършат 13 години. След това реакцията на възрастните и обществените стереотипи „приземяват” детето и угасят в него философския интерес. Детето става „като другите” – замълчава си, страхува се от подигравки, пази границите на своето лично пространство. Затова трябва да отговаряме дори и на най-странните въпроси на малките деца. А тези въпроси – при цялата привидна наивност, може да се окажат невероятно дълбоки.

Ще дам пример от моя семеен живот. Когато дъщеря ми беше на 5 години, тя осъзна, че всички хора са смъртни, че това е неизбежно и заплака. Аз започнах да я утешавам, разказах й за Царството Небесно, за Бога и за вечния живот. Тя малко се успокои, а после, вече заспивайки, ми каза: „Татко, ще ми бъде мъчно за теб, когато умреш!” Аз пак започнах да я утешавам и изведнъж тя ме попита: „Татко, а ти ще ме познаеш ли в рая?”

Този детски въпрос всъщност е невероятно дълбок и духовен. Защото тук, в земния живот, човек често вижда само външното; а това, което е отвътре, т.е. душите дори на близките хора – остава скрито за него. И затова вече там, отвъд пределите на земния живот, той просто няма да разпознае тези души, ще ги подмине, те ще останат за него неразгадана тайна. Ще се познаят един друг само онези, които още в земния живот са се сродили духовно, чиито души са се слели. Разбира се, петгодишното дете още не може да изрази това като възрастен, но то спокойно може да го почувства.

Ето друг пример – с другата ми дъщеря. Струва ми се, тя тогава още не беше навършила четири години. Преди да заспи тя ме попита: „Татко, има ли бебе в моето коремче?” Аз се изумих и й отговорих: „Какво говориш, дъще, хайде заспивай!” Не удовлетворена от моя отговор, тя ме попита: „Може би, поне като зрънце?” Аз се стъписах: не върви да обяснявам на такова малко момиченце за детеродната система на човека! Казах нещо като „После ще поговорим …” А тя въздъхна: „Жалко … бих го нарекла Тьома”.

И в този момент човек разбира, че просто не е готов за този разговор; не е готов за това, детето му още на тази възраст така дълбоко да разсъждава и усеща и в него вече да се пробужда майчинско чувство. Не може просто да му отговориш: „Когато пораснеш, ще ти обясня”. Трябва предварително да подготвяме отговорите си.

Еднократен отговор.

Детето ви е попитало и вие сте отговорили, но това още не означава, че въпросът е изчерпан. Детето е получило отговор от вас, но това е само началото на разговора. Важно е на същия този въпрос то да получи отговор и от други хора. Ако детето е задало въпроса на майката, то е необходимо тя задължително да разкаже за това на бащата: „чуй, какъв въпрос ми зададе детето, аз му отговорих следното”. Добре би било бащата да отиде при детето и да му каже: „Виж, майка ти ми каза какво си я питал. Хубаво е, че разсъждаваш толкова задълбочено! Аз бих ти отговорил така …”

Т.е. важно е детето да придобие обемно възприятие за света, а не плоско, едностранчиво. Защото, все пак, мъжете и жените мислят малко различно, а също и обясняват по различен начин и в резултат се получава стерео ефект.

Освен това дори ако само вие отговорите на детето на този въпрос, добре ще е след определено време, когато детето поотрасне, да се върнете към този разговор, да му покажете други измерения на проблема, които по-рано може да са били неразбираеми за него. Това, естествено на първо място се отнася за философските или богословските въпроси от типа: „защо в света има толкова много зло?”, „защо в Библията не пише нищо за динозаврите?”, „защо Бог оставя лошите хора да обиждат добрите хора?” и т.н. Такива въпроси никога не може да се изчерпят изцяло и колкото по-голямо става детето, толкова по-задълбочен отговор може да възприеме.

И, разбира се, ако родителите са отговорили веднага, но усещат, че не са много компетентни по този въпрос, че отговорът им е твърде общ; то те трябва да вникнат по-дълбоко, да почетат за тези неща, да питат хора, които знаят, и колкото се може по-скоро да поговорят отново за това с детето, да допълнят своя отговор.

Надценяване на своите знания.

Случва се, обаче, родителите да са непоколебимо уверени, че ако не друг, то те със сигурност знаят всичко за Православието и могат без грешка да отговорят на всеки въпрос. Те отговарят на детето на момента и отговарят неправилно, защото техните отговори не съответстват на църковната традиция. В отговорите си те се основават на някакви стереотипи, битуващи в околоцърковните среди, на някакви слухове, без да се замислят повтарят нечии думи.

Често това се отнася за въпросите за църковния живот, които стоят сега с особена острота и тревожат общественото съзнание. Например, какво се смята за ерес? Икуменизмът ерес ли е? И родителите, които се борят с тази ерес във виртуалното пространство, отговарят съответно със своите убеждения на детските въпроси, като не се доверяват на мнението на свещениците.

Важно е, обаче, детето да разбира, че то има семейство, но има и Църква, и свещеник, и енория и не бива да се затваря (включително и по отношение на въпросите, които го вълнуват) само в границите на семейството. Разбира се, имам предвид положение, при което свещеникът е внимателен и енорията е здрава (а те стават все повече).

Ако родителите изолират детето от другите, когато то порасне, когато стане на 14 – 15 години, когато се изгуби авторитетът на родителите, детето ще остане съвсем само със своите въпроси. То няма да се обърне към родителите си, защото вече няма доверие в тях, но няма да има никой друг, с когото да споделя. | Foma.ru

Източник:verouchenie.com

Георги Милков става водещ на „Религията днес“ по БНТ 1

Новото предаване ще се излъчва всяка събота от 16.00 часа

„Религията днес“ е най-новото предаване в ефира на БНТ. То ще се излъчва всяка събота от 16:00 часа. Водещ е журналистът Георги Милков, който се завръща в обществената телевизия и е познат на зрителите от предаването „Плюс това“ (2015-2018) и от многобройните му публикации и анализи на международни събития и новини, както и серията интервюта със световни лидери като Шимон Перес, Реджеп Таип Ердоган, Шиндзо Абе, Бенямин Нетаняху, Файез Сарадж и др. С неподправен интерес към всичко случващо се около нас, той ще ни представя историята и най-разпространените религии в България, както и поглед от света.

Предаването „Религията днес“ е с образователен характер. То ще запознава зрителите с историята и взаимодействието на най-разпространените религии в България. Предимство ще имат рубриките, посветени на историята и настоящето на православието, като традиционно вероизповедание в България. У нас православието се представлява от Българската православна църква и затова основно място в предаването ще имат разговорите с нейни представители. Наред с това ще присъстват и темите за другите религии и християнски деноминации, изповядвани в България – римо-католицизъм, протестантство, ислям, юдаизъм.

В предаването ще гостуват хорови формации и състави, представящи шедьоври на православната музика. Ще бъдат разглеждани различни аспекти на християнската култура и изкуство. Ще се развива и рубриката „Под едно небе“, представяща отделните религиозни вероизповедания в България. Тя ще се реализира от регионалните телевизионни центрове на БНТ в страната.

„Религията днес“ ще допълни линията от продукции за история и религия на БНТ. Заедно с познатите формати „История.БГ“ (значими събития и личности от историята на България), „Джинс“ (уникално по рода си предаване за генеалогия и родова памет) и „Домът на вярата“ (документална поредица). Четирите предавания показват на зрителите традициите и духовния живот, запознават ги с онези обители и пазители на православната вяра, българщината през вековете и религията по света и у нас.

Гледайте „Религията днес“ с водещ Георги Милков, всяка събота от 16:00 часа по БНТ 1.

Източник: БНТ

Днес празнуваме паметта на Св.Пророк Илия.Илинден е!

На 20 юли Българската православна църква почита паметта на Свети Пророк Илия - един от най-великите измежду старозаветните праведници, могъщ изобличител на езичеството и предвестник на истинната вяра в Единия Бог.

Народът ги нарича още Илинден този ден, който е сред най-големите летни празници у нас.

Старозаветният Пророк Илия живял около 900 години преди Рождество Христово. Когато се родил, баща му получил видение - внушителни мъже го поздравили, повили бебето с огнени пелени и го накърмили с пламък. Смутен, той разказал това на свещениците в Йерусалим, а те го успокоили с думите: "Не бой се, твоят син ще живее в светлина и ще съди израилския народ с огън и меч." Това обяснява и името на Пророк Илия, което означава Сила Господня.

Свети Илия е пророк и скитник-аскет, живял по времето на израелския цар Ахав и царица Йезавел, които се кланяли на езическия бог Ваал. Той предрича на царя-езичник страхотна суша, с която Господ ще го накаже за греховете му. Сбъдва се пророчеството на светеца и суша мъчи народа три години и половина. Едва тогава Господ се смилява и изпраща своя пророк да извести края на бедствието.

Пророк Илия успял да обърне мнозина в правата вяра, но владетелите и по-голямата част от народа тънели в безчестие. Огорчен, но несломен, той продължил заедно с ученика си Елисей да обикаля сред хората и да ги поучава.

Хората от всички времена са оказвали почит към неговата нравствена извисеност и духовна близост с Бога. И до днес стъпките му в Палестина се смятат за осветени от силата му.

Житието на пророка представя как при смъртта му огнена колесница с огнени коне го отнесла с вихър на небето. Същия образ рисува и иконографията - св. Илия е в позлатена небесна колесница, теглена от четири бели коня. В християнизираните митологични представи, отразени и в песенната традиция, при подялбата на света на св. Илия се паднали "летни гръмотевици, летни трескавици"; св. Илия е господар на летните небесни стихии гръм и градушка;св. Илия ходи по небето със златна колесница и преследва ламята, която пасе житата; светкавиците са огнени стремена, които хвърля по ламята, или огънят, който излиза от ноздрите и изпод копитата на конете му, той дава дъжда и росата.

Наричат го Гръмовник, Гръмоломник, Гръмодел.

Денят на Свети Пророк Илия е сред най-почитаните от българския народ празници. Няма църква в страната, в която да не се отслужва тържествена Света Литургия. Много православните храмове, особено в Югозападна България, носят името на Пророк Илия, украсяват се с неговата икона, а християните търсят небесното му покровителство.

Вярващите почитат светеца, който е покровител на светкавиците и гръмотевиците и пази реколтата на стопаните от пожари. Свети Илия носи дъжд и влага и закриля живота. Заради силата, която притежавал, нашият народ го нарича Илия Гърмодолец, Гърмоломник, Гръмовник. В народните представи той препуска по небето със златна колесница, от която изпраща огнени стрели.

В българския народен календар Илинден е най-обичаният летен празник по време на жътва и вършитба. На този ден възрастните разказват приказки и пеят песни за Свети Пророк Илия, който кара огнена колесница с шест коня по небето и измолва от Бога за тях здраве и благополучие, хубаво време и плодородие.

Своя еснафски празник отбелязват кожухари, самарджии, фурнаджии,защото Свети Пророк Илия е техен патрон - покровител. На Илинден селските стопани у нас правят молебени за дъжд, а в отделни региони в България в деня срещу празника се извършва и обредното гонене на змей - символ на сушата.

Имен ден имат: Илия, Илиян, Илияна, Илкo, Илкa, Илчо

Почитаме Света Марина

В третия ден на юлските Горещници - 17 юли, християнската църква почита паметта на Света Марина.

Света Марина е родена в Антиохия и е дъщеря на жрец идолопоклонник. От малка тя е възпитавана от баща си в идолопоклонничество, но решила да приеме християнството и да се покръсти.

Пръв неин гонител станал самият ѝ баща. Когато Марина е на 16 години, управителят на източните римски провинции Олимврий я подлага на тежки мъчения за това, че не искала да се откаже от вярата си. Неочаквано Олимврий решил да удави Марина и хвърлил девойката с камък на врата във водата. Тогава тя отново започнала да се моли да бъде покръстена и изведнъж веригите около врата ѝ се разкъсали и тайнствена светлина окъпала младото момиче. Мъченицата стояла във водата и пеела хвалебствена песен. След това била осъдена на смърт и посечена с меч.

Казват, че светицата посещава сънищата на хора, които вярват в нея, пророкува или дава съвети какво да се направи, за да се спасят вярващите от болести и нещастия.

За българина тя е Огнена Марина, символ на небесния огън, покровителка на жътвата, нивите и сеитбите: в едната си ръка държи дявола за косата, с другата го удря с дърво по главата. Изобразяват я на трон, лявата й ръка е пред гърдите, в дясната държи кръст.

Света Марина се приема като покровителка и на брака.

Имен ден празнуват Марин, Марина, Маринела.