Днес е Въведение Богородично!

Света Дева Мария се родила в семейството на праведни, честни и боголюбиви родители. Те дълго нямали деца и обещали, че роди ли им се чедо, ще го посветят в служба на Бога.

Когато Мария станала на три години, родителите ѝ я завели в Йерусалимския храм (Йерусалим бил най-важния град в Палестина, днешен Израел). Мило и тържествено било въвеждането ѝ в храма, придружавали я нейните приятелки със запалени свещи в ръце. Сама, за почуда на всички, малката Мария изкачила високите стъпала, водещи към храма.

Там била посрещната от първосвещеника, който я благословил, хванал я за ръка и я въвел вътре. Мария останала в храма, където изучавала словото Божие, учела се на труд и се подготвяла да служи на Бога. Заради любовта ѝ към Бога, заради нейното чисто сърце и смирението ѝ, Бог я избрал да стане майка на Иисус Христос. Празникът Въведение Богородично. Денят, в който малката Мария била въведена в храма от своите родители е наречен Въведение Богородично. Църквата отбелязва този празник на 21 ноември. Този ден е наречен ден на християнското семейство, защото Бог закриля всички семейства, които по примера на родителите на света Дева Мария, във всичко се уповават на Бога и отрано въвеждат своите деца в храма.

Тези семейства живеят по Божиите заповеди – задружни са, обичат се и си помагат. Такива са истински благочестивите християнски семейства. Това е празник на православната младеж, защото Бог благославя всички млади хора, които отрано се запознават с Христовото учение, уважават своите родители и учители, участват в живота на църквата и странят от лоши дела.

Как да говорим с децата си за Бога

                         Сн. "Православието - Добрич"

Децата на вярващи родители често задават на своите майки и бащи въпроси за вярата. Но далеч не винаги родителите реагират правилно на тези въпроси, при това нямам предвид само съдържанието на техните отговори, но и въобще отношението към подобни въпроси. Кои са най-типичните грешки и как да ги избягваме.

Недостиг на време за отговори, недооценяване на важността на въпросите.

На съвременните родители катастрофално не им стига време да общуват с децата си. Това се отнася не само за отговори на въпроси за вярата. Съществуват социологически изследвания, според които съвременните родители общуват с децата си около 10 минути на ден, при това по-голяма част от това време минава не в откровени разговори, а в реплики, свързани с ежедневната рутина: „покажи ми бележника си”, „измий си зъбите”, „написа ли си домашните?”. Затова на децата се налага да задават въпросите си на случайни хора, които може да не притежават педагогически навици, да нямат сериозни знания и дори не винаги да желаят доброто на децата ви. И не си заслужава да се задоволявате с илюзията, че е достатъчно веднъж седмично да поговорите с детето, да му дадете наставления и да му обясните кое е добро и кое –лошо. Не, това не е достътъчно! Детето има нужда от ежедневно внимание и от ежедневни отговори на въпросите му.

Уви, на практика нещата са различни. Родителите казват: „После ще ти обясня”, „Още си малък, няма да разбереш”, „Питай за това по време на изповед”. И ето, детето идва на изповед, а там чакат още 70 души и отецът е излязъл от олтара по време на службата, за да изповяда хората преди Свето Причастие. Разбира се, той няма да отговори на детето – няма време.

Затова се случва дори във вярващите, въцърковени семейства да растат деца, които вече завършили училище да нямат понятие за възкресението на мъртвите и за живота в бъдещия век, а да знаят само за задгробния живот на душата. Или, например, дете в пети клас от много църковно семейство пита: „Къде се намират костите на Иисус Христос?”. Или пък децата не знаят какво изобщо означава името Иисус. Знам много такива примери. Причината е, че родителите не разговарят с децата си по духовни теми.

Обаче родителите трябва от самото начало да разбират, че въпросите на децата – при това всички въпроси, не само тези за вярата – това е нещо много сериозно, много важно и е абсолютно необходимо да се отговаря на тях. Ако нямате време, значи трябва да промените нещо в режима си и да намерите време за това.

Освен това трябва много сериозно да се готвите за отговорите на детските въпроси. Най-добре това да стане предварително – да поговорите с други родители, със свещеника, да четете православни сайтове, посветени на тези въпроси, например – електронното списание „Батя” (от руски -„Татко”), – препоръчвам го на самотните майки, които възпитават синове. Защото на тези майки понякога им е трудно да отговарят на мъжките въпроси и тогава се налага да се обърнат към зрели мъже, било то свещеника, учителя или някой роднина. Но и самата майка трябва да знае какво да отговори на сина си, за да развива той правилно своята мъжественост.

Но може и да се случи да чуете от детето въпрос, на който ви е трудно да отговорите на момента. В този случай трябва честно да признаете: „Аз сега не мога да отговоря, но ще помисля, ще потърся отговор и задължително ще ти кажа”. Разбира се, трябва да спазите обещанието си, при това – колкото се може по-скоро. Ако се върнете към този разговор след половин година, в съзнанието на детето вече ще е останало, че то ви е попитало и не сте му отговорили.

И разбира се, не бива да прехвърляте всички въпроси на детето за вярата на свещеника или на учителя в неделното училище. Така вие показвате на детето, че духовната сфера ви е чужда, че не познавате християнското вероучение, че принадлежността ви към Църквата е само външна и формална. Постоянно да пренебрегвате тези разговори с: „питай отеца” означава да внушите увереност в детето, че вие няма какво да отговорите.

Но има, разбира се, и въпроси, на които след като отговорите, може да добавите: питай за това също и свещеника. Мнението на свещеника е нещо много важно и е задължително в семейството да се знае какво е попитало детето и какво са му отговорили. Затова аз, като свещеник, се старая да споделям с родителите въпросите на децата. А за да задават децата сериозни въпроси, аз отделям специално време за това в моите часове. Пускам музика и чакам търпеливо. Тези въпроси ми позволяват да направя интересен урок. И за да ги запомня по-добре, аз сложих в учебната стая кутийка, в която децата пускат бележките с въпроси. Те, разбира се, и устно ме питат, но за мен е важно въпросите да бъдат записани. Аз изучавам динамиката на въпросите през последните години, откривам някои тенденции и разказвам за това на родителите на нашите ученици.

Възмущение от неподходящата форма на въпроса.

Това също се случва доста често: детето задава въпрос, като го облича в думи, които за родителите са недостатъчно благочестиви или някак прекалено наивни, да не кажем идиотски. Например: „в рая ще има ли гигантски ягоди?”, „може ли да кръстим нашето коте?”, „Иисус Христос имал ли е жена?” и т.н. „Как смееш дори да изречеш такова нещо?!”, „Как ти се обърна езикът да го кажеш?!” – негодуват родителите. И в резултат в детето се заражда недоверие към тях, то се страхува да им задава въпроси, за да не налети на техните упреци.

Отношенията с детето трябва да са изпълнени с доверие – това е най-важното нещо, което родителите е необходимо да пазят, да отглеждат и да развиват. Детето трябва винаги да знае, че каквото и да попита, няма да го опозорят, а ще го подкрепят.

Отказ да отговаряте на въпроси, продиктувани от празно любопитство.

Понякога родителите усещат, че задавайки въпрос, детето не е много заинтересовано от отговора, а пита „просто така” и затова те отказват да отговарят. Може би отказват в коректна форма, без упреци, може би прекратяват разговора някак с шега, но тъй или иначе не поддържат разговора.

Обаче това е сериозна педагогическа грешка. Дори ако въпросът е породен от празно любопитство, все едно за родителите това трябва да е сигнал, че детето изпитва дефицит на общуване. Като вижда родителите си, детето се вкопчва в тях и започва да пита всичко, което му дойде на ум. Но тези „празни въпроси” може да са само прелюдия към истинския разговор. Възможно е с тези въпроси детето да ви проверява дали изобщо го чувате. И ако не пожелаете да отговорите на „празния” въпрос, то няма да зададе и сериозния въпрос, който го вълнува, но който по някаква причина то не може да зададе направо, например: притеснява се, страхува се. Затова родителите трябва да отговарят дори на празните въпроси, като успоредно се опитват да разберат какво следва, накъде ще тръгне разговорът.

Ще ви дам пример от една книга. Детето вижда пред входа котка и иска да я погали, но бащата не разрешава:

– Не я гали, тя има бълхи!

– А защо има бълхи? – пита детето.

– Прихванала е от друга котка.

– А другата котка защо има бълхи?

Бащата търпеливо обяснява:

– Онази котка се е заразила от котка от друг вход и така до безкрайност.

И в този момент детето казва:

– Но нали само цифрите могат да бъдат безкрайни!

И бащата разбира, че детето му е философ! Котката е само повод за разговор. На детето му е интересен животът. То вече знае, че съществува безкрайност на цифрите, но не съществува безкрайност на котките.

Детските психолози твърдят, че децата задават най-интересните, най-дълбоките въпроси преди да навършат 13 години. След това реакцията на възрастните и обществените стереотипи „приземяват” детето и угасят в него философския интерес. Детето става „като другите” – замълчава си, страхува се от подигравки, пази границите на своето лично пространство. Затова трябва да отговаряме дори и на най-странните въпроси на малките деца. А тези въпроси – при цялата привидна наивност, може да се окажат невероятно дълбоки.

Ще дам пример от моя семеен живот. Когато дъщеря ми беше на 5 години, тя осъзна, че всички хора са смъртни, че това е неизбежно и заплака. Аз започнах да я утешавам, разказах й за Царството Небесно, за Бога и за вечния живот. Тя малко се успокои, а после, вече заспивайки, ми каза: „Татко, ще ми бъде мъчно за теб, когато умреш!” Аз пак започнах да я утешавам и изведнъж тя ме попита: „Татко, а ти ще ме познаеш ли в рая?”

Този детски въпрос всъщност е невероятно дълбок и духовен. Защото тук, в земния живот, човек често вижда само външното; а това, което е отвътре, т.е. душите дори на близките хора – остава скрито за него. И затова вече там, отвъд пределите на земния живот, той просто няма да разпознае тези души, ще ги подмине, те ще останат за него неразгадана тайна. Ще се познаят един друг само онези, които още в земния живот са се сродили духовно, чиито души са се слели. Разбира се, петгодишното дете още не може да изрази това като възрастен, но то спокойно може да го почувства.

Ето друг пример – с другата ми дъщеря. Струва ми се, тя тогава още не беше навършила четири години. Преди да заспи тя ме попита: „Татко, има ли бебе в моето коремче?” Аз се изумих и й отговорих: „Какво говориш, дъще, хайде заспивай!” Не удовлетворена от моя отговор, тя ме попита: „Може би, поне като зрънце?” Аз се стъписах: не върви да обяснявам на такова малко момиченце за детеродната система на човека! Казах нещо като „После ще поговорим …” А тя въздъхна: „Жалко … бих го нарекла Тьома”.

И в този момент човек разбира, че просто не е готов за този разговор; не е готов за това, детето му още на тази възраст така дълбоко да разсъждава и усеща и в него вече да се пробужда майчинско чувство. Не може просто да му отговориш: „Когато пораснеш, ще ти обясня”. Трябва предварително да подготвяме отговорите си.

Еднократен отговор.

Детето ви е попитало и вие сте отговорили, но това още не означава, че въпросът е изчерпан. Детето е получило отговор от вас, но това е само началото на разговора. Важно е на същия този въпрос то да получи отговор и от други хора. Ако детето е задало въпроса на майката, то е необходимо тя задължително да разкаже за това на бащата: „чуй, какъв въпрос ми зададе детето, аз му отговорих следното”. Добре би било бащата да отиде при детето и да му каже: „Виж, майка ти ми каза какво си я питал. Хубаво е, че разсъждаваш толкова задълбочено! Аз бих ти отговорил така …”

Т.е. важно е детето да придобие обемно възприятие за света, а не плоско, едностранчиво. Защото, все пак, мъжете и жените мислят малко различно, а също и обясняват по различен начин и в резултат се получава стерео ефект.

Освен това дори ако само вие отговорите на детето на този въпрос, добре ще е след определено време, когато детето поотрасне, да се върнете към този разговор, да му покажете други измерения на проблема, които по-рано може да са били неразбираеми за него. Това, естествено на първо място се отнася за философските или богословските въпроси от типа: „защо в света има толкова много зло?”, „защо в Библията не пише нищо за динозаврите?”, „защо Бог оставя лошите хора да обиждат добрите хора?” и т.н. Такива въпроси никога не може да се изчерпят изцяло и колкото по-голямо става детето, толкова по-задълбочен отговор може да възприеме.

И, разбира се, ако родителите са отговорили веднага, но усещат, че не са много компетентни по този въпрос, че отговорът им е твърде общ; то те трябва да вникнат по-дълбоко, да почетат за тези неща, да питат хора, които знаят, и колкото се може по-скоро да поговорят отново за това с детето, да допълнят своя отговор.

Надценяване на своите знания.

Случва се, обаче, родителите да са непоколебимо уверени, че ако не друг, то те със сигурност знаят всичко за Православието и могат без грешка да отговорят на всеки въпрос. Те отговарят на детето на момента и отговарят неправилно, защото техните отговори не съответстват на църковната традиция. В отговорите си те се основават на някакви стереотипи, битуващи в околоцърковните среди, на някакви слухове, без да се замислят повтарят нечии думи.

Често това се отнася за въпросите за църковния живот, които стоят сега с особена острота и тревожат общественото съзнание. Например, какво се смята за ерес? Икуменизмът ерес ли е? И родителите, които се борят с тази ерес във виртуалното пространство, отговарят съответно със своите убеждения на детските въпроси, като не се доверяват на мнението на свещениците.

Важно е, обаче, детето да разбира, че то има семейство, но има и Църква, и свещеник, и енория и не бива да се затваря (включително и по отношение на въпросите, които го вълнуват) само в границите на семейството. Разбира се, имам предвид положение, при което свещеникът е внимателен и енорията е здрава (а те стават все повече).

Ако родителите изолират детето от другите, когато то порасне, когато стане на 14 – 15 години, когато се изгуби авторитетът на родителите, детето ще остане съвсем само със своите въпроси. То няма да се обърне към родителите си, защото вече няма доверие в тях, но няма да има никой друг, с когото да споделя. | Foma.ru

Източник:verouchenie.com

Десет грешки по пътя към брака

Защо хората, които от все сърце искат да имат собствено семейство, деца, често не са в състояние да изградят добри отношения? Защо хора намерили своята „сродна душа“, не издържат на първите предизвикателства и се разделят? Какви грешки правим най-често, когато се опитваме да „изградим любовта си“? На тази тема говори Татяна Воробьова, учител-психолог.

Грешка №1:

Привързаност към родителите

Много зависи от това, за кое са ни подготвили родителите. Дали това е за службата на Бога (а службата на Бога е служба и на ближния, следователно и на родителите)? Или са те подготвили за служба към семейството, ако ти е предназначено да си семеен човек? Или да служиш на Отечеството? Или на самия себе си?

Често се случва родителите да обичат децата си толкова много, че да ги подготвят да служат сами на себе си. В резултат на това вече зрелият човек не е в състояние да напусне родителския дом: поради огромната привързаност към мама и татко, заради егоистичната природа, възпитана в него.

Често, дори след създаването на собствено семейство, човекът остава неудовлетворен в живота, самотен, защото се е преместил от една майка на друга „майка“, а не на съпруг! 

Но, разбира се, дори да не сте в състояние да изградите отношения по такива причини, това не означава, че можете да се откажете от семейството! Човек на 25 и на 40 може да се промени: душата ни е динамична, тя е в състояние да стане по-зряла. Но за да може човек да се промени и да стане способен да изпълни съдбата си, за него е много важно да подхожда разумно към живота си и избора на своя „сродна душа“.

Грешка №2:

Търсене на сляпо

На първо място, трябва да разберете какво търсите и кого търсите. Какви качества трябва да притежава нашата „сродна душа“? Избирайки я според принципа „Отиди там – не знам къде; потърси нещо – не знам какво“, следваме опасен път: чрез опит и грешка. В същото време душата е изпразнена, разочарована, мръсна и се губи. И в резултат се случва най-лошото: деградацията й. Това може да се нарече депресия, възрастова криза, каквото и да е! Но има само една причина: загубихме себе си. Без да познаваме себе си, ние не знаем от какво се нуждаем, кой трябва да е до нас.

В едно от писмата на император Николай II до неговата годеница и бъдеща съпруга, принцесата на Хесен, откриваме невероятни редове: „Жена ми трябва да е женствена. Тя трябва да бъде одухотворена и затова ще се опитам да бъда такъв за нея”. И каква любов имаше между тях! С всички трудности, с всички мъки: това беше любовта до последно, до смъртта, към мъченичеството…

Следователно, когато търсим своя „сродна душа“, трябва ясно да разберем какви сме самите ние и какво трябва да станем за него/нея. Какво ни липсва? Трябва внимателно да обмислим себе си. Например, аз съм емоционален, пламенен: това означава, че имам нужда от разумен, спокоен човек, който може да преведе жарта ми в рационалност. Аз съм изключително мил, до безразсъдство разточителен: това означава, че се нуждая от човек, който не е разточителен като мен, а такъв, който знае как да бъде пестелив, да поддържа къщата. Несъобразителен съм в желанията си: това означава, че имам нужда от човек, който един ден ще ми помогне да разбера, че най-важната позиция и дестинация е моето семейство.

Трябва да погледнете в себе си и да влезете в собствените си обувки, а не в обувките на вашите собствени приятели. 

Момичетата често казват: „Приятелката ми има толкова добър съпруг! Съпругът на друга приятелка е още по-добър… Но третият е лош“. Не сравнявайте чужди съпрузи! Трябва да разберете какво сте като бъдеща съпруга, кое е добро във вас и кое е недостойно, каква е вашата сила и каква е вашата слабост, какво трябва да ви помогне в семейния живот и какво ще ви попречи.

Погледнете вътре в себе си, погледнете в кладенеца на душата си, разберете какво трябва да работите. И потърсете човек, който ще стане отчасти „катализатор“, отчасти лакмусов тест, позволяващ на вашите най-добри страни да се проявят, отчасти вашия учител, вашият преподавател. Докато този образ не бъде създаден в душата ви, то вие ще вървите по непознати пътеки, към неизвестното щастие в чувствата, волята и ума си. А щастието трябва да се познава!

Грешка №3:

Невнимание към детайлите

Трябва да разберете, че семейството е преди всичко жертва и смелост. Тук смелостта означава храброст, а не бруталност. Когато се стигне до бедствие, как се държите? Страхувате ли се за себе си? Или ще кажете с саможертвата  майка: „Вземете всичко от мен, нека само моите ближни да бъдат в безопасност!“

Дали избраникът ви е способен на такива прояви, като правило, можете да видите веднага. Обърнете внимание! Вие просто се срещате. Попитайте приятеля си: „Знаят ли родителите ти за нас? Обадили се на своите родители, за да им кажеш кога ще се прибереш? 

Има още един „тест“: сандвич с наденица. Когато сме много гладни и има само един сандвич, а върху него има само една наденица. Какво ще направи твоят приятел? Ако го раздели наполовина, браво! Още по-добре, ако той каже: „Яж. Добре съм“. Или по време на разходка небрежно седнете да си отпочинете на камък. Ще забележи ли това, ще се уплаши ли и ще ви каже ли: „Не, недей да седиш на студен камък: можеш да се разболееш“?

Всичко това са дреболии, но можете да видите в тези дреболии онзи, който ще забележи всичко: къде седите, дали ви е студено, болят ви краката или дали ви боли главата. Това можете да забележите вече, когато се срещате.

Задайте въпроси: този, с когото се срещам, който ми подарява цветя, способен ли е да сдържа чувствата си? Наистина ли е способен да уважава моите възгледи, моите представи за чистота, целомъдрие: не вижда ли в тях някаква отживелица от миналия век? Всичко това е много важно. Важно е душата на човека, с когото се срещам, да е чиста, способна на точно такива чувства: грижа, отговорност, смелост, отхвърляне на себе си в името на ближния.

Понякога няма деца в бракове и това е голямо изпитание. Как се чувстват хората от това?

Някой ще осинови дете, някой ще реши този проблем по друг начин. Но най-важното е хората да понесат кръста си докрай и да преминат през живота заедно, а не да се разделят и да търсят възможност да имат дете. Те ще ходят заедно по пътя, държащи се за ръце. Познавам такива семейства, знам какъв кръст носят и колко дълбоко се обичат, не са в състояние да се предадат. Това също е показател за постиженията в семейството!

Грешка №4:
Грешни приоритети при избора на партньор

Човек трябва да разбере, че добротата не е някаква приятна „добавка“, а основното качество, което трябва да бъде начело на любимия човек, който търсите. Всеки трябва сериозно да помисли за това! В крайна сметка основният критерии за избор е човешката душа. Колко често във рекламите във вестници можете да прочетете: „Моят ръст, тегло, цвят на очите са това и това, търся мъж не по-нисък от 180 см, не по-стар от 40 години“. Външните критерии са важни за нас! Но аз живея с човек, а не с външния му вид или с неговите бизнес качества. Не е чудно, че има поговорка: „Красотата е до време“ и това не е шега.

Замислете се: кого всъщност търсите?

Силен мъж? Арогантен, необръснат, с мускули? Ако търсите това, тогава получавате парче месо. Какво търсите? Умен човек? Но това не означава, че той ще бъде любящ. Обещаващ? Но това не означава, че той ще бъде любящ. Кого търсите? Богат човек? Но това не означава, че ще бъдете обичани!

Трябва да търсим човек, който знае как да бъде мил. Добротата е грижовна, тя е внимание, чувствителност, тя е правилната дума, интонацията, това е способността да мълчи или, напротив, да се съгласи в точното време, да се съгласи – например, когато човек е разпален, развълнуван. Добротата е любов: тя е строга и взискателна, но безкрайно грижовна, чувствителна, изключително нежна. Това е невероятно качество и ако има доброта, то обхваща всичко останало. И ако му обърнете внимание, потърсете го, тогава до вас няма да има арогантен мъжкар, а истински мъж.

Силните бракове се сключват разумно: решете с кого сте, кой е с вас, какъв сте, няма ли да разочаровате очакванията на този човек? В страстта няма да видите какво всъщност е човек: когато чувствата бушуват, няма какво да обмисляте. Но като правило страстите охладняват и тогава, сякаш под лупа, става ясно: той изобщо не е това, което си мислех! Затова към избора на „сродна душа“ трябва да се подхожда разумно и сериозно.

Грешка №5:

Размяна на ролите

Така създадохме ново семейство. Как можем да го спасим? Изглежда, че намерихме това, което искахме, но изведнъж започнаха кавги и скандали. На какво човек трябва да обърне внимание?

Писанието казва: „Тъй и всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си“. И все пак имаме семейни спорове и дебати, ние се държим така, сякаш сме на ринга: „Аз я удрям, тя ме удря, отново я удрям!“, Но ясно пише: съпругът е глава на семейство.

Така че нека бъде глава на семейство! Ние жените се опитваме се да носим прекалено много на раменете си и тогава си казваме: „Той е такъв мошеник, а аз съм самотна майка!“

Замислете се: не бяхте ли тази, който създаде тази ситуация? Семейството е невероятна спасителна линия, когато носим всичките си тежести, когато всеки играе собствените си роли, всеки носи своя кръст. Всеки има свой кръст: жената влага много усилия за отглеждането на семейство и съпругът трябва да го осигури. Всеки има своя роля, свои отговорности, собствена тежест.

По-лесно е вярващият да разбере. Ние обаче, вярващите, също се молим лошо, рядко ходим на църква и дори там се молим лошо и както се оказва, семейството ни спасява всички, проправя пътя за нас към друг свят: небесния свят. Независимо дали вярваме или не.

Грешка №6:

Прехвърляне на вината към другия

Всяко пристрастие не се случва веднага в семейството. Затова е необходимо да започнем да подреждаме ситуацията не като мислим, че съпругът е станал различен или лош, а като разберем какво съм направила погрешно.

Понякога изглежда, че отношението на съпруга ви към вас се е променило, че той не ви обича както преди. Ключовата дума тук е „изглежда“. Това е много опасна дума!

Когато възникнат подобни подозрения, за пореден път е необходимо да се вгледате в себе си. Да, животът променя хората и понякога към по-лошо. Но това означава, че съм оставила тази промяна да се случи: Бях там, когато съпругът ми се променяше, ставаше различен! Това беше добре от мен, имах нужда…

Може би, в един момент той се отказа от съвестта си заради моето мълчание, моето съзнание. Не е ли така?

Човек не се променя просто така, винаги има причина за тези промени. Често натискаме съпруг / съпруга за грешни решения и действия. Да речем, искахме той да има по-голяма заплата, по-висока позиция и той игнорира съвестта си: и аз не казах нищо, съгласих се с това, не съм намерила простите думи: „Не го прави, ще се справим без това. Нека имаме спокойствие и тишина”.

Или, понякога, съпруг се оплаква от жена си: „Тя стана толкова отпусната…“. Погледнахте ли вътре в себе си? В края на краищата веднъж сте я обичали, имате деца заедно и те са се родили от любов. И така, какво се случи с любимата ви жена? И толкова ли е ужасно, не е ли само буря в чаша вода? Погледнете вътре в себе си: не е ли това, че обичам само себе си и имам нужда от това жена ми да е красива? От какво? От гордост! За теб да ходиш с нея за ръката  и някой колега да каже: „Леле, каква съпруга!“ И какво ще стане, ако е най-добрият, най-верният и най-грижовният човек, наистина ли има значение, какъв размер са й дрехите? В същото време спомнете си любимия човек, какъвто е бил преди, и бавно се върнете към този образ.

Грешка №7:

Невъзможност да „задържите езика си“

Също така е много важно в едно семейство да може да мълчи. Най-често жените не могат да направят това: и тогава хората си разменят думи като в кръстосан огън: а това са думите, които най-много обиждат и нараняват. Това е жена, която преди всичко трябва да мълчи (т.е. свадливата жена бел.пр.).

И все пак сме горди: как така, че няма да имам последната дума?! За съжаление тази последна дума се нарича „развод“…

И истинската, правилна дума не унищожава, а създава семейство. Истината не се ражда в гняв, няма истина в гнева по замисъл. И за нас е важно истината да присъства в отношенията ни. Следователно ние няма да разсъждаваме, да учим и да се обиждаме в гняв, но ще мълчим, ще изчакаме бурята да отмине, да умре. И тя ще умре, защото няма да има причина тя да продължи, тъй като не е имало „кръстосан огън“ на думите, нито обиди. Следващото нещо, което трябва знаете, човек идва при вас и споделя: „Защо мълчиш? Хайде да поговорим…“. И така има отново любов и мир.

Решаването на проблем може да е възможно само тогава, когато душата ни е в мир. Ако няма мир, проблемите не могат да бъдат решени и бушува само буря от нашите горди, суетни мисли и чувства.

Грешка № 8:

Неразбиране към любимия човек и Бог

Без съмнение има едно страхотно качество, което позволява на едно семейство да остане заедно: осъзнаването на всеки член за великата Божия милост и осъзнаването на любовта на ближния към тях. Разбирането на факта, че съм обичан е мощна защита срещу глупостта и търсенето на щастие другаде, както често се съветват  приятелите.

Знаеш, че си обичан много и че никой друг няма да те обича така! С любовта можете да понесете каквото и да е: мъки, малка заплата, някои грешки и мърморене.

И трябва да има осъзнаване на факта, че ако сте обичани, не можете да оставите този любящ човек…

Животът на съпрузите е работа и огромно постижение. В същото време помислете какво ви дава семейството. Непосилен труд ли е? Или е голяма Божия милост, която ни е дадена? Ако ни бъде предоставено, подаръкът не се изхвърля и се пази и предава през поколенията. Ето защо в семейства, които са успели да се запазят: не са се разделили, не са се разпаднали, не са постъпвали злобно – децата и внуците се оказват щастливи в брака, когато пораснат. Защото благочестието е основата на семейството им – благочестие: никой никога не е предал друг, никой никога не е изневерявал, никой никога не е осъждал никого.

Често се случва чувството на благодарност към човек, който е до вас, да се развие в такава дълбока любов. Тиха, мълчалива, саможертвена, но е толкова дълбока! А любовта на един човек непременно расте в душата на друг.

Грешка № 9:

Без молитва и доверие

Като православен християнин мога да кажа: семейството и неговото раждане са Божествени Провидение. Нищо друго! Затова, разбира се, трябва да се молим за брак, за избора на начин на живот, да се молим така, че Бог да прояви волята Си. В противен случай определено ще се оженим за крив, усукан (на първо място по душа) човек: и тогава ще извикаме: „Господи, защо аз съм този, който нося този кръст?“

Ако вярващият иска семейство, тогава моли Бога в простотата на сърцето си: „Господи, ако е Твоята воля, дай ми съпруг. Този, който ще стане мой съпруг, моята „патерица”, моя „сродна душа”, баща на моите деца”. „Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи.” (Псалм 54), „От Твоето лице да излезе съд за мене; Твоите очи да погледнат правотата”, така се казва в Псалмите на цар Давид, а Псалмите не са просто обикновени стихове, те са молитвени стихове.

Човек трябва да пита и да не търси идеален човек или принц, разбира се, а някой, който е предназначен за него. Често не вярваме до края, че съдбата ни идва от ръцете на Господ и че всичко, което ни се случва, е полезно за нас.

С други думи, просто трябва да вярваш! Това означава да знаеш, че няма да избягаш от съдбата, която ти е била предоставена от Бога: може да се случи само ако човек стъпче Божиите закони: ако не знае целта и ако пренебрегне съвестта си. В крайна сметка за християнина, който създава и спасява семейство, намирането на партньор в живота е въпрос на доверие към Бога. Цялата простота и цялата дълбочина се крие в този подход.

Грешка №10:

Вслушване в мнението на другите 

Свикнахме с някакво клише за възрастови градации и често следваме някои стандартни идеи: трябва да побързаме да се оженим преди определена възраст или, което е още по-лошо, ако не можем да създадем семейство, тогава трябва да имаме дете от някой, така че някой да има нужда от мен. Подобно отношение често води до трагедии.

Вярващият решава този проблем, като използва проста формула: трябва да приемаме не клишета, а волята на Бога. И няма концепция за възраст: ние не знаем, кога ще намерим нашата „сродна душа“, която е била предназначена за нас от Бога: когато сме на 50, 40 или 25. Това е една велика загадка . Както и фактът дали вашите деца ще бъдат ваши или осиновени или дали изобщо ще има такива.

Християнинът разбира, че Божието провидение винаги спасява. Ако не ви бъде дадено семейство на тази възраст, това може да означава, че ние просто не сме готови за брак, няма да го носим, ​​това няма да бъде кръстът ни, а самосъзнателно взето решение. Следователно Господ ни държи далеч от това решение. Но ако трябва да имате вашата „сродна душа“, ще я намерите! Следователно е безразсъдно да скачате в дълбокия вир само защото всички около вас казват: „Крайно време е вече да се ожените“. „Не! Ще се оженя, но само за онзи, който Господ ще ми даде. Какъв ще бъде този човек? Ще го приема такъв, каквито е: това означава, че имам нужда от точно такъв съпруг“. От духовна гледна точка е възможно само това разсъждение. И не може да има друго.

Източник: pravmir.com