Монотелитската ерес била създадена от император Ираклий (611-641 г.) и цариградския патриарх Сергий (610-638 г.) при противодействието на римския папа св. Мартин и на йерусалимския патриарх св. Софроний (560 - 638 г.). Св. Максим, който поради знатния си произход и блестящо образование заемал длъжността на императорски секретар, веднага напуснал длъжността си след излизането на благоприятния за новата ерес указ и се отдалечил от двореца. Постъпил в уединената Хризополска обител до Халкидон, където процъфтявало любомъдрието (философията). Неговият смирен подвиг му спечелил уважението на братята и те против волята му го избрали за игумен, но поради смирение той не приел свещен сан и си останал обикновен монах. Когато ереста се засилила, той напуснал манастира си и от това време неговият живот бил неразривно свързан с историята на догматическата борба против монотелитите.
От Цариград св. Максим се отправил на Запад и пътят му за там бил дълъг и труден. Известно време той бил и на остров Крит, където спорил с монофизитската партия.
В края на 30-те години от VII в. той живял в Александрия и другаде в Египет. Едва в началото на 40-те години той вече е в латинска Африка (Картаген), където по това време се прехвърлили монотелитските размирици. Максим организирал православно противодействие. Всички жители на Африка и на близките острови почитали Максима като свой наставник и водач. Вижда се, че преподобният пътешествувал много из страната, бил във връзка с епископите, водил обширна преписка. Главно събитие през този африкански период от живота на преподобни Максим бил диспутът му с цариградския патриарх Пир, който дейно разпространявал ереста. В този картагенски спор доводите и красноречието на Максим увлекли и самия Пир, който се отказал за известно време от монотелитското си увлечение, но по-сетне страхът от гонение го заставил да се отрече наново от православието. И в Рим Максим се ползувал с голямо влияние и почит.
Спорът с Пир в 645 г. дал повод за свикване на няколко епископски събори, които заедно с Латеранския събор (649 г.) на папа Мартин I (649-653 г.) излезли с ясни и решителни постановления за неслитната богочовешка двойственост на естествените воли и действия в Христа. Решенията на Латеранския събор със съпроводно послание на папата били разпратени навсякъде до християните. Обаче защитниците на православието претърпели сурово наказание като непокорници на царската воля. С военна принуда папа Мартин бил отведен през 653 г. в Цариград и след прибързан съд бил изпратен на заточение, гдето и починал. Едновременно бил отвлечен и Максим. В Цариград той бил съден като държавен престъпник, който смущавал църковния и гражданския мир. След увещанията, мъченията и оскърбленията, на които бил подложен, изповедникът кротко приключил:
- Благодаря на моя Бог, че съм изтезаван за престъпления, които не съм извършил! Нека чрез това се умият волните ми прегрешения!
Светските защитници на ереста - императорът и дворцовите сановници - се озлобявали, че преп. Максим твърдо отричал правото на императора да се разпорежда с догматите на вярата. Дълго и настойчиво те спорили с него, и когато той все пак се оказал непреклонен, била издадена присъда за изгнание в крепостта Визия в Тракия. И в заточението му те продължавали да го убеждават и угнетяват, като го местили от един затвор в друг.
В 662 г. преподобни Максим отново бил подложен на кървави изтезания в Цариград, като накрай отрязали езика му и отсекли дясната му ръка, за да не може да проповядва и да пише. Подхвърлили на същото наказание и ученика му Анастасий, а след това развеждали и двамата по улиците и стъгдите за общо поругание, като показвали на тълпата отрязаните езици и ръце на мъчениците. Въпреки понесените страдания и рани те били изпратени на далечно заточение в Скития, както тогава се наричала Добруджа. Анастасий починал още по пътя, а св. Максим бил затворен в крепостта Схимарис, където починал на 13 август 662 г. като 82-годишен старец.
Когато на VI вселенски събор в Цариград (680 г.) православието възтържествувало над ереста, мъченическият подвиг на св. Максим Изповедник бил оценен по достойнство. Светата Църква високо почита този прославен учител и проповедник на православната вяра.
Бурният и страдалчески живот не попречил на знаменития изповедник да пише. Към най-важните му съчинения могат да се споменат: "Тълкуване на трудни места от Свещеното Писание", обяснения към съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, една дълга поредица от догматико-полемични трактати против монофизитите и монотелитите, забележителен диалог между игумен и монах върху духовния живот, 400 глави върху милосърдието, други 200 и 500 глави на богословски и икономически теми, "Мистагогия" - символично-мистично разглеждане на Църквата и култовите действия, 45 послания и други. Неговото литературно наследство е скъпо съкровище на християнската църква.
Житие на свети Тихон Задонски
Св. Тихон Задонски е един от най-великите и най-новите благодатни подвижници и пастири на Руската православна църква. По своята светост и подвиг той може да се сравнява с древните велики свети отци на Вселенската църква.
Св. Тихон Задонски се родил в 1724 г. в бедното семейство на църковния служител Сава Кирилович Соколов, село Короцка, Новгородска губерния. В светото кръщение получил името Тимотей. Баща му умрял твърде рано, а майка му едва смогвала да изхрани своите сирачета - четири сина и две дъщери. Когато Тимотей пораснал, майка му успяла да го настани в Новгородското духовно училище (1738), което две години по-късно било превърнато в духовна семинария. Завършил образованието си с пълно отличие през 1754 г., той веднага бил назначен в същата семинария за преподавател по гръцки език и риторика. На 10 април 1758 г. приел монашеско пострижение с името Тихон и наскоро бил ръкоположен за йеродякой, йеромонах, а през 1759 г. бива възведен в архимандритско достойнство и назначен за ректор на духовната семинария в гр. Твер. На Великден служил с Тверския архиепископ Атанасий и на архиерейската проскомидия архиепископът поменал Тихона: "Епископство твое да помянет Господ Бог во царствии Своем!" - и сам се усмихнал на своята грешка и добавил: "Бог да ви даде да бъдете епископ!" А по същото време в Руския синод архиереите теглели жребие измежду 7 кандидати, кой да бъде ръкоположен за епископ. Три пъти теглили жребие и трите пъти излязло името на Тверския ректор Тихон. На 13 май 1764 г. той бил ръкоположен за епископ в Петроградската катедрала "Св. Петър и Павел" като викарий на Новгородската епархия, а от 3 февруари 1763 г. бил назначен за Воронежки епископ.
От всички преживени дотогава лишения и подвизи здравето на св. Тихон било доста разстроено. Затова още в самото начало на своето епархийско служение той помолил да бъде освободен на покой в някой манастир. Това му било отказано и той трябвало в продължение на четири години и седем месеца да носи подвига на епархийски архиерей. Високо благочестив, св. Тихон не можел спокойно да гледа разпуснатостта, която заварил в епархията. Той се заел да стегне дисциплината в църкви и манастири, всред свещеници и монаси, да издигне благолепието на богослужебните места и богослуженията и пр. С личен надзор и разговори, с проповеди и послания той успял за кратко време да постигне твърде много.
Но здравето му продължавало да се влошава, докато най-после Св. Синод го освободил от Воронежката епархия. Св. Тихон се прибрал на усамотение и подвиг в Задонския манастир "Св. Богородица", на 95 км от гр. Воронеж. Бил освободен в края на 1767 година. Още като епархийски архиерей той бил известен като изключителен подвижник, а какво е било в манастирското му уединение - можем да си представим. Единствено го смущавала архиерейската му съвест, че малко послужил на Божия народ. В душата му се явявало нещо като разкаяние, загдето напуснал епархията. Едва ли не се налагало да се бори с мисълта за възвръщането си. Обаче строгият благодатен Задонски старец Аарон отговорил на тия негови смущения: "Божията Майка не позволява на Тихона да излезе оттук!" Така св. Тихон се успокоил и се освободил от тия свои духовни терзания.
Неговият голям подвиг се състоял в постоянен пост и молитва, строго нравствен живот, непрестанна благотворителност при малкото възможност в неговото положение и най-вече - в "златословесните писания", които написал в съзерцателния покой на манастирското усамотение. През 1770 г. започнал да пише своя известен труд "За истинското християнство". Това е изложение на християнското нравоучение. В него личи дълбокото познание на Св. Писание и тънкото проникновение в Христовата православна вяра. А през 1777 г. започнал своето дивно творение "Духовно съкровище, събирано от света".
Като оставил на своята Църква и народ безценно писмено съкровище (творенията му наброяват 16 тома), св. Тихон, изпълнен с преизобилна Божия благодат и чудеса, завършва земния си живот на 13 август 1783 година. През 1846 г. при поправка на централната манастирска църква мощите му били намерени нетленни. На 13 август 1864 г. (78 г. подир смъртта му), той бил канонизиран от Руската православна църква.
