Преди не съществували такива средства за предвижване и общуване, с каквито разполагаме днес. И много хора, които живеели на голямо разстояние помежду си (според тогавашните мерки) и желаели да посетят свои познати и роднини, полагали немалко усилия. Пътували най-често пеша. В Националния музей в Ларнака ми направи впечатление, че всички древни скулптури имат необичайно яки, развити нозе. Преди хората преодолявали пеша огромни разстояния. И когато срещнели свой роднина или приятел, го прегръщали, целували, т.е. нямайки възможност да го виждат често, искрено се радвали на срещата с него. Ако той скърбял поради нещастие, те споделяли мъката му, както е казано: „Плачеха заедно с плачещите и се радваха заедно с радващите се”. Оставяли госта за продължително време у дома си, споделяйки с него хляба си. Общуването с друг човек им доставяло радост.
А днес всичко е друго. Без да напуска жилището си, човек набира телефонен номер и започва разговор (отстрани може да изглежда, че говори сам със себе си), плаче, ругае някого или се смее. Или например използвайки Bluetooth, върви по улицата и разговаря с някого без дори да държи телефонен апарат до ухото си. И за жалост това вече не изглежда странно – отдавна сме свикнали с подобни гледки.
Друга вещ, която в наше време ни отдалечава от междуличностни отношения, е компютърът. Един младеж ми разказа, че се запознал по интернет с много добра девойка от Америка. На въпроса ми как общуват отговори: „Чрез компютър! Прекарваме много време в общуване. Аз й пиша – тя ми отговаря!”
Така се влюбват съвременните хора – прекарвайки вечерите пред мониторите на компютрите и без дори нито веднъж да са се погледнали в очите. За жалост те не са в състояние да разберат, че така се руши естественото общуване.
От живота ни неусетно изчезва дарът, даден от Бог на човека – дарът на лично общуване между хората. На пръв поглед изглежда обратното – че чрез съвременните технологии сме облекчили процеса на общуване, направили сме го по-достъпен, но ако вникнем по-дълбоко, ще видим, че постепенно се ограничаваме само до този начин на общуване и подменяме с него естествения начин на общуване – живите човешки връзки. Както казваше свети Паисий: „Едно е найлон, а друго – Айлон” (гр.: Αυλον – Дух).
Нима може да сравним истинска благоухаеща роза с изкуствено цвете? Сега сме се научили да изработваме изящни изкуствени цветя, външно неразличаващи се от живи, но те нямат аромат, не са живи. Или например зеленчуците, отгледани извън сезона, нямат никакъв вкус! Нима могат да се сравнят със зеленчуците, растящи в манастирската ни градина? Монаси градинари обработват земята, грижат се за зеленчуците и когато сезонът им настъпи, те имат прекрасен вид, вкус и аромат. Уникални са!
Вижте – съвременният човек стигна дотам, че започна да разрушава дори дома си – Земята. Да замърсява средата си – природата. Абсолютно противоестествено е за човека да разрушава собствения си дом.
Всичко това са последици от съвременния неестествен начин на живот. Например преди човек пишеше писмо, изпращаше го, то пътуваше няколко дни, получаваха го, пишеха му отговор, изпращаха го. Хората с нетърпение чакаха отговора, а щом го получеха, го четяха с радост. Четяха писмото, препрочитаха го, прочитаха го пред близките си. Пазеха много писма за спомен. В много писма се съдържаше дълбок смисъл. В наше време този начин на общуване практически вече не се използва. Обаждаме се по телефона, говорим за нашите радости или проблеми и историята на много събития от живота ни се губи.
На Света гора в канцеларията на манастира се съхраняват писма от 1860 година насам. Цели томове писма. Отците съхраняваха дори най-незначителното писмо.
Например един монах написал писмо до манастира: „Скъпи отци, моля ви, изпратете 5 оки восък и 3 оки зехтин. С любов в Христа м. Дометий”.
Това е история на миналото! В писмата си отците дори описвали пътуванията си до Солун. Съобщавали как плавали с кораб, как пристигали в града, какво виждали там, какви новини чували. Всичко това се прекрати през 1977 година, когато в манастира прекараха телефон. Оттогава отците започнаха да се обаждат от града в манастира и да съобщават устно всичко, което преди описваха в писма. Така бе прекъсната прекрасна традиция и история!
Помня, че когато живеехме в скита, осъществявахме контакти със света само по море. Понякога писмата поради морска буря се забавяха с няколко седмици. Имахме малка моторна лодка и бе опасно да излизаме с нея в морето при големи вълни. Чакахме морето да утихне. Случваше се да доставят поща дори след месец. По онова време писмата се пишеха с голямо достойнство. Човек старателно подбираше всяка дума. Писмата имаха стойност, бяха ценни!
Днес технологиите са толкова развити, че изпращаш писмо по факса, веднага получаваш отговор – и в същия час го изхвърляш. Такива писма не те уведомяват за нищо, защото хората престанаха да изразяват в тях чувствата, мислите, наблюденията си.
В наше време общуването чрез писма е придобило професионален характер. В тях сега пишат основно само за работа, по делови въпроси и само за дела. Къде ти сега съвременен човек да седне да напише писмо за преживяванията, чувствата и радостите си!
Това свиване на времето, пространството, мястото лишава живота ни от множество прекрасни вещи.
Установено е, че състоянието на съвременния свят и общество влияе непосредствено върху духовния живот на християните. Това изобщо не означава, че трябва да се откажем от съвременните технологии и да живеем като средновековни хора, но поне е добре да осъзнаем, че от живота ни постепенно изчезва много интересен и необикновен вид общуване.
Лимасолски митрополит Атанасий
превод от руски: Красимир Симеонов
