Откъс от статията „Светецът до нас – Паисий Светогорец“ Според Църквата чудесата никога не са били доказателство за святост, но светостта е невъзможна без чудеса. Приживе и/или след смъртта си светецът преживява страданието на ближния си като свое собствено и не може да остане безмълвен пред Бога свидетел на чуждата болка. И Бог чува молитвата му, защото светецът дотолкова е обикнал ближния си, че е готов да жертва нещо от себе си и дори самия себе си заради другия. Това е същността и на Христовото дело, на което всички в Църквата трябва да подражават. Ето част от разговора на стареца с негово духовно чедо по този въпрос:
Да обичаш другия като себе си
– Отче, в писмото си до начинаещите във вярата пишете: „Въпреки че истинските монаси разбират, че това, на което се наслаждават в този живот, е само част от радостта на Рая и че в рая тя ще е много повече, при все това искат поради голямата си любов към ближните си да живеят на земята, за да помогнат на хората с молитвата си, та да се намеси Бог и хората да получат помощ”.
– Напиши: „Искат да живеят на земята, за да страдат заедно с хората и да им помагат с молитва”.
– В другия живот, отче, истинският монах няма ли да помага с молитвата си на хората?
– И в другия живот ще помага с молитвата си, но няма да страда, докато сега страда с другите – не си прекарва радостно тук, „с весел вид и блеснал поглед”. Колкото повече обаче страда с ближния си, толкова повече е възмездяван с Божието утешение и това по някакъв начин е и откровение, че другият е получил молената помощ. Тази райска радост е Божията отплата за болката, която чувства за брат си.
Говорене на чужди езици – една постоянна Петдесетница
Живеейки в Светия Дух, старецът преживявал постоянно чудото на Петдесетница. Не само той, но и други съвременни светци на Църквата свидетелстват, че дарът за говорене на чужди езици, който апостолите получили на Петдесетница, не е изчезнал от Църквата и днес. Но като всяко Божие чудо то се случва само тогава, когато наистина има нужда от него, естествено и ненатрапчиво. Въпреки че знаел само гръцки език, старецът Паисий общувал с англичани, французи, германци и т.н. на техния роден език.
Свещеник Е. К. разказва: „Веднъж заедно с други трима посетители и един французин бях в килията на стареца. Французинът не знаеше и дума гръцки. Когато дойде неговият ред да говори със стареца, отидоха по-настрана и петнадесет минути си говореха седнали на пъновете. Гледахме ги с интерес как си говорят. Как общуваха, след като нямаха общ език на общуване? Чужденецът си тръгна радостен. Удовлет-
ворението се четеше явно на лицето му”.
Ще имаме и бедуини в рая...
За разлика от теоретиците на вярата отец Паисий бил отзивчив и помагал на всички, независимо от вероизповеданието им. При това не се опитвал да убеди иноверните или инославните на всяка цена, че не са прави. Разговарял с тях за това, което ги вълнувало и вътрешно се молел за тяхното просвещение. По този начин още в младините си обърнал 80 семейства в Коница от една секта в православието. Помагал на мнозина, които се били забъркали с йога и разни източни религии, въпреки че самите те, докато не са запознаят с него, считали, че в Гърция се е появил някакъв нов йога. Имал ясно съзнание за истинността на православната вяра, която живеел на дело, и затова изобличавал всякакви форми на религиозен синкретизъм. Но нему е бил чужд и фанатизмът, и надменното заемане на Божието място на престола на Съда.
Ето какво споделяв книгата си Бедуините – непознатите архонти на пустинята монах МихаилХаджиантониу:
„Сигурност в спасението има само в Църквата. Възможността за спасение обаче не изключваме за никого. Какво ще прави Светият Дух с хората, които принадлежат към друга религия, си е Негова работа. Този въпрос поставих и на стареца Паисий, когато отивахме в един скит в пустинята (Синайската, бел. ред.). Далеч, зад едни възвишения, видяхме палатки на бедуини. Показах ги на стареца и го попитах:
– Аскезата на бедуините, скромният им живот и любовта им към свободата имат ли някаква стойност за Бога?
– Имат – ми отговори той.
– И това – попитах аз пак, – Бог приема ли го за добродетел, или е естествена последица от начина им на живот?
– Мислиш ли, че те постигат това без борба? Скромността си те постигат с усилие и ограничаване на желанията си. И това ги прави красиви и естествени.
– Тоест – подхвърлих аз – говорим за спасението на бедуините?
Старецът почука нервно с бастуна си.
– Винаги правиш една стъпка повече, отколкото искам. Знаеш ли колко объркани и различни стават думите, които казвам? Невероятно е да ги слушам! Една шега да кажа, чувам после цяла история за пророчество, което съм направил.
– Не – уверих го аз. – Аз ще ги предам точно както ми го кажете. Ще имаме ли и бедуини в рая?
Той поклати глава утвърдително.
– Да, ще имаме и бедуини в рая – отговори той сериозно. – Това, че не се възползват от житейски възможности, за да напуснат пустинята и да живеят някъде по-удобно, е ценено много от Бога.
– Във всеки случай – казах аз на стареца, – те са толкова мирни и спокойни, че раят много им отива.
– Да – съгласи се той, – така е”.
Най-голямото чудо: духовното възкресение
Но безспорно най-голямото чудо, което вършил старецът, било възраждането на човешката душа. Да извадиш човешката душа от безизходицата, от отчаянието и даже повече – да събудиш желание да търси Бога, след като нищо вчовека до този момент не е говорело за Него, е по-трудно от преодоляването наприродните закони. Старецът се явявал на километри разстояние, когато някойбил в опасност, отговарял на мисли, узнавал намеренията на хората, бъдещетои миналото им. Но никой физически закон не е толкова непреодолим, колкото упорита е душата в своя грях, навик, в противенето си на Бога. Човекът страдаот всичко това, изпада в житейски безизходици и отчаяние и изглежда, че никойи нищо не е в състояние да й помогне. Нито обичта на близки и приятели, нитопомощта на специалисти психиатри и психолози, нито лекарства... В такъв момент срещата със стареца Паисий или молитвеното му призоваване вършеличудо – уморената и остаряла в грехове душа оживявала, възраждала се, ставалакато новородена и в тази нова, за първи път вкусена радост, се обръщала към Бога.
„Никой не си тръгвал от стареца неутешен”, пише в житията му. Забележително е, че това се случвало не само при лична среща с него, а дори самопри прочитане на книгите му. Един от многото младежи признава: „Преди шестгодини бях анархист, вземах наркотици. Някой от компанията ми имаше еднакнига на отец Паисий и ми я даде. От любопитство я разгърнах, събуди интересв мен и за една нощ я прочетох. Оттогава животът мисе промени”.
Клеветите
Някога при Христос се стичали хиляди, които получавали помощ от Него, а за чудесата Му знаели всички, но въпреки това мнозина не Го познали. За фарисеите и всички като тях Той си останал „синът на дърводелеца”, който направил Себе Си Бог. Нещо повече – тези хора отхвърлили Христос, оклеветили Го и Го убили. „Ако мене гонеха и вас ще гонят”, казва тогава Господ на Своите последователи и така ни разкрива една тъмна тайна на човешката душа. Тяхното осъждане било готово, но не защото не са признали чудото, а защото сърцата им не са усетили онова, което е носел у Себе Си Иисус Христос и което е правило възможни чудесата Му – не са познали Бога, отхвърлили са Светия Дух. А този грях, ни свидетелства Евангелието, не се прощава.
Старецът Паисий не правел изключение – грехът не понася светостта, бори се с нея, защото го изобличава. А гордостта се чувства най-уязвена, защото тя е антипод на истината. Както обикновено се случва, най-безмилостни в нападките срещу стареца били не външните на Църквата хора, а църковници и негови събратя монаси. Неговите смирение и чистота били изпитани с безчестия, укори, клевети и неправди. Един светогорски монах дори написал цяла книга срещу него, в която обяснявал, че дарбите на стареца не са от Бога и учението Му не е православно. Старецът, като научил за публикуването й, казал: „Ето това е книга, а не като онази, другата...” (в която го хвалели). Един друг пък се опитвал да отклонява поклонниците от килията му: „Къде сте тръгнали при тоя Паисий?”. И го засипвал с клевети. Старецът научил това, но не се притеснил, не му поискал обяснения. Това му харесвало повече от похвалите. „Съвършеното смирение е да понасяш с радост лъжливите обвинения” (Авва Исаак). Освен това той изпращал и подаръци на своя хулител. Но при все че приемал клеветите безстрастно, не можел да понася лицемерието, подобно на Христос, Който бил безкомпромисен само към фарисеите и лицемерите. Веднъж старецът срещнал по пътя своя хулител, който понечил да му стори поклон с престорено благоговение, наричайки го „свети отче”. Тогава старецът му казал: „Друг път бъди по-искрен”.
Крайното ожесточение и открито отричане на светостта ще срещнем все пак у по-малко хора – при такива, които имат някакви „лични” мотиви конкретният светец да не бъде всъщност такъв. За войнстващите атеисти, например, хора като стареца Паисий са непоносими, защото по един безспорен начин – не с думи, а с делата си, сриват фундамента, върху който воюват срещу Бога. За нароилите се окултисти, магове и любители на „неконфесионалната” религиозност, той също е непоносимо изобличение, защото свидетелства за тъмната страна в живота им и сърцата им знаят това. Църковните зилоти и „ревнители” на вярата и особено разколниците старостилци също се чувстват изобличени от неговия живот и изобилните свидетелства на Бога, че този човек Го е познал. Но в една различна степен страхът от изобличението на Светия Дух е характерен за всеки един от нас. Затова срещата със стареца както приживе, така и
след смъртта му, може да стане причина не само за духовно обогатяване и дори за преживяване на чудо, но и за лична криза. Когато някое слово на стареца, постъпка или просто полъхът на Светия Дух в сърцето постави на преоценка наша заблуда или дори фундамента, на който стоим. В такива моменти се изпитва стремежът ни към истината, верността ни към Бога. Който отхвърли изобличението на Светия Дух и предпочете сигурния комфорт на навика и старото „аз”, ще отхвърли и намрази този, чрез когото му е пратено това изобличение. А който го приеме, ще преживее онова „добро безпокойство”, за което обичал да говори отец Паисий и в което се зачева истинското покаяние и духовно обновление.
***
Духовното завещание
„Аз, монахът Паисий, според както изпитах себе си, видях, че съм нарушил всички заповеди на Господа, извърших всички грехове. Няма значение, че някои са извършени в по-лека степен, нямам никакво оправдание, понеже Господ много ме благодетелства. Молете се Христос да ме помилва. Простете ми, и простени бъдете всички, които мислите, че сте ме огорчили.
Благодаря много и пак: молете се.
Монах Паисий”
Този скъпоценен текст, написан собственоръчно от стареца, бил намерен в Панагуда след неговата кончина.
Източник:hkultura.com
