Преди няколко години попаднах на книга за греха на завистта. Бях поразен от прочетеното и разбрах, че никога не съм чувал проповед по темата (нито аз самият съм казвал такава). Въпреки че редица отци говорят за завистта като първи и най-голям грях, тя никога не е разглеждана като нещо духовно.
Съвсем наскоро открих, че и на изповед почти не се споменава, като грях. Странен грях – може би най-големият и в същото време държан в пълна тайна. През последната година редица неща ме въведоха в темата за срама. Проучих неговата роля в собствения си живот и станах по-наясно с почти повсеместното му присъствие в нашата култура. Записан е като първият човешки отговор на греха – прародителите ни се скриха. Но отново открих, че рядко съм чувал някой да отвори тема по този въпрос или пък да се споменава на изповед. Странна емоция – може би най-старата човешка емоция, универсална по своя характер и почти никога не обсъждана.
Има няколко очевидни причини (и някои не толкова очевидни) за скриването на срама и завистта. Срамът като емоция е пренебрегнат (или интерпретиран по друг начин) дълго време в психотерапията. Начинът, по който Фройд и други са се справили с неговото отрязване е извън обхвата на проблема, но това така и не допринася до решаването на основния проблем. Последните разработки по темата в психологията привличат повече научни работници, които създават материали и терапевтични техники, насочени към разбиране и лечение на срама.
Пренебрегването на завистта е по-малко обяснимо. Гордостта изглежда е избутала греха на завистта по-встрани. Редица отци на Църквата посочват гордостта като доминиращ и първоначален грях (за разлика от други, които сочат завистта като първи грях). Нашата съвременна култура по някаква причина се фокусира повече върху гордостта като вътрешен проблем. Образът на дявола, който „по-скоро би управлявал ада, отколкото да служи в рая“, се възприема като типичен образ на гордостта. Стремежът на съвременния човек към все по-голямо вледеене над себе си и своя свят се възприема от някои като вкоренен в гордостта и дяволски бунт. Мисля си обаче, че завистта е далеч по-разпространеният грях, и много по-разрушителен, както за хората, така и за тези, на които им завиждат. В новия завет завистта е посочена като мотив за разпъването на Христос (Мат. 27:18).
Срамът, по своята същност, има тенденцията да бъде таен. Срамът се определя като усещането, че нещо не е наред с мен (а не че съм направил нещо нередно). Вина е терминът, използван за описване на чувството, че това, което сме направили, е грешно – докато срамът е далеч по-дълбоко усещане. Само неудобството не се издига до нивото на срама. За някои има почти винаги присъстващо чувство на срам, чувство на недостойност и изоставеност, което поражда редица деструктивни поведения. Обикновено се разбира, че срамът е чувство, което хората не могат да понесат. То се разрешава или бързо се превръща в по-поносими форми (депресия и гняв, а понякога дори ярост). Изместването на срама чрез обвиняването на другите е друг начин за оцеляване.
Чувството за срам провокира желанието да се скриеш. Малкото дете ще покрие лицето си с ръце (или по друг начин ще скрие лицето си), или пък бързо ще сложи маската на незаинтересоваността или гнева, за да задържи срама си. Някои пък просто плачат. Като мъжка авторитетна фигура (с тъмно, странно расо и дълга брада) съм свикнал малките деца да отговарят със „засрамен“ израз. Родителят внезапомно ми представя малкото дете, което е съкрушено (и по този начин засрамено). Вместо да се усмихнат и да реагират топло, те избухват в сълзи (понякога доста неутешимо). А това е обезпокояващо за всички!
Много съм мислел за динамиката на тайнственост и откровение, която характеризира голяма част от православното богослужение. Тайнствеността на някое тайнство ни предпазва и ни позволява предпазливо да поставим срама си в по-отворена подиция. Литургията (но и не само), която възхвалява Бога и поклонението никога не са многословни. Богослужебната конструкция е такава, че да се скрие това, което трябва да остане скиро. Литургията е едновременно богословска реалност и духовна утеха. Традицията има в себе си мъдростта относно най-дълбоките човешки състояния и се отнася към тях правилно и с уважение.
Тайната на изповедта е инструмент, който съпътства литургичния живот. Това е мястото, където срамът, който обикновено избягваме, може да бъде проявен – и често излекуван с показването му на светло. Но ако светлината е достатъчно мека (когато от другата страна е добър изповедник или човек с достатъчно духовен разум), за да не ни нарани.
През изминалата година, както вече отбелязах, видях колко силен може да бъде срамът в живота на хората. Той е чест източник на гнева; той движи перфекционизма, създава безпокойство и паника, насърчава вината и самообвинението, това е началото на яростта. Тъй като този грях е таен и като цяло непоносим, той често се забравя и остава скрит в болезнените спомени. Изцелението на такова нещо е работа бавна, изискваща внимание и любов. В идеалния случай Църквата трябва да бъде такава общност, но много рядко това се случва. Понякога местната енория е място, където се създава и подхранва срамът.
Интересното е, че в литературата се отбелязва, че дори обсъждането на срама може да предизвика срам (затова се извинявам). Срамът може да стане „заразен“. Има такива моменти, както например, когато на детски рецитал съпроводът на пианото се забави и застаналото на сцената дете изпитва срам, а с него и всички в залата също споделят срама. Лицата ни се зачервяват, гледаме в различни посоки, но само не и застаналото на сцената дете.
Това са дълбоки моменти и части от нашия живот, който се обсъждат прекалено рядко. Значителна част от нашето поведение и емоции излизат от тези трудни места. Знаейки това трябва да направим пауза в нашите разговори. Говорим ли от сърце или просто изместваме срама в друга форма? Убеден съм, че по-голямата част от аргументите ни (включително религиозните такива) в крайна сметка се движат от известен срам.
Завистта (да не забравяме темата) също е прикрита в живота ни. Завистта е повече от желание за това, което някой друг има (това би било просто алчност). Завистта иска другият да понесе загуба и просто да бъде лишен от това, което има. В т.н. „политика на завистта“ се взимат решения за облагане на богатите например с данъци, независимо от реалната полза на държавата. Неотдавнашното увеличение на данъците за богатите във Франция (до 75%) не направи нищо за справяне с финансовата криза на страната. Просто удобно бе използвана.
Писанията често описват завистта като „зли очи“. Тя има разрушителен характер, който почти не може да се изчисли. Страстите на съвремените революции често са основани на завистта. Неспособни да постигнат разумно и проспериращо общество, революциите се оформят от завистта и достигат унищожението. Краят е унищожение – не справедливост, не равенство, но просто унищожение.
Съвременните култури почти нямат средства за справяне със срама… Излекуването на срама на Адам и Ева и завистта на дявола към истината и светлината Христови е истинският път на спасението.
Автор: Свещеник Стефан Фрийман
Източник: pravmir.com