Неделя след Въздвижение. Св. мчци Трофим, Саватий и Доримедонт

Светите мъченици Трофим, Саватий и Доримедонт живели през третия век, когато християните били преследвани от езичниците.

През времето, когато управител на град Антиохия бил фанатикът езичник Атик, наречен Илиодор, тук било устроено шумно празненство в чест на езическите богове. Това празненство било придружено с различни безчинства. Идолопоклонниците буйно ликували.

На тоя ден в Антиохия пристигнали двамата благочестиви мъже - мъченици Трофим и Саватий. Свещено разгневени от духовното заслепение на езичниците, те застанали пред тях, насочили молитвен поглед нагоре към небето и със съкрушени сърца извикали:

- Боже, Който си създал вселената със словото Си и си сътворил човека по Свой образ и подобие, погледни от небето и освободи тия хора от властта на лукавия!

Идолопоклонниците разбрали, че тия чужденци са християни, заловили ги и веднага ги отвели при градоначалника Илиодор.

Управителят най-напред се обърнал към Трофим и го запитал за името, званието и вярата му.

Трофим отговорил:

- Името ми е Трофим. Син съм на благородни и свободни родители. Бях роб на греха, но чрез Христовото кръщение получих истинска свобода.

- От каква вяра си? - запитал го пак управителят.

- Вече ти казах от каква вяра съм - заявил Трофим. - Аз съм християнин, служител на Христа Бога. Готов съм да се пренеса в жертва за Неговото име.

Илиодор започнал да обяснява на Трофим, че е забранено изповядването на Христовата вяра. Правел опити да го убеди да се отрече от нея. Но увещанията му останали безплодни. Тогава заповядал да мъчат жестоко Трофим, да го бият, да стържат тялото му със железни остриета.

Изповедникът понасял с търпение мъките, като повтарял с тих глас:

- Господи, помогни на Твоя служител! Помогни ми, Господи!...

Управителят чул тия думи и подигравателно запитал мъченика:

- А где е твоят Христос, Трофиме?

- Христос е с всички, които Го призовават - отговорил Трофим. - Той е неотлъчно при мене. Бих ли могъл да понасям търпеливо мъченията, които превишават силите на човека, ако Бог не ми помага?

След тия жестоки мъчения Трофим бил отведен в затвора.

Управителят повикал при себе си приятеля му Саватий. Запитал го за званието, отечеството и вярата му. Саватий отговорил:

- И сан, и достойнство, и отечество, и богатство, и слава - всичко за мене се заключава в едно: аз вярвам в Христа, Сина Божи, чрез Когото всичко е станало и става, чрез промисъла на Когото вселената съществува и се управлява.

Управителят ударил плесница на Саватий и поискал от него да се поклони на боговете. Но саватий, пламнал от ревност по истинския Бог, разобличил лъжливостта на идолите.

По заповед на кръвожадния Илиодор се заредили страшни мъчения за смелия и безстрашен изповедник Саватий - мъчения, които довели до блажена смърт.

Трофим продължавал да стои в тъмничния затвор. След някое време управителят на Антиохия решил да го изпрати на Дионисий, управител на Фригия, когото познавал като човек още по-зъл и още по-свиреп. Надявал се, че при тоя жесток човек Трофим ще се откаже от вярата си.

Целият път до Фригия бил страшно мъчение за Трофим. Обут в железни обуща с остри гвоздеи отвътре, той вървял подир войниците, които яздели коне. Бил насилян да не изостава назад.

Тежките страдания по пътя не сломили твърдостта на Трофим. Ревността му към Бога не охладняла.

Той бил доведен в град Синад и изправен пред управителя на областта Дионисий. И пред него Трофим изповядал мъжествено вярата си в Христа Богочовека.

- Напразно се надяваш на Христовото име - казал му Дионисий. - Това име е станало причина да бъдат наказани със смърт мнозина. Ако пък искаш да се избавиш от смърт и да живееш в света, остави суетната си надежда и се поклони на боговете!

- По никакъв начин аз няма да се избавя от смъртта - отговорил Трофим. - Ако ти не ме умъртвиш, законът на природата ще тури край на дните ми. Но смъртта за делото на Христа Спасителя води към вечен живот, несравнено по-добър от тоя временен живот. Аз желая вечния живот!

Дионисий заповядал да бъде подложен Трофим на безпощадни мъчения. Същевременно продължавал да го убеждава да се отрече от вярата си в Христа Господа, макар дори само на думи. През всичкото време мъченикът мълчал и мъжествено понасял ужасните изтезания. От време на време устата му шепнели: "Много са скърбите на праведника, но от всички тях Господ ще го избави".

- Имаш грешка, Трофиме - казал Дионисий, като чул тия думи, но не ги разбрал. - Никой няма да дойде да те избави от мъченията. Ти обаче можеш да се избавиш сам, кота се поклониш на боговете.

- Никога няма да се отрека от истинския Бог - заявил Трофим.

Разгневен до полуда, Дионисий заповядал да се заредят още по-люти мъчения. Поискал да бъде мъчен най-безмилостно. Мъчителите опалвали с огън раните му. Измисляли нови и нови, по-тежки мъчения.

Нищо обаче не поколебало духа на изповедника. Той понасял мъченията с изумително търпение.

Като се изморили да го мъчат, мъчителите, по заповед на Дионисий, завели изповедника в затвора.

В същия град живеел знатен и богат сановник, на име Доримедонт. Той бил християнин, но таен, поради страх от езичниците. Като узнал за положението на Трофим, почнал да го посещава в затвора. Донасял му храна и други необходими неща. Превързвал раните му.

Непоклатното търпение на Трофим подействало благотворно на Доримедонт. Той се убедил да не крие по-нататък вярата си.

Настъпил някакъв езически празник, на който присъствал Дионисий с всички знатни градски сановници. Доримедонт не отишъл на празника. Дионисий забелязал отсъствието му и пратил хора да го повикат. Доримедонт отговорил на пратените, че е християнин и че като християнин не може да присъства на езическо тържество.

Дионисий пратил втори път хора да го повикат. Но получил пак отказ. Тогава заповядал да го вземат под стража. Чрез някои свои приближени се опитал да го увещае да не упорства. Но увещанията не могли да склонят Доримедонт да отстъпи.

На другия ден управителят Дионисий го изправил на съд.

- Какво става с тебе? - запитал го той. - Защо не дойде вчера на празника? Защо не изпълни царската повеля? Защо се отнесе с презрение към боговете? Или ти е омръзнало да бъдеш уважаван от всички и да заемаш между нас почетно място?

- Този, който обича истинския Бог, не желае земните почести и земната слава - отговорил Доримедонт. - Защо ми е почетния сан, защо са ми разкошните дрехи, ако за това трябва да се покланям на бездушни идоли? Всичко това е суетно и временно. То откъсва човека от Бога. А човекът без Божия закон си приготвя огнената геена.

Дълго Дионисий говорил на Доримедонт с цел да го убеди да се откаже от вярата си, но не успял. Тогава го предал на мъчения.

Доримедонт ги понесъл търпеливо. Колкото по-люти ставали мъченията, толкова по-високо той издигал духа си към Бога.

При изтезанията той не мълчал, не охкал, а убеждавал мъчителите си да познаят истината. Думите му разгневили управителя. И той почнал да прави мъченията все по-тежки. Твърдостта на мъченика се оказала непоколебима.

Почувствал себе си слаб да застави Доримедонт да се откаже от вярата си в единия Бог, Дионисий наредил да го затворят в тъмницата и отново започнал да мъчи Трофим. Но и Трофим, както преди, останал непоклатен. Той приемал всяко ново мъчение с благодарност към Бога.

След като се посъветвал с приближените си, Дионосий решил да предаде и двама, Трофим и Доримедонт, да бъдат изядени от зверовете в цирка. При стечение на огромно множество народ слугите му ги довели в цирка и поискали да бъдат пуснати срещу тях мечка, леопард и лъв. Зверовете ги заобиколили, но не се допрели до тях. Мнозина от присъстващите там езичници, като видели това, започнали да славят Бога. Те изразявали възхищението си, че истинския Бог по дивен начин пази своите служители.

Жестокият Дионисий упорствал в неведението си. Хулел Христа Спасителя. Наричал християните магесници. Най-после заповядал да им отсекат главите с меч.

Това станало в 278 година.

Както Саватий преди това, така и Трофим и Доримедонт дали живота си за прослава на Господа Иисуса Христа. С радост и надежда те приели пратените им от небесата мъченически венци.

Св. мчци София, Вяра, Надежда и Любов

Житие на св. мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София

През втората половина на първия и в първите десетилетия на втория век в Рим живяла благочестива жена християнка на име София. В своя живот тя оправдала напълно името си "София", което значи "премъдрост". И като съпруга, и като вдовица по-късно, тя водела благоразумен християнски живот, изпълнен с мир, чистота, кротост, покорност на Божията воля. Според възможностите си, тя вършела непрекъснато милостиня. Животът й бил низ от добри дела.

В живота й намерили ярко отражение думите на св. апостол Яков: "Мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна" (Як. 3:17).

Благочестивата София имала три дъщери, които носели имената на най-главните християнски добродетели. Първата дъщеря се казвала Вяра, втората - Надежда, а най-малката - Любов.

След раждането на третата дъщеря София се лишила от своя съпруг. Тая мъдра майка посветила целия си живот на това - християнски да възпита дъщерите си. Тя се стараела те да показват в живота си тия добродетели, по имената на които се наричали. Под нейно ръководство дъщерите изучавали пророческите и апостолските книги, Стремели се като майка си да проявяват ревност към богослужението и молитвите.

С чистотата и благородството на живота си това семейство привлякло вниманието на мнозина в Рим. Слухът за него се разпространил из целия град. Достигнал до управителя на областта, Антиох. Той пожелал лично да види това бележито семейство. От разговора, който повел с майката и дъщерите, разбрал че те изповядват християнската вяра. Той съобщил това на тогавашния император Адриан. От двореца излязла заповед майката и дъщерите да бъдат доведени при императора.

Пратеници дошли в дома на София. Майката ги изслушала и разбрала смисъла на това повикване.

Като се помолили, майката и дъщерите се хванали за ръце, та взаимно да се чувствуват по-силни, и се отправили към двореца. Като застанали пред входа му, те се прекръстили. И след това, вътрешно силни, тръгнали към залата на този ужасен гонител на християните. Смут не личал по лицата им. Очите им светели от радост, като че ли се явявали на някакво хубаво тържество.

Императорът ги запитал за техния род, за имената и за вярата им. Отговор дала мъдрата майка. Кротко и спокойно тя заявила, че и тя и дъщерите й носят на себе си божественото име на Христа Спасителя. В заключение казала:

- Аз съм християнка! Ето скъпоценното име, с което мога да се похваля. С това име се хвалят и моите три дъщери!

Императорът я изслушал и се замислил. Отказал се да води разговор. Наредил майката и дъщерите да бъдат изпратени при една знатна римлянка, на име Паладия. На Паладия било поръчано да наблюдава непрекъснато цялото семейство, което след три дни трябвало да застане отново на съд пред императора.

В дома на Паладия денем и нощем София беседвала с дъщерите си за вярата в Христа Бога. Искала да ги утвърди в тая светла вяра. Озарена от Бога, тя ги поучавала с такива думи:

- Мои мили щерки, дойде вече времето на нашия подвиг! Съобразно с вашите прекрасни имена, вие трябва да покажете твърда вяра, непоклатна надежда, нелицемерна любов. Настъпи часът на вашето тържество, когато ще се увенчаете с мъченически венец. Заради тази вест не жалете младите си тела, не жалете и красотата си заради Христа Бога. Не скърбете, че се лишавате от временния живот заради вечния, Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот! Скъпи мои щерки, не се съблазнявайте от изкушенията на врага. Царят ще ви обсипе с ласки и обещания за големи дарове, за слава, богатство и чест. Знайте - всичко това изчезва като дим, като прах, който вятърът измита от земното лице. Аз вярвам в моя Бог Христос, че Той няма да ви остави в страданията за Неговото име. Той ще бъде неотлъчно с вас при всички ваши мъки. Ще ви помага. И за награда ще ви приготви нетленен венец! О, мои прекрасни дъщери, помнете болките ми при вашето раждане и трудовете ми, с които ви отгледах! Помнете думите, с които ви учих на страх Божи. И тъй утешете майка си с мъжествено изповядване на вярата в Христа, Сина Божи! За мене ще бъде тържество, ще бъде радост, ако се удостоя да се наричам майка на мъченички, ако устоите заради Господа до кръв и умрете за Него с усърдие!

Дъщерите слушали с умиление думите на своята мъдра майка и ги влагали дълбоко в сърцата си. Във взаимна беседа те се стараели да се утвърдят една друга във вярата. И решили твърдо да понесат всичко заради Господа.

Адриан повикал християнките на съд и започнал да говори на дъщерите такива съблазнителни думи:

- Деца, виждам красотата ви и щадя младостта ви. Затова ви съветвам като баща: поклонете се на боговете, владетели на вселената! Ако ме послушате, ще ви нарека мои деца. Ако пък не ме послушате, ще си причините голямо зло. Ще огорчите своята майка и сами ще загинете. А бихте могли да живеете в доволство и почести. Ако упорствувате, ще ви предам на люта смърт. И тъй, за ваше добро, послушайте ме! Аз ви обичам и не искам да погубвам красотата ви, да ви лишавам от този живот. Бих желал да стана ваш баща!

Изпълнени с божествено въодушевление, трите сестри като че в един глас казали:

- Наш баща е Бог, Който живее на небесата. Той се грижи за нас. Ние искаме да бъдем обичани от Него, желаем да се наричаме Негови истински деца. Ние се покланяме Нему и пазим Неговите заповеди, а презираме твоите богове. Не се боим от заплахите ти; защото и ние желаем да понесем горчиви мъчения заради сладчайшия Иисус Христос, нашия Бог!

Удивен от тоя твърд отговор, императорът запитал София на каква възраст са дъщерите й.

Тя отговорила:

- Първата ми дъщеря, Вяра, е на 12 години. Втората, Надежда, е на 10 години, а третата, Любов - на 9 години.

Андриан решил да се опита да склони към отстъпление от вярата всяка от сестрите поотделно.

Най-напред се обърнал към Вяра, като поискал от нея да принесе жертва на богиня Артемида. Тя отказала. Императорът заповядал да я подложат на мъчение. Съблекли я и започнали да я бият безпощадно. Мъченицата останала равнодушна към ударите. Адриан заповядал да й отрежат гърдите, да я поставят върху нагорещена решетка, да я хвърлят в кипящ котел със смола и масло. Тя останала невредима.

Тогава мъчителят издал заповед да я обезглавят.

Като изслушала присъдата, Вяра се изпълнила с голяма радост и казала на майка си:

- Помоли се за мене, майко, за да завърша успешно шествието и да стигна благополучно до желания край - да видя моя възлюбен Господ-Спасител и да се насладя на Неговото прекрасно лице!

На сестрите си рекла:

- Помнете, мои мили сестри, Кому дадохме обещание вечно да служим! Затова нека претърпим докрай! Една и съща майка ни е родила, възпитала и научила. Затова трябва да получим един и същ завършек! Като едноутробни сестри трябва да имаме една воля. Нека да ви бъда пример, та и вие двете да вървите след мене към нашия Господ, Който ни зове при Себе Си!

Като изрекла тия прощални думи, Вяра целунала майка си и сестрите си. След това се отправила към мястото на наказанието.

Като гледала любимото си чедо, което отивало на смърт, майката се безпокояла само за това - да не би някоя от дъщерите й да отстъпи от Господа. С тия мисли тя се обърнала към Вяра:

- Аз те родих, дъще моя. За тебе претърпях болки. Ти ще ми се отблагодариш за това, като умреш за Христовото име и пролееш за Него същата кръв, която си получила от мене. Иди при Него, любима моя! Обагрена със собствената си кръв, като че облечена в багреница, застани пред Него и се помоли Нему за мене, твоята бедна майка, и за твоите сестри, за да ни утвърди в търпението, което ти прояви!

Вяра била обезглавена с меч.

След това Адриан започнал да уговаря Надежда:

- Любезно чедо, приеми съвета ми - това говоря, понеже те обичам - поклони се на Артемида, за да не загинеш, както загина твоята по-голяма сестра! Ти видя страшните й мъки, видя страшната й смърт. Нима и ти ще пожелаеш така да страдаш? Повярвай ми, дете мое, аз жаля твоята младост! Ако изпълниш заповедта ми, ще те обявя за моя дъщеря!

На тия думи света Надежда отговорила:

- Царю! Нима не съм сестра на тая, която ти умъртви? Аз растях заедно с нея. Заедно с нея се научих от едни и същи книги и майчини наставления да познавам нашия Господ Иисус Христос, да вярвам в Него и да Му се покланям. Не мисли, царю, че аз ще постъпя другояче. Не мисли, че няма да пожелая това, което е желала моята сестра Вяра! Не се бави и не се старай да ме разубеждаваш с много думи. Пристъпи към действие и тъй ще видиш нашето едномислие!

Императорът заповядал да подложат Надежда на ужасни изтезания. И нея царските слуги съблекли и били най-немилостиво. Хвърлили я в огън. Закачили я на дърво и стъргали тялото й със железни нокти. От тялото на мъченицата падали живи късове. Кръвта се леела на струи. Но лицето й сияело с неземна усмивка.

Изтърпяла толкова люти страдания, мъченицата засрамила мъчителя с това, че той не бил в състояние да победи търпението на една малолетна девойка.

Тя казала на императора:

- Христос е моя помощ. Аз не само не се боя от мъки, но ги и желая като райска наслада. Така приятни са за мене страданията за Христа Бога! А тебе, мъчителю, очаква мъка в геената огнена заедно с демоните, които ти почиташ като богове!

Разярен от тия думи, Адриан заповядал да хвърлят Надежда в кипящ котел с масло и смола.

Спасителят я запазил невредима.

Победен от тая девица, Адриан произнесъл най-после присъдата: Надежда да бъде посечена с меч.

Чула присъдата, Надежда казала на майка си:

- Майко моя, да бъде с тебе мир! Бъди здрава и помни твоята дъщеря!

София, прегърнала Надежда, целунала я и отвърнала:

- Дъще моя! Благословена си от Господа Бога Всевишни, че Нему се надяваш и заради Него не жалиш да пролееш кръвта си! Иди при сестра си Вяра и заедно с нея застани пред Спасителя!

По това време най-малката сестра, Любов, била застанала на мястото, определено за мъчения. Надежда пристъпила към нея, целунала я и казала:

- Не оставай тук, сестро! Нека заедно, трите сестри, да застанем пред Пресветата Троица!

После прегърнала бездиханното тяло на своята по-голяма сестра и навела главата си под дигнатия меч.

Императорът също започнал да убеждава и третата сестра да се поклони на богиня Артемида. Обаче нито ласки, нито убеждавания, нито заплахи могли да поколебаят любовта на момичето към Господа Иисуса Христа. Тогава Адриан наредил като я разтегнал на колелото, да я бият с тояга. Девойката понасяла търпеливо безчовечните изтезания. Разтегнатото й тяло, членовете на което излезли из своите стави, се покрило с кръв, като с багреница. Земята се напоила с кръвта на мъченицата като с дъжд.

Адриан измислил нови мъчения.

Заповядал да запалят пещ. Като я посочил на Любов, казал:

- Девойко, само кажи, че почиташ богиня Артемида, и аз ще те освободя! Но ако не кажеш това, веднага ще изгориш в тая разпалена пещ!

На тая заплаха момичето отговорило:

- Велик Бог е моят Иисус Христос. Артемида и ти с нея ще погинете!

Озлобеният мъчител заповядал да хвърлят Любов в пещта. Но мъченицата доброволно влязла в нея, без да се уплаши. Ходела из нея и пеела хвалебни песни на Твореца. След това излязла от пещта здрава и радостна.

Мъченията продължили. Царските слуги забивали в членовете й железни свредели. Но Бог я запазил и при тия мъчения.

Императорът, закоравял мъчител, без да се трогне от станалите чудеса, издал присъда: Любов да бъде обезглавена.

Изслушала присъдата, Любов се зарадвала и веднага отправила към Небето молитва:

- Господи Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име затова, че ме приемаш заедно с моите сестри. Възпявам Те, че ме удостои и аз да претърпя за Тебе онова, което претърпяха и те!

А София, майката, се молела на Бога да укрепи с търпение и най-малката й дъщеря. След това се обърнала към нея:

- Трето мое чедо, подвизавай се докрай! Ти вървиш по добър път. И за тебе е изпратен венец. И за тебе се отваря приготвеният чертог. Божественият Жених те очаква, като гледа отгоре на подвига ти. Когато под меча падне главата ти, Той ще приеме душата ти и ще те упокои с твоите сестри. Поменете и мене в царството на Небесния Отец. Той да бъде милостив и към мене. Да не ме лиши от вечно пребъдване с вас в Неговата слава!

Любов, като сестрите си, била вече коленичила и чакала удара на меча. Главата й паднала на земята. Свело се към земята и тялото й. Обилно се разляла кръвта и на третата света мъченица.

Майката взела телата на дъщерите си и ги положила в скъп ковчег. Поставила ги на погребална колесница. Погребала ги с благодарност към Бога извън града, на висок хълм.

Три дни прекарала при гроба на дъщерите си. Молела се, усърдно на Господа и плачела от радост. В такова състояние предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си.

Християни погребали светата майка при нейните дъщери. Това станало в 126 година.

Христовата църква почита и света София за мъченица, понеже като майка тя изживяла със сърцето си ужасните мъчения за Христа на своите възлюбени дъщери.

Мощите на светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов почиват от 777 г. в Елзас, Франция.

Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Св. вмчца Евфимия Всехвална. Св. Людмила Чешка. Св. Киприан, митр. Киевски и Московски

Св. вмчца Евфимия Всехвална. Св. Людмила Чешка. Св. Киприан, митр. Киевски и Московски. Св. Севастиана. Св. Мелитина Марцианополска

Св. Евфимия Всехвална Прехвална

Св. Евфимия се чества на 16 септември, когато пострадала, а на 11 юли се възспоменава чудотворството на нейните свети мощи. То било проявено във време на ІV вселенски събор в Халкидон.Речник

Тоя събор бил свикан при император Маркиан и императрица Пулхерия в 451 г. Повод за свикването му дала ереста на александрийския патриарх Диоскор и на цариградския архимандрит Евфихий. Тези еретици лъжливо учели, че Иисус Христос не е имал две природи - божествена и човешка, а само една - божествена.

На събора най-много се проявил цариградския патриарх Анатолий и йерусалимския патриарх Ювеналий. Спорове и доказателствата и от двете страни не довеждали до никакъв край. Тогава патриарх Анатолий предложил - и православни, и еретици да напишат поотделно своето вероизповедание и двете да ги поставят в ковчега, в който били мощите на света Евфтимия. На това се съгласили всички.

Двете вероизповедания били написани и поставени върху мощите на великомъченицата. Ковчегът бил затворен и с царски печат запечатан, а още и военна стража била поставена. Тогава всички прекарали три дни в пост и молитва. Когато на четвъртия ден отворили ковчега, всички видели, че православното изповедание стои в дясната ръка на светицата, а еретическото - под нейните нозе. Така с Божия сила спорът бил решен в полза на православните.

В памет на света мъченица Людмила

Блажената Людмила била родом от Сърбия, дъщеря на сръбския княз. Омъжили я за чешкия княз Боривой. По това време чешкият народ още не бил кръстен, а самият Боривой и неговата млада съпруга били езичници. След женитбата си те повярвали в Христа и се кръстили в името на Отца и Сина и Светия Дух, построили църкви и поставили в тях свещеници. Те имали трима сина и една дъщеря. На тридесет и шест годишна възраст Боривой починал. Блажената Людмила понасяла своята мъка с пълна преданост на Божията воля и раздавала на бедните цялото си имущество. Синът й Братислав наследил престола на своя баща и след като управлявал народа си тридесет и три години, също починал.

Властта поел Вячеслав, внукът на света Людмила. Но майка му възненавидяла свекърва си и всячески се стараела да я погуби. Като научила за това, света Людмила се оттеглила в град Течин. Снаха й подучила двама боляри и ги изпратила в Течин да убият блажената Людмила. Когато отишли там, злодеите събрали и много други подобни на тях зли хора.

Една вечер те обкръжили двора и двореца, където се намирала блажената Людмила, разбили вратите и влезли вътре. Те хванали светата княгиня, хвърлили въже върху шията й и я удушили. Така блажената Людмила угодила на Бога и пострадала мъченически.

Това се случило в събота, в първия час на нощта. Тогава светата била на шестдесет и една години. Бог прославил с много чудеса мястото на нейното погребение. Тя не била погребана в църква, а под градската стена. Всяка нощ над това място се появявали горящи свещи, а един слепец прогледнал, когато се докоснал до пръстта на гроба й. Като научил за тези чудни знамения, нейният внук Вячеслав пренесъл мощите й в град Прага и ги положил в църквата на свети Георги, където и днес те явяват много знамения и чудеса.

В памет на светителя Киприан, митрополит Киевски

Свети Киприан, митрополит Киевски и всеруски чудотворец, бил родом от България (от Търново, бел.ред.) и се отличавал със светия си живот, голямото си любомъдрие и начетеност в свещените книги. Той назидавал всички със своето боговдъхновено учение и душеспасителни наставления. Свети Киприан ревностно се подвизавал в делото на непрестанното учителство, наставлявал паството си да пребивава в страх Божий, всячески да се въздържа от смехотворство и празнословие и особено да усърдства в молитвата и истинското покаяние.

Той обичал тихия, безмълвен живот и затова често се оттеглял в своето митрополитско село Голенишчево*. Това безметежно място било разположено между две реки - Сетун и Раменис, и било заобиколено с гъста гора. Тук той построил храм в името на тримата светители Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст. Тук ръкополагал епископи и свещеници и усърдно се занимавал с преписване и превод на много свещени книги от гръцки на славянски език. Той написал и житие на великия чудотворец светителя Петър, митрополит на цяла Русия.

Свети Киприан се упражнявал много и в молитвата и четенето на Божествените писания. Винаги имал в ума си паметта за смъртта, страшния съд Христов, мъченията на грешниците и блаженството на праведниците.

Преуспявайки в тези богоугодни подвизи, митрополит Киприан достигнал дълбоки старини и легнал на смъртния одър в своето село Голенишчево. Четири дни преди кончината си той написал прощална грамота, в която давал прошка и благословия на всички вярващи и сам с истинско християнско любомъдрие и смирение искал прошка от тях. Свети Киприан направил така, защото знаел каква сила има смирението: то покрива греховете и насочва всичко към добро. Преди кончината си светителят заповядал на епископите и приближените си да прочетат грамотата над гроба му при неговото погребение.

В такова смирение, с благодарствена молитва на уста, той починал в Господа в година 6914 от сътворението на света (през 1406 г. от Р.Хр., бел.ред.), на шестнадесетия ден от месец септември.

Св. вмчк Никита. Преп. Филотей. Св. мчк Леонид

Когато честният и животворящ Кръст Господен - това знамение за победа, бил издигнат високо над света, съименникът на победата свети Никита застанал под неговата сянка. Вчера ние празнувахме Въздвижението на светия Кръст, непобедимата победа за света, а днес облажаваме свети Никита, чието име означава победител.

Този добър воин на Иисуса Христа застанал под кръста като под знаме, за да води битка против враговете на светия Кръст, в чест на Разпнатия на него. Един воюва за земния цар, друг - за своя живот и суетна слава, трети - за временните богатства, а свети Никита воювал за Единия си Господ Иисус Христос, Който е Цар на всяко творение, наша слава и неоскъдняващо богатство. За това, къде и как се подвизавал заради Христа този воин, разказва следното.

Когато при царуването на светия равноапостолен цар Константин Велики християнската вяра започнала да се разпространява по цялата вселена, тогава и в готската страна*, отвъд Истър (старото име на река Дунав, бел.ред.), като светъл лъч в тъмнината възсияло светото благочестие. В тази страна бил роден, кръстен и възпитан свети Никита. Готският епископ Теофил († около 340 г., бел.ред.), който взел участие в първия Никейски съборРечник, изповядвал догматите на православната вяра и подписал определенията на събора, просветил Никита със светлината на вярата и го кръстил в името на Отца и Сина и Светия Дух.

* Земята на готите се простирала от долното течение на Висла до Черно море. Те заемали най-вече територията на днешна Румъния по поречието на Дунав.

В скоро време древният завистник - дяволът, който не понесъл това, че светата Христова вяра се разпространява и броят на християните все повече и повече се увеличава, повдигнал в тази варварска, омрачена от идолослужението земя, борба и жестоко гонение против изповедниците на Христовото име и вярващите в Господа. Духът на злобата внушил на княз Атанарих да избива християните и да изтрие от земята си дори спомена за тях. По това време сред готите започнали междуособни войни. Те се разделили на две части: едната имала за вожд Фритигерн, а другата била ръководена от жестокия мъчител Атанарих. Когато единоплеменниците се срещнали в кръвопролитна битка, Атанарих, който притежавал повече сила и храброст, разгромил своя противник и обърнал войската му в бягство. Победеният Фритигерн избягал в Гърция, където потърсил помощта на христоненавистния цар Валент (царувал от 364 до 378 г., бел.ред.). Царят заповядал на войската си в Тракия да му се притече на помощ. След това заедно с оцелелите си воини и събраните в Тракия гръцки войски Фритигерн излязъл на битка срещу съперника си. Когато преминавал Истър, той заповядал да направят изображение на светия Кръст и да го носят пред полковете му. Така той нападнал Атанарих. Сражението било ужасно, но с помощта на Кръста християните победили Атанарих и цялата му войска: едни убили, а други пленили, а самият Атанарих с малка дружина едва успял да избяга. Оттогава християнската православна вяра все повече и повече се разпространявала сред готите, защото, като видели проявената в битката непобедима сила на кръста, мнозина повярвали в Разпнатия на кръста Господ.

Когато починал епископ Теофил, катедрата му заел Урфил*- мъж благоразумен и благочестив. Той създал за готите букви и превел от гръцки език много книги, така че светата християнска вяра се разпространявала сред тях все повече. За утвърждаването на вярата в Христа способствал с ревността си и свети Никита, един от най-благородните и славни мъже на тази земя. С благочестието и боговдъхновените си слова той довел мнозина при Господа.

Урфил или Улфила - готски епископ и ревностен проповедник на християнството сред готите, живял от 311 до 383 година.

След известно време нечестивият Атанарих отново се завърнал в родината си. Придобил власт и сила, подучван от бесовете, той започнал в своята област страшно гонение против християните, като се опитвал да отмъсти за унижението, че бил победен и посрамен от тях в битката.

Тогава, разпалван от божествена ревност, свети Никита излязъл на борба с двама врагове - невидимия и видимия. Борбата против невидимия враг той водел, като обръщал неверните в истинската вяра и подготвял вярващите към мъченически подвиг. А с видимия враг се борел, като изобличавал мъчителя Атанарих и го укорявал заради неговото безбожие и безчовечност и за това, че подлагал на мъки много вярващи християни. Свети Никита победил и двамата - и дявола потъпкал, и жестокостта на мъчителя преодолял. Различните мъчения, с които искали да накарат добрия страдалец да се отрече от Господа, били безсилни и самият мъчител недоумявал защо въпреки могъществото си не може да склони към своето злочестие един раб Христов, твърд в изповеданието си като здрав и непоклатим стълб.

Какво измислил тогава беззаконникът? Той решил да унищожи с огън онзи, когото не могъл да унищожи с множество рани, мъчения на плътта и смазване на членовете. Но какво постигнал нечестивецът? Той изгорил повече самия себе си с яростта си, отколкото мъченика - с пламъка, защото, макар и да се намирало в огъня, тялото на свети Никита останало невредимо. А мъчителят и без огън изгорял от безбожието си, защото умъртвил душата си и тялото си приготвил за ада. Така свети Никита воювал за Христа под знамето на кръста и се показал победител не само по име, но и в действителност.

Тялото на светеца, неповредено от огъня, останало непогребано и захвърлено с безчестие. По това време в готската страна живеел един благочестив християнин на име Мариан, роден в киликийския град Мопсуестия*. Той бил дошъл тук по някаква своя работа и останал доста продължително време. Мариан се запознал със свети Никита и спечелил приятелството и любовта му - особено го обикнал тогава, когато видял, че светият подвижник изповядва Христовата вяра и е готов дори да пролее кръвта си за нея. И ето, той решил да вземе тялото на обичния си приятел и мъченик Христов и да го отнесе в родната си страна. Но се опасявал да изпълни замисъла си от страх пред княза, който заповядал никой да не смее да погребе тялото на мъченика. Тогава Мариан решил тайно през нощта да го вземе при себе си.

* Град Мопсуестия бил разположен в равнина край бреговете на река Пирам.

Когато паднала нощта, той бил готов да отиде и да изпълни намисленото дело, но тъмнината и дъждът му попречили. Мариан силно скърбял, защото не виждал къде да върви и как да намери тялото на мъченика. Но Бог, на всички утешения, някога показал на влъхвите със звезда пътя към Витлеем (Мат. 2:2), утешил и него и му посочил благоприятен път към тялото на светеца: Той пратил небесна сила във вид на звезда, която засияла пред Мариан и го повела в нужната посока. Звездата светела и разпръсквала нощния мрак, а той я следвал с радост. После тя спряла над мястото, където било тялото на светеца, а Мариан го обгърнал с чиста плащаница и го отнесъл в къщата си.

Така той получил търсеното съкровище. Скрил го старателно в жилището си за известно време, а скоро след това се завърнал в отечеството. Той взел със себе си тялото на светия мъченик * и с почести го погребал в своя дом в град Мопсуестия.

* Свети Никита починал на 15 септември 372 година. Бел.ред.

Бог благословил дома на Мариан заради Своя мъченик свети Никита, както някога благословил с много богатства дома на Потифар заради Иосиф (Бит. 39:5) и дома Аведаров заради Ковчега на Завета (2Цар. 6:11.). Скоро домът на Мариан изобилствал с голямо богатство - и веществено, и духовно, защото при гроба на светеца се подавали множество дарове на всички нуждаещи се и се изпращали изцеления на болните. Целият град и околностите се събирали при гроба му, така че домът на Мариан не можел да побере всички, които идвали тук. Затова вярващите решили да построят църква в името на свети Никита и да положат в нея мощите на мъченика. Те ревностно се заловили за това дело и скоро построил храма. След като строежът бил завършен и храмът бил украсен с подобаващо благолепие, отворили гроба на светия мъченик, взели ковчега, отнесли го в новосъздадената църква и го погребали в земята. Само Мариан успял да вземе за благословия на дома си един пръст от мощите на светеца, който пазел при себе си с благоговение. Никой друг не могъл да вземе нито една частица от мощите на свети Никита.

Веднъж блаженият Авксентий, епископ Мопсуестийски, който построил църква в чест на светите мъченици Тарах, Пров и Андроник, пратил послание в град Аназарв (или Аназарва - град в Киликия, бел.ред.), където почивали мощите на тези трима светии. В него той молел гражданите на Аназарв да дадат частица от мощите на светите мъченици за новопостроения храм. Тогава те от своя страна помолили епископ Авксентий* да им даде в замяна частица от мощите на свети Никита за благословия на града. Епископът пожелал да изпълни молбата им и заповядал да отворят гроба на светеца. И ето, без всякаква видима причина мраморният камък, покриващ гроба, се разпаднал на две половини. Един от присъстващите дръзко докоснал светите мощи и ръката му веднага изсъхнала, а той изпаднал в ужас.

Епископ Авксентий II живял в средата на V век. През 451 г. той участвал на IV Вселенски събор в Халкидон.

В това време от небето се разнесъл силен гръм, блеснала ярка мълния и всички били обзети от страх. Тогава епископът разбрал, че Бог не благославя да се разделят мощите на светеца и се разкаял за намерението си. Той взел изсъхналата ръка на човека, дръзко докоснал се до мощите на светеца, отново я поставил върху мощите и започнал да се моли:

- О, свети мъчениче Христов Никита! Повече ти приляга да изцеляваш, отколкото да вредиш, защото си благ и подражаваш на Всеблагия Господ. И ако скоро наказа този човек, няма ли още по-скоро да го помилваш?

Едва епископът произнесъл тези думи, изсъхналата ръка била излекувана и всички се чудели на чудесата на свети мъченик Никита и прославяли Бога. И тъй като епископът не се осмелявал вече да се докосва до мощите на светия Божий угодник, благоговейно го опял и отново с чест затворил гробницата му, славейки Отца и Сина и Светия Дух, Единия в Троица Бог, на Когото подобава слава, чест и поклонение вовеки. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски.

Въздвижение на Св. Кръст Господен (Кръстовден)

Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен

Светата православна църква извършва поклонение на светия Кръст Господен четири пъти през годината: на третата неделя от Великия пост, наречена Кръстопоклонна, на Велики петък, на 1 август и на 14 септември.

Празникът Въздвижение на светия и животворящ Кръст Господен е установен във връзка със следните събития в историята на Христовата църква: 1. Чудесното явяване на св. Кръст на император Константин Велики; 2. Намирането на светия Кръст на Голгота; 3. Връщането на животворящия Кръст от персийски плен.

В началото на четвъртия век няколко съуправители или кесари разделили помежду си обширната територия на Римската империя. Максентий управлявал Италия със столицата Рим. Той бил жесток, користолюбив, властолюбив. Проявил се като тиранин. Римляните страдали много от тежкото иго, което им наложил. Затова те потърсили избавление, помощ срещу него от Константин, под чиято власт се намирали земите на днешните държави Англия, Франция и Испания.

През октомври 312 г. Константин потеглил с войските си към Рим, гдето Максентий решил да се отбранява. Силите на Максентий били по-големи от тези, с които разполагал Константин. Настъпващият от север Константин чувствал, че му е нужна помощ от небето. Той вярвал, че с тая помощ ще може да освободи Рим от тиранина. Езическата религия му била съвсем чужда. Но не бил още и християнин. Обхванат от тревога, не знаел как да се моли за подкрепа от Небето. И Бог му помогнал. В чудно видение му открил истината.

Слънцето клоняло на запад. Константин видял на небето сияещ кръст и над него надпис: "С това ще победиш"!

Войниците видели също това чудно знамение и силно се уплашили. Дотогава кръстът бил считан за лош предвестник, понеже е бил използван като оръдие за позорно наказание.

През настъпилата нощ Сам Господ Иисус Христос се явил насън на Константин и му заповядал да направи знаме, подобно на кръста, и да начертае кръст на щитовете и шлемовете на войниците. Константин изпълнил заповедта. В същото време повикал при себе си войници християни и ги запитал какво значат тези видения. Те му отговорили, че Иисус Христос е Единородният Син на истинския Бог, че е слязъл на земята да спаси човеците и че кръстът е знак за победа над смъртта и символ на безсмъртие.

Константин останал поразен от случилото се. И оттогава започнал да почита истинския Бог и да изучава Свещеното Писание.

Със силата на Кръста Константин предприел нападение за освобождението на Рим. Пламнала жестока битка. Войската на Максентий била разбита. Той побягнал, за да се спаси. Но се удавил в реката Тибър.

Константин влязъл тържествено в Рим. Той разбрал, че победата му е дадена от Господа. Затова, когато по-късно му издигнали статуя, заповядал да поставят в ръката й дълго копие във вид на кръст и да напишат думи: "С това спасително знаме спасих и освободих този град от игото на тиранина".

В памет на това събитие светата Православна църква прославя божествената сила на Кръста Господен като оръжие на победата и пее: "Спаси, Господи, Твоите люде и благослови Твоето наследие, като даруваш на нашия благочестив народ победа над враговете и като пазиш чрез Кръста Си Твоето общество".

Видението на кръста се повторило на Константин още два пъти. Това усилило до такава степен разположението му към християнската вяра, че най-после се решил да я приеме. Това негово решение се затвърдило от факта, че майка му, царица Елена, била вече християнка. Тя и той са причислени от Православната църква към лика на светиите. Наречени са равноапостолни, защото, подобно на апостолите, разпространявали ревностно християнската вяра.

Света Елена отишла в Палестина, за да види страната, гдето живял и страдал Спасителят. По поръка на своя син тя се погрижила да се издигнат църкви на местата, осветени от евангелските събития.

Езичници и евреи, от омраза към християните, се опитали да заличат и спомена за тези места. Те затрупали с пръст пещерата на Гроба Господен и поставили над нея идолско капище. Изображения на езически богове били дигнати и над Голгота и над Витлеемската пещера. Света Елена заповядала да разрушат капището, да съборят идолите и да разкопаят пещерата на светия Гроб. Близо до нея Константин изградил храм в чест на Христовото Възкресение. Той писал на Йерусалимския архиепископ Макарий и на палестинския управител да украсят храма великолепно. Църкви били издигнати също на Елеонската планина, над Витлеемската пещера и другаде.

Света Елена пожелала най-вече да открие самия Кръст, на който бил разпънат Спасителят. След дълги издирвания били намерени трите кръста, зарити в земята. При тях се намирала дъската с надписи. Но как да узнае кой от трите кръста е бил кръстът на Спасителя? По съвета на архиепископ Макарий били допрени кръстовете един след друг до болна жена. Щом се допрял до нея Христовият кръст, тя оздравяла. Умрял човек, когото носели към гробището, възкръснал, като бил доближен до животворящия Христов кръст. Тези чудеса разрешили всички съмнения.

Архиепископ Макарий застанал на специално издигнато място. Въздигнал високо кръста, та целия многоброен народ да го види и да му се поклони. След това го раздвижил на всички посоки. Християните се покланяли ниско и възклицавали радостно и умилително: "Господи, помилуй!"

Множество езичници и юдеи повярвали в Христа и приели свето Кръщение.

Това станало в 326 г.

Света Елена взела със себе си в дар за своя син част от светия Кръст и намерените при него гвоздеи, които някога са били забити в ръцете и нозете на Богочовека. Останалата част от Кръста, сложена в сребърен ковчег, се пазела благоговейно в йерусалимския храм "Възкресение Христово". На Велики петък се изнасяла на Голгота за поклонение.

В 614 г. персийският цар Хозрой бил във война с Византийската империя. Той превзел Йерусалим, разрушил църквите там и отнесъл със себе си в Персия всички скъпоценности, които се намирали в тях. Между задигнатите светини бил и животворящият Господен Кръст.

Войната продължила дълго. Византийският император Ираклий успял да победи Хозрой, който скоро след това бил убит. Наследникът му сключил мир с Ираклий. Задължил се да върне пленниците и всичко, което баща му бил задигнал от Йерусалим и задържал в продължение на 14 години.

Тържествено император Ираклий възвърнал светинята - честния и животворящ Господен кръст - в Йерусалим. Християните от Йерусалим и околността, начело с Йерусалимския патриарх Захарий, всички с палмови клонки в ръце, излезли на Елеонската планина да посрещнат светия Кръст. Императорът бил облечен в разкошни царски дрехи, украсени със злато и скъпоценни камъни. На главата си носел царски венец. Като се приближил до Йерусалим, той поискал да носи сам Кръста. Но когато трябвало да мине през портите на Голгота, Кръстът бил задържан от невидима божествена сила. Невъзможно било да го носи по-нататък. Всички били изумени. Не знаели защо става това.

Патриарх Захарий видял ангел Господен на портите, светъл като мълния. Ангелът му казал:

- Не тъй нашият Господ е носел тук тоя Кръст, както вие го носите!

Смутен и развълнуван, патриархът се доближил до императора и му казал:

- Господарю, не в разкошни дрехи трябва да носиш Кръста, който обеднелият и страдал за нас Спасител е носел на раменете си в смирение и унижение!

Императорът веднага снел от себе си венеца и багреницата и облякъл прости дрехи. С непокрита глава и бос, без всякаква дреха внесъл в църквата Кръста Господен.

Патриархът го поставил на предишното му място за радост и утеха на целия християнски свят. Всички се молели и повтаряли:

- Господи, помилуй!...

Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев)

           Сн. "Подиум"

Св. Корнилий станал известен в Божията църква не много след Възнесението на Господа Иисуса Христа и първата, апостолската Петдесетница.

Той живеел в Кесария ПалестинскаРечник. Бил стотник от полка, наричан Италийски. Произхождал от знатна римска фамилия.

Отначало езичник, той станал "прозелит на вратата" - вярвал в Единия Бог, както вярвали юдеите, обаче не изпълнявал юдейските обреди.

В свещената книга "Деяния на светите апостоли" (10 глава) се говори, че той бил благочестив и богобоязлив с целия си дом, че правел много милостини на народа и че винаги се молел на Бога. Господ обикнал добродетелния езичник и го приел като пръв член на Своята Църква из средата на езичниците.

Обръщането на Корнилий към Христа Бога станало по чудесен начин. Веднъж, по време на гореща молитва, той се удостоил да види ангел Божи, който му известил, че неговите молитви и милостини са угодни. При това ангелът заповядал на Корнилий да прати човеци в град ИопияРечник, да повика при себе си апостол Петър и да изпълни всичко, което тоя апостол ще му каже.

На другия ден пратениците били вече на път и наближавали града. Около обяд апостолът се бил изкачил на плоския покрив на къщата, в която живеел, и там коленопреклонно се молел. По някое време почувствал глад. Унесъл се в размисъл. Дигнал наново поглед нагоре и видял небето отворено. Някакъв съд се спущал към него като голямо платнище, привързано в четирите краища. В него имало различни животни, зверове, влечуги, птици.

Апостолът чул глас, насочен към него:

- Стани Петре, заколи и яж!

Потресен апостолът отговорил:

- Не, Господи, защото никога не съм ял нищо мръсно или нечисто.

Повторно се чул глас от небето:

- Което Бог е очистил, ти не считай за нечисто!

На три пъти апостолът чул тоя глас. След това съдът се дигнал към небето. Симон Петър бил в недоумение: какво ли значи това видение. Но веднага след това разбрал смисъла му.

Тримата пътници, изпратени от Корнилий, били вече пред входната врата. Дух Свети внушил на апостола да слезе долу и да тръгне с тия пътници към дома на Корнилий.

Апостолът приел пратениците, нагостил ги, разбрал за какво са дошли и на другия ден тръгнал с тях за Кесария (виж също Кападокия).

Заедно със своите домашни, със свои роднини, приятели и познати Корнилий го посрещнал радостно и почтително: спуснал се пред нозете му и му се поклонил.

Апостолът го подигнал и казал:

- Вие знаете, че не е простено на човек юдеин да се събира или да се сближава с другопленник. Но Бог ми яви да не считам никой човек мръсен или нечист. Затова, бидейки поканен, дойдох без възражение. Сега питам: по каква работа пратихте за мене?

Развълнуван, Корнилий отговорил:

- От четири дена до тоя час постих, а на деветия час се молех у дома си; и ето, застана пред мене един мъж в светла дреха и рече: "Корниле, твоята молитва е чута, и твоите милостини се спомниха пред Бога. И тъй, прати в Иопия и повикай Симон, наречен Петър; той е гост у Симон Усмаря, край морето; той ще дойде и ще ти говори." На часа пратих за тебе, и ти добре стори, че дойде. Сега прочее ние всички стоим пред Бога, за да чуем всичко, що ти е заповядано от Бога.

Тогава св. апостол Петър започнал своята проповед за Господ Иисуса Христа. Разказал за Неговото идване на земята, за въплъщението Му. Изложил Неговото учение за мира, разкрил накратко делата Му. Говорил за изкупителните Му страдания, за смъртта и възкресението Му, а също и за Неговото Второ пришествие, когато ще се яви като съдия над живи и мъртви. (виж Последните дни, Второто пришествие и Страшният Съд, бел.ред.)

Докато още проповядвал, Дух Свети слязъл върху всички, които слушали словото. И те започнали да прославят Бога и да говорят на разни езици. Слушащите наоколо юдеи се смаяли, че и върху езичниците се излял дарът на Пресветия Дух.

Корнилий, цялото му семейство и всичките му роднини и приятели, които присъствали на това тържество, приели свето Кръщение.

По-късно св. апостол Петър пристигнал в Йерусалим. Повярвалите в Христа юдеи го укорили, че се сближил с езичници. Той им разказал какво се случило с него, разказал им за видението, за слизането на Пресветия Дух върху повярвалите езичници. Тогава всички разбрали, че Бог призовава и езичниците към спасение.

Оттогава насетне апостолите почнали да проповядват ревностно и на езичниците.

Като станал християнин, член на Божията църква, Корнилий оставил всичко и тръгнал с апостол Петър, който го възвел в епископско достойнство. Заедно с него обиколил много страни, като също пламенно благовестял спасителната истина за Сина Божи.

Когато апостол Петър бил в Ефес, получил известие, че в град Скипиосис господствало с груба сила езичеството. Апостолът, Тимотей и Корнилий разсъждавали кой от тях да отиде да възвести словото Божие в тоя град, потънал в тъмнина и смъртна сянка. Хвърлили жребие и изборът се паднал на Корнилий.

Преданието говори, че ревностния Корнилий се отправил незабавно към жителите на тоя нечестив град. Там той претърпял много поругания и мъчения за Христа. С Божия сила разрушил храма на Аполон и кръстил княза на тоя град, Димитрий, заедно с няколко стотици езичници.

Стигнал до дълбока старост. Бог му предизвестил деня на кончината. Той повикал в течение на известно време при себе си всички християни. Дал им последни напътствия да преуспяват в християнските добродетели. Помолил се на Бога за всички тях, оставил свой приемник и тихо и блажено починал.

С течение на времето неговия гроб бил забравен и изоставен. Но светецът се явил на троадския епископ Силуан, посочил му своя гроб и внушил да се изгради на това място храм Божи. Епископът изпълнил нареждането с помощта на благодетелния християнин Евгений.

От мощите на св. Корнилий се извършили много чудеса.

Св. свщмчк Автоном

Житие на св. свещеномъченик Автоном

Св. Автоном живял в трети и началото на четвърти век. Бил епископ в Италия. При царуването на император Диоклетиан започнало силно гонение срещу Божията църква. Автоном си спомнил думите на Господа Иисуса Христа: „Когато ви гонят от един град, бягайте в друг" (Мат. 10:23). Ръководен от тия думи, той напуснал Италия и дошъл във Витиния, малоазийска област. В градеца Сореос, разположен до Никомидийския залив, бил приет в дома на известния в областта страннолюбец Корнилий. Радостта на Корнилий била голяма, че в дома му гостува един светител.

Автоном започнал да просвещава езичниците със светлината на евангелската истина. Обърнал мнозина от тях към Христа Господа. Мисионерската му дейност протичала така успешно, че станало нужда от по-широко помещение за молитвено събрание на новообърнатите. Домът на Корнилий се оказал вече малък да побере голямото множество вярващи.

Явила се нужда от просторен храм. И новата християнска община в Сореос си построила храм в чест на св. архистратиг Михаил.

Като уредил Сореоската църква с необходимия брой свещеници, епископ Автоном ръкоположил Корнилий за дякон в нея. След това се отдалечил в Исаврия и Ликаония, където насаждал със същия успех Христовото учение. Оттук се върнал пак в Сореос и ръкоположил Корнилий за свещеник, посветил го нашироко в християнските истини и в правилата на църковното служение, и подпомогнат най-вече от него, продължил да наставлява и ръководи цялото сореоско паство.

По това време император Диоклетиан пристигнал в Никомидия. С неговото идване гонението срещу Църквата се разразило и тук с голяма сила. Фанатици езичници тръгнали да търсят Автоном, известен нашироко като най-голям деец при разпространяване на християнското учение. Епископът си спомнил наново думите на Спасителя - „когато ви гонят от един град, бягайте в друг" - и решил пак да запази себе си за благото на Църквата. Отпътувал тайно за град Клавдиопол, разположен на брега на Черно море.

Тук той прекарал до времето, когато опасността за сореоското паство преминала. След това се върнал отново във Витиния и поставил Корнилий за епископ на Сореоската църква.

Като устроил по тоя начин напълно тази църква, той тръгнал на мисионерска проповед из разни други малоазийски области.

Недалеч от град Сореос се намирало селото Лимна. Автоном обърнал към Христа Бога много от езическите жители на това село.

Един ден останалите езичници на село Лимна извършвали тържество в капището на езически идол. Новопокръстените християни, като узнали за това, навлезли масово в капището, разрушили идола, разсипали жертвите и съборили до основи самото капище.

Разгневените езичници се сговорили да отмъстят на християните. Те узнали тайно деня, в който епископ Автоном ще служи в храма „Св. архистратиг Михаил" в Сореос. Решили да предприемат внезапно нападение срещу богомолците. През време на светата Литургия те нахлули с оръжия в храма, прогонили молещите се, влезли в светия олтар, убили епископа и затрупали тялото му с камъни.

Това станало около 313 г. Една благочестива дякониса, на име Мария, вдигнала останките на светителя Автоном и ги погребала на удобно за молитвени срещи място.

Няколко години по-късно, когато Църквата Божия била вече напълно възтържествувала над езичеството, един военен построил храм на мястото на блажената кончина на свещеномъченик Автоном. През времето на строежа този мъж намерил неговите свети мощи, които се оказали нетленни.

Много болни, които пристъпвали с вяра към тия свети, чудотворни мощи, получавали изцеление.