Свещеник Игнат Стратев Хаджиларски е роден
през 1909 г. в село Иримлик, Северна Добруджа, близо до град Тулча.
Израснал в земеделско семейство, където царяла топла атмосфера на чиста
вяра и изключително християнско благочестие. Това благоприятствало рано
да се изяви призванието му за служение на светата ни Църква.
Основното образование завършил в родното
си село. След това постъпил в Духовната семинария в град Измаил, която
завършил с висок успех. Този град сега е в Украйна. Но от 1918 г. до
1940 г. влизал в пределите на Румъния.
Бащата на отец Игнат – Страти
Хаджиларски, бил образован човек. Майка му, Димитра, нямала особено
образование, но била природно интелигентна и много благочестива
християнка. Възпитан от тях, той редовно посещавал църковните
богослужения и не искал да се разделя от Божия храм.
През 1932 г. се задомил. Семейството
живеели в село Гурково, Добричко откъдето била съпругата му Димитра
Събева. След ръкоположението му две години отец Игнат служил в село
Езерец, Добричко. От 1944 г. до 1962 г. служил в храм „Свети Георги“ в
град Балчик. Бил надарен с „прекрасен глас“. Служел много умилително. А
проповедите му били толкова интересни, че се слушали от богомолците
„със захлас“. Независимо че завършил образованието си в румънско
училище и румънска семинария, той владеел добре майчиния си български
език не само говоримо, но и писмено.
При това бил „сладкодумен събеседник“.
Често го търсели за разговори на духовни теми. До днес в Балчик се
говори с голямо уважение за отец Игнат.
Тъй като владеел румънски език и познавал
румънската култура, през 1962 г. бил изпратен за предстоятел на
българската църква „Свети Илия“ в Букурещ, Румъния. Там дошло
най-голямото му изпитание от атеистичните власти.
Започнали веднага след пристигането му да
го притесняват от Българското посолство в Букурещ. Искали от него да
стане секретен сътрудник на ДС. Това означавало да стане предател на
Църквата.
По спомени на презвитерата, често идвал
човек от Посолството в дома им. Започвали разговорите отначало с
уговорки, обещания и свършвали със заплахи, защото отец Игнат оставал
непреклонен.
По разказа на сина му Анастас баща му бил
много чувствителен човек и дълбоко изживявал всичко това. Той бил човек с
„тънка съвест“ и отговорност към свещеническия си сан. Затова много
страдал.
Синът му разказва: „Много пъти силно
притеснен след такива разговори, той с недомлъвки с малко думи,
споделял отчасти със съпругата си, че съвестта му на Божий служител и
на честен българин, не му позволява да влезе в такава непочтена роля“.
Подробностите останали скрити по понятни
причини. Известен е само фактът, че отец Игнат при „неизяснени
обстоятелства“ на 12 май 1962 г. починал в Букурещ. Всъщност той бил
намерен обесен в стаичката-канцелария до храма. Понятно е кой е извършил
това злодеяние.
Само няколко месеца служил в българския
храм. Обстоятелствата, които довели до насилствената му смърт се знаят,
защото презвитерата била свидетел. Близките се въздържат да ги
разказват.
Румънските власти изпратили тленните му
останки до моста на дружбата в град Русе, а оттам ги приели близките
му. Погребали го в Балчик. Варненският митрополит Йосиф уредил
тържествено погребение, „както се полага по християнски, на един
достоен българин и истински Божий служител“.
Сега скромен надгробен паметник в балчишките гробища напомня за един неподкупен труженик на Българската Православна Църква.
Изпитанията носели всички членове на
свещеническото семейство. Презвитерата изживяла най-голямата скръб по
ранната и така неочаквана смърт на отеца. Той починал на 52 години.
На дъщеря му Павлина не давали
характеристика от Оф, за да продължи образованието си във висше учебно
заведение. Синът Анастас успял да постъпи във ВИНС – Варна. Там го
настигнало преследването.
Партийният секретар на Варна Тодор Стойчев
често заплашвал отец Игнат да хвърли расото, защото иначе: „ще стане
лошо“. Твърдо убеден в правотата на своето дело, отецът не се поддавал
на неговите заплахи. Това било истинско безкръвно мъченичество.
За да покаже силата на своята власт, Тодор
Стойчев направил донос във ВИНС, за да бъде изключен студентът Анастас
Хаджиларски. А тогава той бил последна година, пред прага на
завършването си.
Това обаче трябвало да не стане
всеизвестно. Причината за напускането на следването се скрила под
благовидния предлог, че студентът трябва да отиде войник. Така се
„скрила“ истината за изключването му.
Времето е отсяло много от подробностите,
свързани с изпитанията на отец Игнат още в България, където бил подложен
на голям натиск, но не се огънал. И синът му не се поколебал, възпитан в
твърда вяра и християнско благочестие.
В Букурещ обаче бурята се оказала още
по-стихийна. Но засегнала само тленното тяло, а до душата му не
докоснала. За неговото свещеномъченичество малко знаем. Безпределно
ясно обаче е достойното му изповедничество за Христа, свързано с цената
на живота му.
Постепенно църковният живот в Балчик
започнал да замира. Отецът създал при храма „Свети Георги“ много добър
църковен хор. След него постепенно той се разпаднал. Хористите се
отдръпнали поради страх от преследване. Разпаднало се преди това и
християнското братство към храма, което развило широка просветна и
благотворителна дейност.
Но духът не угаснал. Досега се помни
силната вяра на отец Игнат и това укрепява слабите. Повече от три
десетилетия той работил на духовната нива и оставил спомена за един
неподкупен Божий служител, увенчан с небесна награда.
Събрала и записала: игумения Валентина Друмева
По спомени на: Анастас Игнатов Хаджиларски – син на отец Игнат, град Балчик, ул. „Яворов“ 16-А, предадени на 5 март 2009 г., Мария Петрова (учителка) и Иван Д. Лалев от град Балчик.
Изображение: Храм „Св. вмчк. Георги“ в гр. Балчик
Източник: „Български свещеници, пострадали за вярата в най-ново време“, том 7
Рубриката води: Николай Джорев
