Мъченичеството на отец Игнат от Балчик

Свещеник Игнат Стратев Хаджиларски е роден през 1909 г. в село Иримлик, Северна Добруджа, близо до град Тулча. Израснал в земеделско семейство, където царяла топла атмосфера на чиста вяра и изключително христи­янско благочестие. Това благоприятствало рано да се изя­ви призванието му за служение на светата ни Църква.

Основното образование завършил в родното си село. След това постъпил в Духовната семинария в град Измаил, която завършил с висок успех. Този град сега е в Ук­райна. Но от 1918 г. до 1940 г. влизал в пределите на Румъния.

Бащата на отец Игнат –  Страти Хаджиларски, бил образован човек. Майка му, Димитра, нямала особено об­разование, но била природно интелигентна и много благо­честива християнка. Възпитан от тях, той редовно посе­щавал църковните богослужения и не искал да се разделя от Божия храм.

През 1932 г. се задомил. Семейството живеели в село Гурково, Добричко откъдето била съпругата му Димитра Събева. След ръкоположението му две години отец Игнат служил в село Езерец, Добричко. От 1944 г. до 1962 г. слу­жил в храм „Свети Георги“ в град Балчик. Бил надарен с „прекрасен глас“. Служел много умилително. А пропове­дите му били толкова интересни, че се слушали от бого­молците „със захлас“. Независимо че завършил образова­нието си в румънско училище и румънска семинария, той владеел добре майчиния си български език не само гово­римо, но и писмено.

При това бил „сладкодумен събеседник“. Често го търсели за разговори на духовни теми. До днес в Балчик се говори с голямо уважение за отец Игнат.

Тъй като владеел румънски език и познавал румън­ската култура, през 1962 г. бил изпратен за предстоятел на българската църква „Свети Илия“ в Букурещ, Румъния. Там дошло най-голямото му изпитание от атеистичните власти.

Започнали веднага след пристигането му да го при­тесняват от Българското посолство в Букурещ. Искали от него да стане секретен сътрудник на ДС. Това означавало да стане предател на Църквата.

По спомени на презвитерата, често идвал човек от Посолството в дома им. Започвали разговорите отначало с уговорки, обещания и свършвали със заплахи, защото отец Игнат оставал непреклонен.

По разказа на сина му Анастас баща му бил много чувствителен човек и дълбоко изживявал всичко това. Той бил човек с „тънка съвест“ и отговорност към свещени­ческия си сан. Затова много страдал.

Синът му разказва: „Много пъти силно притеснен след такива разговори, той с недомлъвки с малко думи, споде­лял отчасти със съпругата си, че съвестта му на Божий служител и на честен българин, не му позволява да влезе в такава непочтена роля“.

Подробностите останали скрити по понятни причи­ни. Известен е само фактът, че отец Игнат при „неизясне­ни обстоятелства“ на 12 май 1962 г. починал в Букурещ. Всъщност той бил намерен обесен в стаичката-канцелария до храма. Понятно е кой е извършил това злодеяние.

Само няколко месеца служил в българския храм. Обстоятелствата, които довели до насилствената му смърт се знаят, защото презвитерата била свидетел. Близките се въздържат да ги разказват.

Румънските власти изпратили тленните му останки до моста на дружбата в град Русе, а оттам ги приели близ­ките му. Погребали го в Балчик. Варненският митропо­лит Йосиф уредил тържествено погребение, „както се по­лага по християнски, на един достоен българин и истин­ски Божий служител“.

Сега скромен надгробен паметник в балчишките гро­бища напомня за един неподкупен труженик на Българ­ската Православна Църква.

Изпитанията носели всички членове на свещеническо­то семейство. Презвитерата изживяла най-голямата скръб по ранната и така неочаквана смърт на отеца. Той почи­нал на 52 години.

На дъщеря му Павлина не давали характеристика от Оф, за да продължи образованието си във висше учебно заведение. Синът Анастас успял да постъпи във ВИНС – Варна. Там го настигнало преследването.

Партийният секретар на Варна Тодор Стойчев често заплашвал отец Игнат да хвърли расото, защото иначе: „ще стане лошо“. Твърдо убеден в правотата на своето дело, отецът не се поддавал на неговите заплахи. Това било истинско безкръвно мъченичество.

За да покаже силата на своята власт, Тодор Стойчев направил донос във ВИНС, за да бъде изключен студен­тът Анастас Хаджиларски. А тогава той бил последна го­дина, пред прага на завършването си.

Това обаче трябвало да не стане всеизвестно. Причи­ната за напускането на следването се скрила под благо­видния предлог, че студентът трябва да отиде войник. Така се „скрила“ истината за изключването му.

Времето е отсяло много от подробностите, свързани с изпитанията на отец Игнат още в България, където бил подложен на голям натиск, но не се огънал. И синът му не се поколебал, възпитан в твърда вяра и християнско бла­гочестие.

В Букурещ обаче бурята се оказала още по-стихийна. Но засегнала само тленното тяло, а до душата му не докоснала. За неговото свещеномъченичество малко зна­ем. Безпределно ясно обаче е достойното му изповедничество за Христа, свързано с цената на живота му.

Постепенно църковният живот в Балчик започнал да замира. Отецът създал при храма „Свети Георги“ много добър църковен хор. След него постепенно той се разпад­нал. Хористите се отдръпнали поради страх от преследва­не. Разпаднало се преди това и християнското братство към храма, което развило широка просветна и благотво­рителна дейност.

Но духът не угаснал. Досега се помни силната вяра на отец Игнат и това укрепява слабите. Повече от три де­сетилетия той работил на духовната нива и оставил спомена за един неподкупен Божий служител, увенчан с не­бесна награда.

---

 Събрала и записала: игумения Валентина Друмева

По спомени на: Анастас Игнатов Хаджиларски – син на отец Игнат, град Балчик, ул. „Яворов“ 16-А, предадени на 5 март 2009 г., Мария Петрова (учителка) и Иван Д. Лалев от град Балчик.

Изображение: Храм „Св. вмчк. Георги“ в гр. Балчик

Източник: „Български свещеници, пострадали за вярата в най-ново време“, том 7

Рубриката води: Николай Джорев