„Сърдечната
благодарност трябва да е на първо място в нашата книга за молитвата. На
следващо място да са изповедта и искреното покаяние на душата. След
това трябва да дойде и нашата молитва към Господа“.
dobrotoliubie.com
Това пише
св. Йоан Лествичник, игумен на манастира в Синай от седми век, в своето
произведение „Лествица“. Не смятам, обаче, че той е имал намерението да
създаде правило, от което да не могат да се допускат изключения.
По-скоро целта му е била да посочи образец, естествена последователност в
нашата молитвена практика. Благодарност, покаяние, молитва: това е
базисната и главна последователност, която трябва да имаме предвид.
За мнозина
може би изглежда, че да се молят на Бога означава да искат нещо от
Него, да Му представят страданието и нуждите на другите, както и
собствените им. Някои от нас може би мислят, че молитвата трябва да
започне с акта на покаяние, но това не е перспективата, възприета от св.
Йоан Лествичник. Напротив, преди да изведем пред Христос нашето
страдание и болката на света и преди да насочим поглед към собствената
ни грозота и провал, трябва да погледнем нагоре към красотата и славата
на Бога. Твърде често молитвата ни може да се превърне в мърморене,
оплакване или съжаление. Но това, както ни уверява св. Йоан, не е
истинската молитва.
Показателно
е, че не започваме Божествената литургия с покаяние, а с
провъзгласяване на царството на Св. Троица: „Благословено е Царството на
Отца, Сина и Св. Дух“. Едва след като получим представа за това небесно
Царство, можем да започнем и своето разкаяние. Молитвата си трябва да
започваме не със собствената си нужда, а с божествената пълнота. Същият приоритет трябва да стои пред нас в молитвено ни правило, което казваме всяка сутрин и вечер у дома. След встъпителното призоваване: „В името на Отца и Сина и Св. Дух“, е прието да
се продължи със „Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе“. Благодарността е
това, с което започваме. Както св. Йоан Кронщадски казва: „Молитвата е
състояние на постоянна благодарност“.
Този
образец за молитва – с благодарността на първо място, се вижда и в
денонощния богослужебен и литургичен цикъл. Според древното еврейско
разбиране за времето, което все още се следва от Църквата, новият ден
започва не в полунощ и не рано сутрин, а привечер. Ето защо в книга
Битие се разказва за сътворението така: „Биде вечер, биде утро – ден
един“ (Бит. 1:5). Вечерта идва преди утрото. По този начин вечернята не е
завършващото, а първото богослужение за деня, не е епилог, а пролог.
Какъв тогава е дневният молитвено-богослужебен цикъл?
През
цялата година, с изключение на Светлата седмица, тя започва абсолютно по
един и същи начин с четене и пеене на псалом 103. Това е химн на
похвала към Бога за разнообразието в света и чудото на създадения от
Бога ред: „Благославяй, душо моя, Господа!… Колко са многобройни делата
Ти, Господи! Всичко си направил премъдро;“. По думите на отец Александър
Шмеман, вечерните „поставят началото и това означава „преоткриване“ в
обожението и благодарност за света като Божие създание. Църквата ни
води, както в онази първа вечер, в която човекът, призван към живот от
Бога, отворил очи и видял какво Бог му е дал в Своята любов. Той видял
цялата красота, цялата слава, в която стоял и благодарил на Бога. И в
тази благодарност се превърнал в себе си. И ако Църквата е в Христос, то
нейното първо действие винаги е благодарността на завръщането на света
към Бога“.
По този
начин, след като изразим своята радостна благодарност към Бога, можем да
се обърнем към втората част на нашата молитва, към „изповядването и
искреното покаяние пред Бога“, както казва св. Йоан Лествичник.
Но какво точно имаме предвид под покаяние?
Със
сигурност това не е просто чувството на угризение и скръб, на
самоотвращение към греховността ни. Не. Това е, по думите на текста от
II век от кн. „Пастир“ на св. Ерм – „великото разбиране“ – по същество е
положително, а не отрицателно. Буквалният смисъл на гръцката дума
покаяние, метаноя е „промяна на ума“. Покаянието е нов и утвърдителен
начин да гледаме към Бога, към близките ни и към себе си. Не просто да
гледаш назад в миналото със съжаление, а да гледаш с надежда към
бъдещето. Поканянието е разпознаването не само на това, което не сме
успели да бъдем, но и това, което с Божията благодат можем да станем.
Св. ап. Павел обобщава същността на покаянието, като казва: „Братя, аз
не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като
забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред
мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в
Христа Иисуса“ (Фил. 3:13-14).
„Създадени
сме за молитвата, така както сме създадени да говорим и да мислим“,
казва православният писател Тито Колиандер. Молитвата е нашата истинска
природа; без молитва не сме истински човеци. Ето защо св. ап. Павел
повелява „Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17). Той иска от нас да се
молим постоянно, защото това е и невъзможното; понякога трябва да
обръщаме внимание и на други неща. Но той има предвид молитвата като
имплицитна ориентация, скрито намерение или стремеж, който се влива във
всичко останало, което правим. Както отбелязва св. Исаак Сириец, дори
когато спят, светиите непрестанно се молят, защото Св. Дух винаги се
моли в тях. Това е всъщност нещото, от което светът се нуждае: не
просто от хора, които от време на време са молят, но от хора, които
пребивават постоянно в молитва – живи пламъци на молитвата. Такива хора
преобразяват света. „Придобий мирен дух“, казва св. Серафим Саровски, и
„хиляди около теб ще се спасят“.
Нека завърша с една история, която по-пълно обобщава същността на молитвата, отколкото разделението ѝ,
с което започнах. Когато бях момче, чух проповед, в която се разказваше
за инцидент, който смятам, че се е случил на Джон Виани (католически
светец бел. ред.), въпреки че проповедникът не спомена името му. „Имаше
един светец, който прекарваше по няколко часа на ден в църквата. „Какво
правиш през цялото това време?“, попитали го приятелите му. „Моля се“,
отговорил той. „Моли се!“, отговори ли му те. „Явно имаш много неща за
искане от Бога“. „Не искам от нищо Бога“, казал той. „Какво правиш
тогава“, попита ли го те. „Просто седя и гледам Бога и Бог седи и ме
гледа“, отговорил той.“
Когато бях
на дванадесет години, реших, че това е най-възхитителното описание на
молитвата. И днес, седемдесет и три години по-късно, все още мисля
същото. Молитвата не е молба, а връзка.
Автор: Митрополит Калистос Уеър
Източник: publicorthodoxy.org.dobrotoliubie.com