Братя и сестри,
В днешното евангелско четиво чуваме за двамата слепци, на които Господ Бог Иисус Христос отваря очите,… но поради тяхната вяра! Също чуваме за немия, хванат от бяс. „И след като бесът биде изгонен, немият проговори.“ (Мат.9:33). Чуваме за тези различни едни от други човеци, но които човеци всъщност сме ние.
Ние сме неми,… когато не се молим. Когато празнословим. И особено – кога сквернословим. Тогава говорим, ала нищо не казваме. Тогава самите ние сме обхванати от бяс. И докато не се научим, че с малко приказки може да се каже много то този бяс не ще ни напусне. А най-съкровените приказки – това са молитвените слова. Пък докато човек не е видял – той не може да го опише. Нещо повече. Докато не е прозрял чрез вътрешния си взор – онзи взор, способен да види премъдростта на незримото. Чрез който всъщност слепите разпознали Господа Иисуса, Сина Давидов и към Когото отправили думите си: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов! А когато дойде вкъщи, слепците се приближиха до Него. И Иисус им рече: вярвате ли, че мога стори това? Те Му казват: да, Господи! Тогава Той се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра. И очите им се отвориха.“ (Мат.9:27-30).
Слепците знаят, че Този, подир Когото вървят е Иисус Господ. Но те имат това познание, понеже са зърнали Спасителя с духовните си очи. В техния вътрешен взор ние пък виждаме проявление на стиха от химна на любовта: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице.“ (1Кор.13:12). И всички ние,… и тук събралите се,… че дори и тези, които се затваряме в скришната си стаичка да се помолим… всички виждаме смътно. А тази неяснота ще е до тогава, докато не се научим да сме напълно открити едни с други. Не да мислим едно, а да говорим друго. Не да гледаме едно, пък да виждаме друго. И именно в това „напълно“ се крие яснотата. Господ Бог Иисус Христос простичко пита, пък слепците простичко отговарят. Няма засукани слова, няма неясни думи и значения, липсват многословни тълкувания. И това е – да говориш, и да казваш това, що мислиш.
Ако отправим собствения си взор към нас самите ще видим нещо страшно – не сме слепи, ала не виждаме. Тъй щото още в Стария Завет е писано за делата на Господа: „Всичко си направил премъдро.“ (Пс.103:24). Премъдро. Творение, което може да бъде видяно само когато се отворят духовните очи у човек. Но това далеч не е достатъчно. Човек трябва сам да пожелае да види. Да изпита потребност на незримото прозрение. Сам да го направи. Както слепите, които Господ Бог изцери. Той ги помилвал, по техните думи, но им дал много повече преди това. Тъй щото в скрития смисъл на страшните слова: „Господи, помилуй.“ се открива това, що е истинско потребно за човек.
Братя и сестри,
Нека бъдем като тези слепци и като този ням човек. Понеже чрез тази временна несъвършеност ще усетим вътрешната, почти болезнена потребност да се научим на това – а то е именно смирение. Да погледнем вътре в себе си, за да изкрещим вътре в самите нас, че нещо ни липсва. А думите, които ще заглушат всякакъв друг звук и ще закрият всяка друга картина са именно тези: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!“ (Мат.9:27).
Нека да се опитваме всеки ден да търсим първом царството на Бога и Неговата правда. Тогава ще се отворят и нашите очи и вече няма да виждаме смътно, като през огледало. Тогава бесът ще излезе от нас и ще можем да проговорим. Тогава ще разберем думите Господни: „Нека ви бъде по вашата вяра.“ (Мат.9:29). Тогава ще се научим да виждаме премъдростта в света и с още по-голям трепет и страх да кажем: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!“ (Мат.9:27).
Амин.
Автор: Христо Димитров
