Житие на св. преподобни Максим ИзповедникПреподобни Максим Изповедник се родил около 580 г. в Цариград в знатно семейство. Получил прекрасно образование и с особена любов изучавал философия. Този знаменит църковен труженик бил най-могъщият философски ум на Изтока в своето време, дълбок познавач на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговата изключителна слава в църковната история е изградена върху неуморимата му и енергична борба против монотелската ерес, която признавала в Иисус Христос само една воля - Божествената и която представлявала лукаво видоизменение на осъденото монофизитство. И двете ереси последователно се стремели да изтръгнат от понятието за Христа Неговото човешко начало и по този начин стигали до сриване на самите основи на християнството като богочовешка религия.
Монотелитската ерес била създадена от император Ираклий (611-641 г.) и цариградския патриарх Сергий (610-638 г.) при противодействието на римския папа св. Мартин и на йерусалимския патриарх св. Софроний (560 - 638 г.). Св. Максим, който поради знатния си произход и блестящо образование заемал длъжността на императорски секретар, веднага напуснал длъжността си след излизането на благоприятния за новата ерес указ и се отдалечил от двореца. Постъпил в уединената Хризополска обител до Халкидон, където процъфтявало любомъдрието (философията). Неговият смирен подвиг му спечелил уважението на братята и те против волята му го избрали за игумен, но поради смирение той не приел свещен сан и си останал обикновен монах. Когато ереста се засилила, той напуснал манастира си и от това време неговият живот бил неразривно свързан с историята на догматическата борба против монотелитите.
От Цариград св. Максим се отправил на Запад и пътят му за там бил дълъг и труден. Известно време той бил и на остров Крит, където спорил с монофизитската партия.
В края на 30-те години от VII в. той живял в Александрия и другаде в Египет. Едва в началото на 40-те години той вече е в латинска Африка (Картаген), където по това време се прехвърлили монотелитските размирици. Максим организирал православно противодействие. Всички жители на Африка и на близките острови почитали Максима като свой наставник и водач. Вижда се, че преподобният пътешествувал много из страната, бил във връзка с епископите, водил обширна преписка. Главно събитие през този африкански период от живота на преподобни Максим бил диспутът му с цариградския патриарх Пир, който дейно разпространявал ереста. В този картагенски спор доводите и красноречието на Максим увлекли и самия Пир, който се отказал за известно време от монотелитското си увлечение, но по-сетне страхът от гонение го заставил да се отрече наново от православието. И в Рим Максим се ползувал с голямо влияние и почит.
Спорът с Пир в 645 г. дал повод за свикване на няколко епископски събори, които заедно с Латеранския събор (649 г.) на папа Мартин I (649-653 г.) излезли с ясни и решителни постановления за неслитната богочовешка двойственост на естествените воли и действия в Христа. Решенията на Латеранския събор със съпроводно послание на папата били разпратени навсякъде до християните. Обаче защитниците на православието претърпели сурово наказание като непокорници на царската воля. С военна принуда папа Мартин бил отведен през 653 г. в Цариград и след прибързан съд бил изпратен на заточение, гдето и починал. Едновременно бил отвлечен и Максим. В Цариград той бил съден като държавен престъпник, който смущавал църковния и гражданския мир. След увещанията, мъченията и оскърбленията, на които бил подложен, изповедникът кротко приключил:
- Благодаря на моя Бог, че съм изтезаван за престъпления, които не съм извършил! Нека чрез това се умият волните ми прегрешения!
Светските защитници на ереста - императорът и дворцовите сановници - се озлобявали, че преп. Максим твърдо отричал правото на императора да се разпорежда с догматите на вярата. Дълго и настойчиво те спорили с него, и когато той все пак се оказал непреклонен, била издадена присъда за изгнание в крепостта Визия в Тракия. И в заточението му те продължавали да го убеждават и угнетяват, като го местили от един затвор в друг.
В 662 г. преподобни Максим отново бил подложен на кървави изтезания в Цариград, като накрай отрязали езика му и отсекли дясната му ръка, за да не може да проповядва и да пише. Подхвърлили на същото наказание и ученика му Анастасий, а след това развеждали и двамата по улиците и стъгдите за общо поругание, като показвали на тълпата отрязаните езици и ръце на мъчениците. Въпреки понесените страдания и рани те били изпратени на далечно заточение в Скития, както тогава се наричала Добруджа. Анастасий починал още по пътя, а св. Максим бил затворен в крепостта Схимарис, където починал на 13 август 662 г. като 82-годишен старец.
Когато на VI вселенски събор в Цариград (680 г.) православието възтържествувало над ереста, мъченическият подвиг на св. Максим Изповедник бил оценен по достойнство. Светата Църква високо почита този прославен учител и проповедник на православната вяра.
Бурният и страдалчески живот не попречил на знаменития изповедник да пише. Към най-важните му съчинения могат да се споменат: "Тълкуване на трудни места от Свещеното Писание", обяснения към съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, една дълга поредица от догматико-полемични трактати против монофизитите и монотелитите, забележителен диалог между игумен и монах върху духовния живот, 400 глави върху милосърдието, други 200 и 500 глави на богословски и икономически теми, "Мистагогия" - символично-мистично разглеждане на Църквата и култовите действия, 45 послания и други. Неговото литературно наследство е скъпо съкровище на християнската църква.
Житие на св. мъченик Неофит
Във времето на жестокия император Диоклетиан (284-305 г.) в древния град Никея на малоазийската област Витиния живяло благочестивото християнско семейство на Теодор и жена му Флоренция, които имали благодатна рожба - юношата Неофит. Той бил слънчево дете. Още от десетгодишна възраст, когато посещавал училище, проявил изключителни за годините си качества. Той раздавал на бедните си другарчета вземаната от къщи храна и, докато те ядели, той се молил пред изображението на светия кръст, което сам начертавал върху източните порти на родния си град. Надарен от детство с дар на чудотворство, малкият Неофит удрял с ръката си каменната стена и от нея бликвала вода за пиене на другарчетата му, на които той запрещавал да казват за виденото чудо. Негово голямо чудо било възкресението на собствената му майка. Но той особено се проявил като удивителен мъченик за Христовата вяра.
На 15-годишна възраст Неофит живеел в една пещера на Олимп (в Мала Азия) с един лъв. Гонението против християните било в пълна сила. По случай някакъв езически празник местните управители Декий и Уар устроили всенародно жертвоприношение на идолите. Усърдието им през този ден било още по-голямо, защото във Витиния пребивавали августът Диоклетиан и неговият кесар Максимиан Галерии, главният подбудител на кървавото гонение.
Всред разгара на шумното езическо празненство изведнъж на тържището се появил юношата Неофит с лице, осияно от небесна светлина, както някога греел образът на Мойсей подир срещата му с Йехова. Ангел Божи го пренесъл на площада, за да свидетелствува пред всички истинността на християнската си вяра. Докато неговите съграждани едва познали сина на Теодор и Флоренция, а всички се учудвали на лъчезарния юноша, Неофит, за общо слисване, произнесъл дръзко изобличение на празната езическа вяра в неодушевените идоли и благоговейно възхвалил истинския Бог. Занемелият от изненада и гняв Декий напразно увещавал момъка да принесе жертва на идолите. Тогава той употребил върху него всевъзможни свирепи изтезания. Повесили на едно дърво съблечения Неофит и жестоко го били с волски жили. Мъките само увеличавали вдъхновението на младия изповедник и той изричал все по-пламенни слова за покаяние и вразумление на обезумелите езичници. Раните на пребитото и стъргано тяло на мъченика поливали с оцет и ръсили със сол, а от устата му излизал само молитвеният шепот: "Сине Божи, помилвай ме!" Не помогнали и неизбежните ласкателни обещания за награди и лекуване от най-изкусните лекари. Изуменият управител се видял в чудо пред това неустрашимо момче. Той го затворил в тъмница и изтичал до императорския палат.
Августът и неговият кесар решили сами да видят този чудесен момък и на другия ден събрали населението на Херакловото игрище, където били поставени статуите на двамата императори. Самият Диоклетиан си присвоил прозвището Йовиан (Юпитер - римски бог) и изисквал да му принесат жертви, както на Юпитер. Нито императорското присъствие, нито силно разпалената пещ уплашили непоколебимия млад изповедник. Три дни държали юношата в огнената пещ със затворени врати, като се надявали, че и костите му ще се превърнат в пепел. На третия ден Неофит излязъл от пещта невредим, подобно на тримата момци от вавилонската пещ (Дан. 3:94).
Но и това не вразумило мъчителите. Те търсили, с какво друго да го измъчат и погубят. Завели юношата на арената и пуснали срещу съблечения Неофит мечки стръвници, но те като укротени животни превили крака пред мъченика, а после се отдалечили. Накрай довели огромен и страшен лъв, но той се оказал същият, с който Неофит живял в Олимпийската пещера. Вместо да разкъса юношата, свирепият звяр близал нозете му и всички видели от очите му да се ронят сълзи.
Така Бог посрамвал жестокостта на езичниците, които били по-свирепи от най-страшните зверове. Поразеният мъчител в безсилна злоба заповядал да убият Неофит. Тогава един звероподобен езичник с един удар на копието си го пронизал. Така юношата-мъченик прославил Бога със смъртта си на 21 януари 290 година.
