Как да говорим с децата си за Бога

                            Сн. А. Радилов, "Православието - Добрич"

Пет грешки, които допускат родителите

Автори: Виталий Каплан; свещеник Андрей Близнюк (преподавател в училището „Свети Петър” в Москва)

Децата на вярващи родители често задават на своите майки и бащи въпроси за вярата. Но далеч не винаги родителите реагират правилно на тези въпроси, при това нямам предвид само съдържанието на техните отговори, но и въобще отношението към подобни въпроси. Кои са най-типичните грешки и как да ги избягваме.

1. Недостиг на време за отговори, недооценяване на важността на въпросите.

На съвременните родители катастрофално не им стига време да общуват с децата си. Това се отнася не само за отговори на въпроси за вярата. Съществуват социологически изследвания, според които съвременните родители общуват с децата си около 10 минути на ден, при това по-голяма част от това време минава не в откровени разговори, а в реплики, свързани с ежедневната рутина: „покажи ми бележника си”, „измий си зъбите”, „написа ли си домашните?”. Затова на децата се налага да задават въпросите си на случайни хора, които може да не притежават педагогически навици, да нямат сериозни знания и дори не винаги да желаят доброто на децата ви. И не си заслужава да се задоволявате с илюзията, че е достатъчно веднъж седмично да поговорите с детето, да му дадете наставления и да му обясните кое е добро и кое –лошо. Не, това не е достъчно! Детето има нужда от ежедневно внимание и от ежедневни отговори на въпросите му.

Уви, на практика нещата са различни. Родителите казват: „После ще ти обясня”, „Още си малък, няма да разбереш”, „Питай за това по време на изповед”. И ето, детето идва на изповед, а там чакат още 70 души и отецът е излязъл от олтара по време на службата, за да изповяда хората преди Свето Причастие. Разбира се, той няма да отговори на детето – няма време.

Затова се случва дори във вярващите, въцърковени семейства да растат деца, които вече завършили училище да нямат понятие за възкресението на мъртвите и за живота в бъдещия век, а да знаят само за задгробния живот на душата. Или, например, дете в пети клас от много църковно семейство пита: „Къде се намират костите на Иисус Христос?”. Или пък децата не знаят какво изобщо означава името Иисус. Знам много такива примери. Причината е, че родителите не разговарят с децата си по духовни теми.

Обаче родителите трябва от самото начало да разбират, че въпросите на децата – при това всички въпроси, не само тези за вярата – това е нещо много сериозно, много важно и е абсолютно необходимо да се отговаря на тях. Ако нямате време, значи трябва да промените нещо в режима си и да намерите време за това.

Освен това трябва много сериозно да се готвите за отговорите на детските въпроси. Най-добре това да стане предварително – да поговорите с други родители, със свещеника, да четете православни сайтове, посветени на тези въпроси, например – електронното списание „Батя” (от руски -„Татко”), – препоръчвам го на самотните майки, които възпитават синове. Защото на тези майки понякога им е трудно да отговарят на мъжките въпроси и тогава се налага да се обърнат към зрели мъже, било то свещеника, учителя или някой роднина. Но и самата майка трябва да знае какво да отговори на сина си, за да развива той правилно своята мъжественост.

Но може и да се случи да чуете от детето въпрос, на който ви е трудно да отговорите на момента. В този случай трябва честно да признаете: „Аз сега не мога да отговоря, но ще помисля, ще потърся отговор и задължително ще ти кажа”. Разбира се, трябва да спазите обещанието си, при това – колкото се може по-скоро. Ако се върнете към този разговор след половин година, в съзнанието на детето вече ще е останало, че то ви е попитало и не сте му отговорили.

И разбира се, не бива да прехвърляте всички въпроси на детето за вярата на свещеника или на учителя в неделното училище. Така вие показвате на детето, че духовната сфера ви е чужда, че не познавате християнското вероучение, че принадлежността ви към Църквата е само външна и формална. Постоянно да пренебрегвате тези разговори с: „питай отеца” означава да внушите увереност в детето, че вие няма какво да отговорите.

Но има, разбира се, и въпроси, на които след като отговорите, може да добавите: питай за това също и свещеника. Мнението на свещеника е нещо много важно и е задължително в семейството да се знае какво е попитало детето и какво са му отговорили. Затова аз, като свещеник, се старая да споделям с родителите въпросите на децата. А за да задават децата сериозни въпроси, аз отделям специално време за това в моите часове. Пускам музика и чакам търпеливо. Тези въпроси ми позволяват да направя интересен урок. И за да ги запомня по-добре, аз сложих в учебната стая кутийка, в която децата пускат бележките с въпроси. Те, разбира се, и устно ме питат, но за мен е важно въпросите да бъдат записани. Аз изучавам динамиката на въпросите през последните години, откривам някои тенденции и разказвам за това на родителите на нашите ученици.

2. Възмущение от неподходящата форма на въпроса.

Това също се случва доста често: детето задава въпрос, като го облича в думи, които за родителите са недостатъчно благочестиви или някак прекалено наивни, да не кажем идиотски. Например: „в рая ще има ли гигантски ягоди?”, „може ли да кръстим нашето коте?”, „Иисус Христос имал ли е жена?” и т.н. „Как смееш дори да изречеш такова нещо?!”, „Как ти се обърна езикът да го кажеш?!” – негодуват родителите. И в резултат в детето се заражда недоверие към тях, то се страхува да им задава въпроси, за да не налети на техните упреци.

Отношенията с детето трябва да са изпълнени с доверие – това е най-важното нещо, което родителите е необходимо да пазят, да отглеждат и да развиват. Детето трябва винаги да знае, че каквото и да попита, няма да го опозорят, а ще го подкрепят.

3. Отказ да отговаряте на въпроси, продиктувани от празно любопитство.

Понякога родителите усещат, че задавайки въпрос, детето не е много заинтересовано от отговора, а пита „просто така” и затова те отказват да отговарят. Може би отказват в коректна форма, без упреци, може би прекратяват разговора някак с шега, но тъй или иначе не поддържат разговора.

Обаче това е сериозна педагогическа грешка. Дори ако въпросът е породен от празно любопитство, все едно за родителите това трябва да е сигнал, че детето изпитва дефицит на общуване. Като вижда родителите си, детето се вкопчва в тях и започва да пита всичко, което му дойде на ум. Но тези „празни въпроси” може да са само прелюдия към истинския разговор. Възможно е с тези въпроси детето да ви проверява дали изобщо го чувате. И ако не пожелаете да отговорите на „празния” въпрос, то няма да зададе и сериозния въпрос, който го вълнува, но който по някаква причина то не може да зададе направо, например: притеснява се, страхува се. Затова родителите трябва да отговарят дори на празните въпроси, като успоредно се опитват да разберат какво следва, накъде ще тръгне разговорът.

Ще ви дам пример от една книга. Детето вижда пред входа котка и иска да я погали, но бащата не разрешава:

– Не я гали, тя има бълхи!
– А защо има бълхи? – пита детето.
– Прихванала е от друга котка.
– А другата котка защо има бълхи?

Бащата търпеливо обяснява:

– Онази котка се е заразила от котка от друг вход и така до безкрайност.

И в този момент детето казва:

– Но нали само цифрите могат да бъдат безкрайни!

И бащата разбира, че детето му е философ! Котката е само повод за разговор. На детето му е интересен животът. То вече знае, че съществува безкрайност на цифрите, но не съществува безкрайност на котките.

Детските психолози твърдят, че децата задават най-интересните, най-дълбоките въпроси преди да навършат 13 години. След това реакцията на възрастните и обществените стереотипи „приземяват” детето и угасят в него философския интерес. Детето става „като другите” – замълчава си, страхува се от подигравки, пази границите на своето лично пространство. Затова трябва да отговаряме дори и на най-странните въпроси на малките деца. А тези въпроси – при цялата привидна наивност, може да се окажат невероятно дълбоки.

Ще дам пример от моя семеен живот. Когато дъщеря ми беше на 5 години, тя осъзна, че всички хора са смъртни, че това е неизбежно и заплака. Аз започнах да я утешавам, разказах й за Царството Небесно, за Бога и за вечния живот. Тя малко се успокои, а после, вече заспивайки, ми каза: „Татко, ще ми бъде мъчно за теб, когато умреш!” Аз пак започнах да я утешавам и изведнъж тя ме попита: „Татко, а ти ще ме познаеш ли в рая?”

Този детски въпрос всъщност е невероятно дълбок и духовен. Защото тук, в земния живот, човек често вижда само външното; а това, което е отвътре, т.е. душите дори на близките хора – остава скрито за него. И затова вече там, отвъд пределите на земния живот, той просто няма да разпознае тези души, ще ги подмине, те ще останат за него неразгадана тайна. Ще се познаят един друг само онези, които още в земния живот са се сродили духовно, чиито души са се слели. Разбира се, петгодишното дете още не може да изрази това като възрастен, но то спокойно може да го почувства.

Ето друг пример – с другата ми дъщеря. Струва ми се, тя тогава още не беше навършила четири години. Преди да заспи тя ме попита: „Татко, има ли бебе в моето коремче?” Аз се изумих и й отговорих: „Какво говориш, дъще, хайде заспивай!” Не удовлетворена от моя отговор, тя ме попита: „Може би, поне като зрънце?” Аз се стъписах: не върви да обяснявам на такова малко момиченце за детеродната система на човека! Казах нещо като „После ще поговорим …” А тя въздъхна: „Жалко … бих го нарекла Тьома”.

И в този момент човек разбира, че просто не е готов за този разговор; не е готов за това, детето му още на тази възраст така дълбоко да разсъждава и усеща и в него вече да се пробужда майчинско чувство. Не може просто да му отговориш: „Когато пораснеш, ще ти обясня”. Трябва предварително да подготвяме отговорите си.

4. Еднократен отговор.

Детето ви е попитало и вие сте отговорили, но това още не означава, че въпросът е изчерпан. Детето е получило отговор от вас, но това е само началото на разговора. Важно е на същия този въпрос то да получи отговор и от други хора. Ако детето е задало въпроса на майката, то е необходимо тя задължително да разкаже за това на бащата: „чуй, какъв въпрос ми зададе детето, аз му отговорих следното”. Добре би било бащата да отиде при детето и да му каже: „Виж, майка ти ми каза какво си я питал. Хубаво е, че разсъждаваш толкова задълбочено! Аз бих ти отговорил така …”

Т.е. важно е детето да придобие обемно възприятие за света, а не плоско, едностранчиво. Защото, все пак, мъжете и жените мислят малко различно, а също и обясняват по различен начин и в резултат се получава стерео ефект.

Освен това дори ако само вие отговорите на детето на този въпрос, добре ще е след определено време, когато детето поотрасне, да се върнете към този разговор, да му покажете други измерения на проблема, които по-рано може да са били неразбираеми за него. Това, естествено на първо място се отнася за философските или богословските въпроси от типа: „защо в света има толкова много зло?”, „защо в Библията не пише нищо за динозаврите?”, „защо Бог оставя лошите хора да обиждат добрите хора?” и т.н. Такива въпроси никога не може да се изчерпят изцяло и колкото по-голямо става детето, толкова по-задълбочен отговор може да възприеме.

И, разбира се, ако родителите са отговорили веднага, но усещат, че не са много компетентни по този въпрос, че отговорът им е твърде общ; то те трябва да вникнат по-дълбоко, да почетат за тези неща, да питат хора, които знаят, и колкото се може по-скоро да поговорят отново за това с детето, да допълнят своя отговор.

5. Надценяване на своите знания.

Случва се, обаче, родителите да са непоколебимо уверени, че ако не друг, то те със сигурност знаят всичко за Православието и могат без грешка да отговорят на всеки въпрос. Те отговарят на детето на момента и отговарят неправилно, защото техните отговори не съответстват на църковната традиция. В отговорите си те се основават на някакви стереотипи, битуващи в околоцърковните среди, на някакви слухове, без да се замислят повтарят нечии думи.

Често това се отнася за въпросите за църковния живот, които стоят сега с особена острота и тревожат общественото съзнание. Например, какво се смята за ерес? Икуменизмът ерес ли е? И родителите, които се борят с тази ерес  във виртуалното пространство, отговарят съответно със своите убеждения на детските въпроси, като не се доверяват на мнението на свещениците.

Важно е, обаче, детето да разбира, че то има семейство, но има и Църква, и свещеник, и енория и не бива да се затваря (включително и по отношение на въпросите, които го вълнуват) само в границите на семейството. Разбира се, имам предвид положение, при което свещеникът е внимателен и енорията е здрава (а те стават все повече).

Ако родителите изолират детето от другите, когато то порасне, когато стане на 14 – 15 години, когато се изгуби авторитетът на родителите, детето ще остане съвсем само със своите въпроси. То няма да се обърне към родителите си, защото вече няма доверие в тях, но няма да има никой друг, с когото да споделя. | Foma.ru

Превод: Евгения Николчева

Източник:  pravoslavie.bg