Християните почитат св. Валерия

Църквата ни почита днес паметта на Света мъченица Валерия. Имен ден празнува и Валери.

Света Валерия е родена в Кесария, Палестина. Със своите приятелки Мария и Кириакия решили да се отрекат от фалшивите идоли и да не извършват повече езически ритуали и жертвоприношения.

Трите млади жени се скрили в малка къща извън града и живели там известно време. Постели и се молели постоянно на Господ да унищожи идолите, за да може да се утвърди християнството.

Но те били открити и отведени при управителя на Кесария. Той обещал да пощади живота им, ако се съгласят публично да се отрекат от христовата вяра. Те обаче отказали и за наказание били екзекутирани.

На днешния ден църквата почита и Св. Теодот. Той живял в Анкира, днешна Анкара, по времето на император Диоклетиан. Тайно изповядвал християнски религиозни убеждения, скришом прибирал телата на убитите християни и ги погребвал. Когато управителят разбрал, че свети Теодот извадил телата на седемте девойки-мъченици удавени по негова заповед,, той хвърлил светеца в тъмница, подложил го на зверски мъчения и го убил чрез посичане с меч.

От днес православните християни постят от месо и месни продукти

Неделята на Страшния Съд е третата неделя от триседмичния период преди започването на Великия пост, наричана е още Неделя Месопустна.

През това време богослужението започва да включва песнопения от Триода – литургическа книга, която съдържа богослужбите от Неделя на митаря и фарисея, десета преди Пасха (Великден), до Велика и Свята Събота.

На този ден Църквата напомня Съда на всички хора, които ще застанат пред Божия трон в деня, когато Христос отново ще се върне в славата Си.

Неделята е месопустна, защото от този ден до Великден християните престават да ядат месо.

Подготвяйки вярващите за изпитанието на строгия пост обаче църквата позволява през следващата седмица да се консумира мляко и всичко, произведено от него. 

По древен обичай през дните от месни до Сирни заговезни по-младите посещават домовете на по-възрастните – родители, кръстници, роднини, близки и тия, от които се чувстват задължени да поискат прошка по случай неделя на опрощението.

Източник:dobrotoliubie.com

Св. 7 отроци в Ефес. Св. прпмчца Евдокия

Светите седем момци Ефески

Всички тези седем момци били деца на невежите граждани в гр. Ефес. Те живеели по време на гонението против християните при император Деций.

Това било жестоко гонение. Навсякъде християните били преследвани и арестувани, за да ги принуждават да вземат участие в идолските жертвоприношения. Някои от тях се бояли от мъки и се покорявали. Но твърдите във вярата неустрашимо я изповядвали и не отстъпвали нито пред страдания, нито пред мъчителна смърт.

Много християни напускали градовете и се криели по пещерите. Между тях били и седемте ефески момци: Маскимилиан, Ексакустодиан, Ямвлих, Мартиниан, Дионисий, Антонин и Йоан. Тези момци напуснали града и се поселили в една пещера на планината Охлон, където чрез пост и молитва се готвели за предстоящия им подвиг.

Като узнал за това, Деций заповядал да затрупат с камъни входа на пещерата. Двамата от придворните (Теодор и Руфим) тайно изповядвали Христовата вяра и турили пред камъните оловни плочки, на които написали имената на живо погребаните в пещерата седем момци.

Между това Бог по неизповедимите Свои определения дал на момците смъртен сън и ги запазил за цели две столетия нетленни и неизменни до тяхното пробуждане за Негова слава и за свидетелство, че Неговите думи за възкресение са истинни.

Чудното пробуждане на момците, заспали във време на Дециевото гонение, се извършило в царуването на Теодосий Млади. По това време се появили еретици, които отхвърляли възкресението на мъртвите въпреки евангелските думи, че "мъртвите ще чуят гласа на Сина Божи и като чуят, ще оживеят". Тази ерес внесла смут в Църквата, но точно тогава се проявило нагледно свидетелство за истинността на възвестеното от Христа възкресение на мъртвите.

Стопанинът на нивата на планина Охлон, гдето се намирала затрупаната пещера, в която били починали седемте момци преди 200 години, напислил да направи ограда на овците си. За строеж на оградата слугите му взимали от ония камъни, с които била затрупана пещерата, без да подозират неяното съществуване. Изравяйки камъните, те случайно направили отвор към пещерата. В туй време момците оживели без да знаят, че те са се пробудили не от обикновен, а от смъртен сън.

На разсъмване един от момците отишъл в града да купи храна. Старата монета, която дал на търговеца, послужила за повод да се разкрие необикновеното произшествие. Разговорът с момъка, който мислел, че още продължава гонението на Деций, окончателно обърнал на него общото внимание. За случката узнал и местният епископ. Той разпитал момъка и разбрал Божията тайна. А като чул за другите момци, останали в пещерата, пожелал да ги види. Епископът се отправил за там с управителя и множество народ. При входа на пещерата епископът разглеждал внимателно обстановката и намерил сред камъните медно запечатано сандъче. Като го разтворил в присъствието на всички, видял там две оловни плочки, поставени от Теодор и Руфим. Тия плочки разяснили на всички загадъчните думи на възкръсналия момък. Всички били поразени и прославяли Бога, дивен в Своите чудеса.

Император Теодосий веднага бил уведомен за това събитие. "Заповядай да се изпратят честни мъже да видят чудото, което Господ извърши в твоето царуване! - пише на Теодосий Млади епископът и управителят, - понеже в наши дни се прояви образът на бъдещото възкресение от мъртвите."

Но царят пристигнал сам в Ефес с множество вярващи и се поклонил на св. момци. След продължителна беседа с него, момците в неговото присъствие заспали вечния си сън до всеобщото възкресение. Теодосий заповядал да направят 7 сребърни ковчега и да поставят в тях телата на момците. В същата нощ обаче те му се явили на сън и го помолили да ги остави да почиват в пещерата, както почивали по-рано.

Поразителността на това събитие бързо се разпространила по целия християнски свят. Неговата достоверност се потвърждавала от мнозина заслужаващи доверие писатели и свидетели.

Пещерата на момците сълго била показвана близо до Ефес, в склоновете на планината Прион. Съдбата на св. мощи на седемте момци е неизвестна след ХІІ в., в началото на който игумен Даниил ги видял в пещерата.

Св. преподобна мъченица Евдокия

Веднъж един монах на име Герман, връщайки се в своя манастир от поклонение, спрял да нощува в сирийския град Илиопол. Познат християнин го приел и му дал една малка стая, в която монахът прекарал нощта. Преди да легне, той дълго се молил. След това, като си починал малко, той отново почнал с глас да се моли и да чете Св. Писание. Той чел за страшния съд Господен, за вечния радостен живот, който ще бъде награда за праведниците, за вечните мъки, очакващи грешниците, и често прекъсвал четенето си с въздишки, сълзи и молитва.

До стаята, където се молел монахът, само през една стена, живеела една жена, известна в целия град със своята красота, голямо богатство и грешен, лекомислен живот. Тя се именувала Евдокия. С бляскавата си красота тя пленявала младите момци, получавала от тях богати дарове и живеела в грях, разкош и веселие, без да се грижи за душата си, мислейки само за радостите на временния живот.

Като се събудила през нощта, тя чула четенето и молитвата на Герман. Думите му за страшния съд и за вечните мъки дълбоко я развълнували и изпълнили душата й с безпокойство и страх. Тя вече не могла да заспи и сутринта рано повикала при себе си инока.

- Моля те - казала му тя, - разкрий ми цялата истина! Тая нощ аз чух твоето четене и душата ми е пълна със скръб. Ако е истина, че вечни мъки са определени за грешниците, то кой може да се спаси?

- Нима ти никога не си чула за Христа и за страшния съд Господен? - запитал я Герман. - Ти от каква вяра си?

- Аз съм самарянка и по род и по вяра - отговорила тя - и това, което чух тая нощ, е съвършено ново за мене. Аз съм много богата; и това още повече усилва чоето безпокойство, защото в твоята книга е казано, че е трудно богатите да влязат в Царството небесно. Какво да правя тогава? Аз охотно бих дала съкровищата си, за да получа вечен живот. Но кажи ми, защо Бог тъй се отвращава от богатите?

Герман обяснил на Евдокия, че Господ не се отвращава от богатите, но че богатите, като се привързват с цялото си сърце към своите съкровища, често забравят Бога и се отвръщат от Него и че това именно осъжда Господ: "Който честно е придобил богатство - прибавил той - и го употребява добре, като помни Бога и ближния, той не заслужава укор. Но който е придобил богаство чрез измама, кражба, грешни дела, несправедливост, и го употребява само за да угоди на себе си, такъв строго ще бъде осъден."

Тук Евдокия разказала на инока целия си живот и го молела да я научи, как да получи от Бога милост и живот вечен. "Аз доброволно бих дала всичкото си богатство, за да се изкупя от вечните мъки - повторила тя. - А ти, отче светий, моли своя Бог да приеме моето богаство, а на мене да даде вечен живот!"

- На Бога не е нужно твоето богатство - възразил инокът - и ти не можеш чрез него да се изкупиш. Раздай твоите съкровища на бедните. Това е угодно Богу! Но за де получиш милост от Него, ти трябва да се разкаеш за греховете си, да повярваш от все сърце, да измениш живота си и да се обновиш чрез светото кръщение.

Евдокия слушала с внимание думите на Германа. Той много й говорил за Божието милосърдие, за силата на покаянието, и я убедил да прати да извикат християнски свещеник, за да бъде покръстена от него. Учудил се свещеникът, когато видял кой иска това, понеже знаел, че Евдокия е голяма грешница. Тя паднала пред нозете му: "Направи ме християнка, защото се убедих, че ако не стана християнка, ще бъда предадена на вечни мъчения. Но кажи ми, отче светий, наистина ли небесните радости са по-големи от земните? Нали на земята има много прекрасни работи, много злато и скъпоценни камъни, различни радости и наслади. Нима на небето още повече ги има?"

- Докато ти не отвърнеш своя ум от съблазните на тоя свят - казал й свещеникът, - ти не можеш да помислиш за вечни блага. Забрави гордостта и веселието на земния живот, мисли за греховете си, моли Господа за прощение!

- Но, отче светий - казала грешницата, - ако аз се откажа от богатството и радостите на света, а небесни блага не получа, то положението ми няма ли да бъде най-окаяно? Мога ли да бъде уверена, че Бог ще ме приеме?

Свещеникът като видял, че в сърцето на Евдокия няма още вяра и любов към Бога, че то е само изпълнено със страх и земни помисли, не се съгласил да извърши св. Кръщение над нея, а я посъветвал да прекара седем дни в усамотение, пост и молитва. Той й обяснил главните истини на християнската вяра, говорил й за безграничното милосърдие на Бога, Който винаги е готов да приеме искрено каещите се.

- Постарай се да забравиш света - казвал й той, - не давай на ума ти да се разсейва, отгони страха и съмнението, за да не те отвърнат те от доброто начало. Насочи към Бога всичките си мисли и чувства и ти ще се убедиш в неизказаната милост Господня, защото в смирената молитва душата се примирява с Господа и божествената светлина й се явява. Снеми от себе си скъпоценните украшения, облечи се в прости дрехи; спомняй си за греховете си, моли Бога да ти помогне да се разкаеш и да започнеш нов живот и твърдо се уповавай на Него. Той е милосърден и благ; Той Сам отива да посрещне оня, който искрено желае да Го намери; Той се радава на покаянието на грешника.

Свещеникът си отишъл. Евдокия, като останала насаме с Герман, още много го разпитвала за живота на християните и за иночеството. След това и Герман си отишъл, като обещал на Евдокия да се моли за нея и да я посети пак след една седмица. Евдокия заповядала на слугите си да не пускат при нея никого през това време и се затворила в стаята си.

Св. мчк Иакинт. Св. Анатолий, патр. Константинополски

При царуването на император Траян в Рим било повдигнато жестоко гонение срещу християните. Тогава бил издаден указ, според който всички, намиращи се под властта на римския император, се задължавали да принасят жертви на боговете, а нежелаещите да правят това били предавани на мъчения. 

В това време в царските палати живеел един прекрасен юноша на име Иакинт, родом от Кесария Кападокийска , който бил на двадесет години. Заемайки длъжността царски постелник, Иакинт винаги бил близо до императора. Бидейки истински християнин по вяра и целомъдрен живот, Иакинт тайно служел на Христа Бога, украсявайки се с чистота, въздържание, кротост и всякакви добри дела. Веднъж се случил някакъв празник в чест на нечестивите идоли; по този случай император Траян всенародно принасял жертви на идолите. 

Прекрасният юноша Иакинт не тръгнал с императора към идолските капища, но останал в двореца, отделил се в една неголяма стая и усърдно се молел на истинния Бог. Това забелязал връстникът на Иакинт, изпълняващ същата длъжност, един юноша на име Урвикий. Като подслушал молитвата на Иакинт, Урвикий донесъл на императора, че Иакинт, нарушавайки императорския указ, се моли на някой си Иисус Христос и Го нарича Бог. В това време император Траян се хранел на омерзителното празненство в присъствието на целия народ. Той заповядал да доведат Иакинт при него, дал му идоложертвено месо и му заповядал да яде от него. 

Доблестният Христов воин Иакинт се оградил с кръстното знамение и казал на императора: На мене, като християнин, не подобава да ям нещо осквернено; и аз много желая и ти, като оставиш поклонението на идолите, бесовското празненство и своите скверни жертви, да познаеш истинния Бог и на Него единствен да служиш. Всички, които се хранели с императора, а също и стоящите пред него, се удивили на дързостта на юношата Иакинт и пламнали от гняв към него, а императорът му казал: Иакинте, твоята младост те прави горд, и ти, недостойният, се осмеляваш да учиш мене да не служа на боговете на бащите, но да се покланям на някой си Христос, Когото нито ние знаем, нито бащите ни са знаели! Ти не Го познаваш, защото си недостоен да познаеш Него, истинния Бог, сътворил небето, земята, морето и всичко, което е в тях, дарил на хората небесните светила и създал по Свой образ човека. Ти правилно казваш за себе си, че не знаеш Този, Когото и твоите бащи, бидейки чеда на гнева, не са знаели. А аз съм роден и възпитан от благочестиви и христолюбиви родители и съм научен да се покланям и служа на моя Бог. 

Императорът се разгневил от такъв отговор на светеца и заповядал на слугите си да ги бият по устата. Слугите веднага се нахвърлили върху Христовия мъченик и започнали да го бият не само по устата, но и по страните; а когато паднал на земята, жестоко го тъпчели с крака, казвайки: Как смееш така дръзко да отговаряш на императора? След това императорът заповядал да спрат да бият мъченика; светецът, нямайки сили да стане след жестокия побой и тъпкане с крака, лежал на земята. Тогава Траян заповядал насила да слагат в устата на светеца жертвена храна. Но светият мъченик силно стиснал устните и зъбите си и не приемал идоложертвената сквернота. Тогава императорът заповядал да оковат светеца в железни окови, да сложат на нозете му пранги и да го затворят в тъмница. На другия ден императорът, продължавайки да празнува заедно с народа същия скверен празник, заповядал да поставят на видно място всички оръдия за мъчения и да доведат светия юноша за разпит. Когато той бил доведен, Траян го попитал: Момко! Подчиняваш ли се на нашата заповед, или още продължаваш да упорстваш? Предчувствам, че твоят горделив ум ще те доведе до най-жестоки мъки; по-добре ме послушай, принеси жертва на боговете, ако не искаш да загинеш в жестоки мъчения! 

Но Христовият раб, пребивавайки твърд като диамант по тяло и душа и уповавайки се на Божията помощ, казал на Траян: Аз съм християнин, почитам Христа, покланям Му се и Му принасям жива жертва ­ самия себе си. На твоите бесове няма да принасям жертви, от заплахите не се боя, защото пренебрегвам мъченията, и ти няма да заставиш Христовия раб да приеме вашето нечестие; няма да ме съблазниш заради този кратковременен живот да оставя вечния живот! Прави с мене каквото искаш! Тогава императорът, преизпълнен с гняв, заповядал преди всичко дълго и безпощадно да бият прострения на земята юноша, а след като го закачил на мястото за мъчения, заповядал да стържат плътта му с железни куки. Страдалецът, доблестно претърпявайки мъченията, викал към императора: Аз съм християнин, аз съм раб на Христа и няма да се отрека от Него. А ти, подлагайки ме на мъчения за Христа, ми оказваш благодеяние. Измисли още по-жестоки мъчения, защото аз искам още повече да пострадам за Христа, моя Господ, дотогава, докато с помощта на моя Владика Христос, Който помага на всички, призоваващи Неговото пресвето име, не победя твоята жестокост с търпението си! Междувременно настъпил седмият час. 

Събралият се на-около народ се изумявал от търпението на мъченика. Тогава императорът заповядал да снемат светеца от позорния стълб, да го оковат и отново да го отведат в тъмница, като строго заповядал на стражите да не му дават никаква друга храна и питие, освен идоложертвени, та принуден от глад и жажда, да вкуси от тях. Стражите строго изпълнявали заповедта на императора: донасяйки му всеки ден храна и питие от идолските жертви, ги предлагали на светеца в тъмницата. Но идвайки сутринта на другия ден, те намирали всичко цяло, тъй като светият мъченик не искал даже да гледа тези идоложертвени ястия, като гнусна мерзост, и дълги дни оставал без храна и питие, непрестанно молейки се на Бога; светецът се веселял духом, като че пребивавал на някое богато пиршество, защото се хранел с благодатта на Светия Дух. Междувременно Траян чрез слугите си питал пазачите: вкусва ли Иакинт храна и питие от жертвите, или не. Пазачите отвръщали: Той дори и с пръст не докосва това, което му носят, но оставайки без храна и питие, се радва и възнася молитви към своя Бог.

Като изслушал това, Траян се разгневил на стражите, предполагайки, че някой е донасял на Иакинт друга храна, и ги заплашил със смърт. Но те с клетва засвидетелствали, че при светеца не е влизал никой; те уверявали, че внимателно са пазили тъмницата, не позволявайки на никого даже да се приближи до нея. Когато настъпил тридесет и осмият ден от стоенето на мъченика в тъмницата, един от стражите по задължение влязъл в тъмницата, носейки идоложертвено, което да предложи на мъченика. И ето, видял в тъмницата неизказана светлина и два ангела, стоящи близо до светия мъченик, единият от които покривал с пресветла одежда тялото на светеца, а другият полагал на главата му чуден венец. Стражът силно се изплашил, хвърлил това, което носел, изтичал при императора и му съобщил какво е видял. Императорът не повярвал на разказаното и предполагайки, че това са някакви измамни видения под действие на вълшебство, решил да предаде Христовия страдалец на още по-жестоки мъки. След два дни Траян седнал в общественото съдилище, заповядал да изведат затворника и казал: Да видя дали ще му помогне Христос, дали ще го освободи от ръцете ми? Но когато слугите на императора влезли в тъмницата, намерили юношата починал в Господа, видели и пресветли ангели, приели вид на юноши и стоящи около тялото; те държали в ръцете си свещи, и в това време тъмницата се изпълнила с неизказана светлина и благоухание. Обзети от страх, слугите побегнали и съобщили на императора за видяното. 

Изпълнен със срам и гняв, императорът изпратил множество слуги да изнесат тялото на починалия. Те не видели нищо друго освен мъртво тяло, което изнесли от тъмницата. Тогава императорът заповядал да изнесат честното тяло на мъченика извън града и да го хвърлят на пусто място, за да бъде изядено от зверовете, кучетата и птиците; при това наредил на стражите да стоят наблизо, за да не дойдат християни и тайно да го вземат оттук. Така тялото на светия мъченик лежало дълго време, без да получи никаква вреда, защото го пазел ангел Божий. Веднъж през нощта на един честен презвитер на име Тимотей, родственик на мъченика, се явил ангел и му заповядал да вземе тялото. Презвитерът, заедно с някои вярващи от неговия дом, с настъпването на нощта отишли на това пустинно място. Тъй като никой не му пречел, той взел светото тяло, положил го във вътрешните покои на своя дом, обвивайки го с чиста плащеница, напоена с аромати. Тук презвитерът всеки ден палел кандило и кадял тамян. 

След това презвитер Тимотей, като преживял още няколко години и времето на смъртта му наближило, поверил мощите на светия мъченик на една честна, свята по живот и почтена по възраст вдовица. Тя с радост приела това безценно съкровище, пазела го при себе си с чест и също така всеки ден палела кандило и кадяла; от светите мощи излизало силно благоухание и изпълвало къщата. Тази жена не казвала нищо на никого за светите мощи, тъй като целият град служел на идолите; само тя и дъщеря є денем и нощем със сълзи се молели при мощите на Христовия мъченик. След много време, когато тази вдовица се приближила към края на живота си, се случило един от знатните мъже да загуби зрението си вследствие на болки в главата. Болният не виждал светлина в продължение на цяла година и не могъл да получи никаква помощ от лекарите. Светият мъченик Иакинт, който му се явил насън, му казал: Човече! искаш ли да се излекуваш от болестта си и да се изцелиш от слепотата си? Кой си ти, който ми казваш това? ­ попитал болният явилия се. Аз ­ отговорил светецът ­ съм лекарят на всякакви недъзи, Христовият раб Иакинт. Умолявам те ­ продължил болният, ­ вземи цялото имущество, което притежавам, само ми върни зрението, тъй като, стоейки в тъмнина, много скърбя и страдам. Ще те изцели даром ­ отговорил му свети Иакинт ­ моят Бог, само направи това, което ще ти кажа, а именно: изпрати в моята родина, в кападокийския град Кесария, моето тяло, положено в земята при вдовицата, която живее близо до тебе; помажи очите си с елей от кандилото, горящо при ковчега ми, и тогава ще прогледнеш. 

Този мъж, като повярвал на видяното насън, станал от леглото си, отишъл с придружител в дома на вдовицата и є съобщил за явяването и заповедта на мъченика. Тогава вдовицата, като го въвела във вътрешните покои, където лежало тялото на светеца, му дала елей от кандилото; когато мъжът помазал ослепелите си очи с този елей, той веднага прогледнал, но се забавил да изпълни заповяданото му от светеца. След известно време мрак отново покрил очите му и той ослепял. Тогава пак се отправил с придружител към мощите на светеца, молейки го за изцеление. При влизането си в къщата, където почивали мощите на светеца, той чул глас свише, който му казвал: Който се е поругавал, сега сам е поруган. Тогава той паднал пред мощите на светеца и казал: Дарувай ми да прогледна, угодниче Божий, и аз незабавно ще изпълня това, което си ми заповядал! След това станал и отново помазал очите си с елей от кандилото, и отново прогледнал вече напълно и съвършено, защото се отворили не само телесните му очи, но и душевните: той повярвал в Христа и бил просветен със свето Кръщение. 

По това време споменатата вдовица вече била починала; тогава новопросветеният християнин взел ковчега с мощите на светеца, запечатал го и го изпратил с надеждни хора в Кесария Кападокийска; при това той заповядал на хората да пуснат мулетата (носещи ковчега) сами, когато се приближат към града: ­ там, където спрат, там трябва да бъдат положени мощите, защото такава била волята на светеца. Когато изпратените с мощите хора се приближили към град Кесария и се намирали близо до портите, наречени Севастиански, те пуснали мулетата да вървят сами. Без да ги води никой, животните се приближили към дома, в който се родил мъченикът. Но по това време родителите му вече били починали. Тогава всички вярващи, намиращи се в този град, се събрали, преизпълнени с голяма радост по случай пристигането на мощите на мъченика при тях; след това с чест ги положили в този дом в мраморен ковчег, прославяйки нашия Господ Иисус Христос. 

Христовият мъченик Иакинт починал в Рим в третия ден на месец юли, измъчван с глад и жажда, но насищан с вяра, с молитва и с благодатта на Светия Дух ­ по време, когато над нечестивите властвал Траян, а над християните царувал нашият Господ Иисус Христос, на Когото се отдава слава с Отца и Светия Дух, сега и в безкрайни векове. Амин.

Възнесение Господне (Спасовден)

Православната църква чества Възнесение Господне (Спасовден). Празникът се отбелязва четиридесет дни след Великден и се пада в четвъртия ден от седмицата.

Според християнските вярвания след възкресението си, Христос останал на Земята, за да проповядва своето учение и да беседва с учениците си. На 40-ия ден в подножието на Елеонската планина до Йерусалим се въздигнал в небесата. С Христовото възнесение завършва и актът на човешкото спасение и затова денят се нарича Спасовден.

Според народните вярвания на 40-ия ден от Великден идват и самодиви. Те берат и се кичат с цъфналия в нощта срещу Спасовден росен. Вярва се, че с растението могат да се лекуват болните, тъй като се смята, че на този ден то има най-голяма сила. Затова, разказва поверието, болните трябва да легнат на росенова поляна или да сложат до възглавницата си китка росен.

Народните вярвания гласят още, че в нощта срещу Спасовден може да се излекува безплодие. Тогава жената е трябвало да преспи с букет от билката до леглото й, а до нея да бъде мъж, който не й е кръвен роднина. Преди това двамата поставят върху червен месал спасова пита, варена кокошка и бъклица вино. Около полунощ те трябва да легнат под росена и да мълчат. Преди първи петли трябва да оставят храната там и да хукнат към селото, без да се обръщат назад.

Вярва се още, че ако на Спасовден вали дъжд - годината ще е богата, а реколтата - обилна.

На Спасовден имен ден имат Спас, Спасена, Спасимир, Спасимира, Спасияна, Спаска. Денят е и празник на хлебари и сладкари.

ПРЕП. АЛЕКСИЙ, ЧОВЕК БОЖИ. ПРПМЧК ПАВЕЛ

Преподобни Алексий бил единствен син на Евфимиан и Аглаида - благочестиви, знатни и богати християни в Рим, живели през ІV век.

Той бил роден късно след дълги родителски молитви, поради това бил особено мил на баща и майка. Алексий получил добро възпитание и образование. От ранни години той обикнал Господа от цялото си сърце.

В желанието си да Му угоди, той тайно си налагал лишения, спазвал строг пост, носел на тялото си груба власеница. Горейки все повече и повече от любов към Бога, той пожелал да се отрече заради Него от всички световни радости и да му служи в иночески чин. Но родителите му не желаели това и когато Алексий пораснал, те му намерили невяста, мома от царски род, необикновено красива, и го оженили. Вероятно св. Алексий не се решил явно да се противи на родителската воля, но намерението му да се отрече от суетата на света се вкоренило в неговото сърце.

В самия ден на женитбата, когато младите съпрузи останали насаме, Алексий пристъпил към девойката, дал й златния пръстен и скъпоценния си пояс, загънат в копринен плат, и й казал: "Пази това и Бог да бъде между мене и тебе, докато благодатта Му не устрои в нас нещо ново!" Подир това влязъл в своята отделна спалня, съблякъл си сърмените дрехи, скъпоценни камъни, тайно напуснал бащиния дворец и заминал от града. Той дошъл на пристанището, качил се на кораб и се отправил за Лаодикия (Мала Азия). През всичкото време по пътя той молел Бога да го избави от светската суета и да го удостои на страшния съд да застане от дясната Му страна.

От Лаодикия Алексий отишъл в Месопотамия, град Едеса, гдето се намирал неръкотворният образ на Спасителя. Там Алексий раздал парите си на бедните, а сам почнал да живее като просек пред храма "Св. Богородица". Той се хранел от подаяния, дене и ноще се молел и всяка неделя се причащавал със светите Тайни.

Тежко било на семейството да понася неговото отсъствие. Дълго го търсили в града и околностите. Като видели, че Алексий не се връща, майка му в дълбока скръб се затворила в стаята си. "Няма да изляза оттук - казала тя, - докато не узная какво се е случило с милия ми син". Младата съпруга се затворила заедно с нея и те неутешно плачели и тъжели. А Евфимиан пращал слугите си в разни градове и страни, за да разузнаят за Алексий, но безуспешни останали техните търсения. Някои от тях дошли в Едеса, но между просяците, които се тълпели пред храма, те не познали своя млад господар и дори му дали милостиня наравно с другите просяци. Алексий ги познал и в смирението си се зарадвал, че получил подаяние от слугите си.

Седемнадесет години Алексий проживял с просия пред храма "Св. Богородица". С дълбокото си смирение и постоянна молитва той угодил на Бога. Един от служителите на храма видял в съня си Божията Майка, която му казала: "Въведи в църквата ми Божия човек, защото молитвата му стигна до Бога и както венец върху царска глава, така Дух Светий ще почива върху него!" Църковнослужителят недоумявал за кого са тия думи, но видението се повторило и Божията Майка посочила просяка, който седял при храмовите врати. Оттогава всички започнали да оказват на Алексий голяма почит. Тогава той, като не желаел човешка слава, тайно напуснал града. Качил се на кораб, който отплавал за Киликия, като мислел да се посели там при църквата "Св. ап. Павел". Но случило се съвсем друго. При пътуването по море се дигнала страшна буря. Корабът, след като се лутал дълго, излязъл на бреговете на Италия, недалече от Рим. Алексий решил да отиде в Рим и там да живее около дома на своя баща.

Приближавайки се до родителската къща, той срещнал баща си, който се връщал от царския дворец, придружен от многобройни слуги. Алексий му се поклонил до земята и казал: "Рабе Божи, смили се над мене бедния и дай ми ъгъл в твоя дом, за да мога да се храня с трохите, които падат от трапезата ти! А Господ ще те благослови и ще ти даде царството небесно, и ако имаш някого от твоите близки да странства, ще го завърне благополучно." Тия последни думи напомнили на Евфимиан за любимия му син. Той се просълзил, заповядал да дадат на просяка една колиба до неговия дом и, обръщайки се към слугите, казал: "Ще дам награда на тоя от вас, който ще се грижи за просяка и ще му носи храна от моята трапеза".

Така почнал да живее св. Алексий пред вратите на бащиния дом. Никой не могъл да го познае, понеже седемнадесет години, прекарани в бедност и лишения, съвършено изменили неговата външност. Всеки ден един от слугите донасял на бедняка храна от трапезата на бащата, но той я раздавал на бедните, като сам се задоволявал с хляб и вода. Непрестанно се молел, причастявал се всяка неделя, понасял с най-голямо търпение бедността, презрението и оскърбленията, често нанасяни му от слугите, които му се присмивали, хулели го и дори понякога го биели. По-тежко за него било едно друго изпитание: в своята колиба, която се намирала до самия бащин дом, той могъл да чува плача и риданията на майка си и жена си, които не преставали да тъжат за него. Но той твърдо решил да принесе тая привързаност в жертва на Бога и докрай устоял в своето намерение.

Тъй минали още 17 години. Бог предвъзвестил на Алексий близката му смърт. Тогава той поискал хартия и мастило от слугата, който го наглеждал, и описал целия си живот оттогава, когато бил напуснал родителския дом. В заключение на описанието той искал от родителите и от съпругата си прошка. "И аз страдах заради вашата скръб - пишел той - и непрестанно молех Бога да ви даде търпение и да ви приеме в царството Си. Вярвам, че той ще изпълни молитвата ми, защото от любов към Него, аз бях така немилосърден към вашата тъга и тъй жесток към самия себе си."

Като написал това, св. Алексий започнал спокойно да очаква смъртта и цял се предал на молитва.

Около това време, както разказва преданието, папа Инокентий служел божествена литургия, на която присъствал и цар Хонорий (395-423).

През време на богослужението изведнъж всички чули думите: "Потърсете Божия Човек, който се готви да излезе от тялото, за да се помоли за града!" Всички били обзети от страх и недоумявали - за кого ли се отнасят тия думи! Но на другия ден през време на всенощната църковна служба същият тайнствен глас казал: "В дома на Евфимиан търсете Божия човек!" Тогава царят казал на Евфимиан: "Защо не си ни обадил, че у тебе живее човек Божи?" - "Бог ми е свидетел - отговорил Евфимиан, - че аз не зная за кого са тия думи!" Той повикал своя домакин и го попитал, няма ли между неговите слуги такъв, който особено да се отличава с добродетели и благочестие, но домакинът не можал да посочи никого.

Царят и папата сами поискали да отидат в дома на Евфимиан. Евфимиан отишъл напред, за да приеме високите гости с нужните почести. Той излязъл да ги посрещне според обичая със свещи и тамян.

Веднага в стаята, където се намирали с Евфимиан царят и папата, влязъл слугата, комуто било поръчано да се грижи за Алексий и рекъл: "Господарю, не ония ли просяк, когото ми повери ти, е човекът Божи? Той цяла нощ прекарва в молитва, спазва строг пост и понася оскърбленията с търпение и кротост." Като чул това, Евфимиан се отправил в колибата, в която живеел Алексий, и го повикал от прозореца, но отговор нямало. Повикал го три пъти и като не получил отговор, влязъл в колибата. Там просякът лежал мъртъв. Лицето му било покрито. В ръцете му имало изписана хартия. Евфимиан открил лицето му и видял, че сияе с необикновена светлина. Той поискал да вземе хартията, но не могъл да я изтръгне от ръцете на умрелия.Тогава се върнал в дома и казал на императора и папата: "Намерих този, когото търсим, но го намерих вече мъртъв." Царят заповядал да приготвят богат одър; изнесли тялото на просяка от бедната колиба, поставили го на одъра и всички коленичили и му се поклонили.

Тогава императорът взел от ръката на умрелия изписаната хартия и сред общо мълчание, започнали да четат написаното. Евфимиан скоро узнал, кой е бил покойникът. Съкрушен от скръб, той паднал на земята, ридаел и прегръщал мъртвото тяло на сина си, като казвал: "О, мило мое дете! Защо ти така ни натъжи? Колко години прекара до къщата ми, видя скръбта на родителите си и не ги утеши! Какво да правя сега? Да оплаквам смъртта ти или да се радвам за завръщането ти?" Аглаида и снаха й, като чули виковете и риданията, поискали да узнаят, какво се е случило. А когато чули, че умрелият просяк е същият Алексий, закогото тъй дълго тъгували, те с плач и ридание излезли от своя затвор, промъкнали се през тълпата и прегърнали бездиханното тяло. Всички плачели, като гледали тяхната дълбока и безутешна скръб.

Одърът с тялото на праведния Алексий бил поставен на площада по повеля на царя и папата и жителите на Рим дохождали да се поклонят на светите мощи на Божия човек, който от любов към Господа пожертвал всички световни радости и се отрекъл от щастие, богатство и човешка слава, за да служи Богу в смирение и нищета.

Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 г.

Живейте свободно, не бъдете християни на “задължението”

Сн. "Православието - Добрич"

Живейте свободно, не бъдете християни на “задължението”. Истинският християнин не живее с “трябва”, живее свободно и с любов. Върши онова, което искаш, без да се чувстваш задължен.

 Да бъдеш задължен за нещо води до “трябва”, а това състояние те кара да се чувстваш зле и те поболява, като накрая се превръщаш в типичен християнин.

 Трябва да разберем, че християнството не е нещо, което следваш по рецепта до запетайката.

 Християнинът, който “трябва да прави нещо”, се превръща в един презиран човек, с когото никой не желае да общува, а най-лошото е, че същият вярва, че останалите воюват с него именно защото е “християнин”.

 Християнинът трябва да живее свободно, със скромност и желание да върши онова, което върши. Правя онова, което Бог търси от мен, не поради това, че Той ме е задължил, а защото ми го е казал Онзи, Когото обичам, и тъй като Го обичам, го правя, защото го искам. Свободен е не този, който върши онова, което иска, но онзи, който, макар и да може да върши онова, което иска, прави това, което търси Бог, но не защото “трябва” и защото е задължен, а защото обича.

 Старецът Нектарий Мулaциотис

 Източник: theodromion.gr

Румънската църква е дарила над 2.5 милиона евро за борбата с Covid-19

Румънският патриарх Даниил благодари на митрополитите и свещенството, както и на стотиците вярващи християни, които се отзовали на призива на Църквата и са помогнали на нуждаещите се. 

Румънската православна църква насърчи свещенослужителите да продължават да развиват благотворителните акции, посветени на засегнатите от пандемията и да продължават да оказват помощ на енорийско ниво, особено на възрастните и хронично болните хора, както и на инвалидите и тези, които се намират под карантина. 

Благодарение на дейното участие в благотворителните кампании и акции от 13 до 17 април Румънската църква е предоставила финансова и материална помощ в размер на 578 656 евро. Патриаршията е дарила и подпомогнала акциите с 2 603 731 евро. От църквата благодарят на всички православни християни, които са се включили в благотворителните кампании и са подпомогнали страдащи свои братя. 

Източник: basilica.ro

dobrotoliubie.com

Светла събота е!

На шестия ден от Светлата седмица след Великден православните християни отбелязват Светла събота.

По църковния календар се почита св. Йоан Кръстител, известен още и като Св. Йоан Предтеча, братовчед и предшественик на Иисус Христос. Според Евангелието именно Йоан предсказва идването на месията (на Христа). Това обяснява и почитта, която му се отдава в Светлата седмица след Великден.

Тъй като съботният ден е посветен на мъртвите, хората раздават просфорки и червени яйца в памет на наскоро починали свои близки.

През този ден жените не бива да се мият и да перат, за да не люти сапунената пяна в очите на умрелите; те не кроят и шият дрехи, защото, който се облече с такава дреха, ще умре.

Християните почитат днес св. Мартин Изповедник, папа Римски. Имен ден имат Мартин, Мартина, Марта.

Тази вечер - Всенощно бдение на Света гора

Църквата няма как да спре да се моли (петиция)

От няколко седмици се води активна кампания срещу БПЦ и вярващите православни християни в България. А днес (22.03.2020г.) вестниците “Сега”, “Банкеръ” и сайтовете Медиапул и др. си позволиха да тиражират фалшивата новина, че “Въпреки забраните църквата проведе литургия срещу коронавируса. В церемонията участва и патриарх Неофит, а тя беше посетена от десетки вярващи”. Трябва да бъдат направени няколко важни уточнения, за да не се манипулира и подвежда общественото мнение и да не се създават определени антицърковнни нагласи в обществото ни.
Българският патриарх Неофит не е участвал в неделната литургия на 22-ри март 2020 г. излъчена от БНТ2 от столичния храм “Въздвижение на Св. Кръст Господен”. Този факт, може да бъде лесно проверен. От Патриаршеската катедрала беше излъчена св. Литургия на живо, както всяка неделя и проследена от хиляди вярващи. Трябва да се отбележи също така, че св. Литургия не е срещу коронавируса, а е по повод Третата неделя от Великия пост - Неделя Кръстопоклонна, на която е определено да се изнася за поклонение Св. Кръст Господен. Българската патриаршия включи в богослуженията си определени молитви към Бога, относно пандемията с COVID-19. БПЦ прие мерки за защита от коронавируса и призова вярващите да спазват стриктно правилата за превенция, както и да останат у дома където да се молят заедно с молитвата "Отче Наш" всяка вечер, с което да се молят и за лекарите.
По отношение на гражданските позиции и коментари на определени кръгове в обществото, които от определено време изразяват откровена антицърковнна и антихристиянска позиция, очевидно е нужно да бъде обяснено и какво е това св. Причастие. Това е Тайнството на тайнствата - най-важното молитвено последование в християнската Църква. Учредено е от Христос по време на тайната вечеря (Мат. 26:26 - 28), (Лук. 22:19). Евхаристията е основа на църковния живот, по време на него свещениците се молят за “претворяването” на хляба и виното в тялото и кръв на Иисус Христос. Според Църквата хлябът и виното не променят материалната си природа, но и не остават обикновени земни вещества (Св. Йоан Дамаскин). Точно заради това вярване, няма как Църквата да се откаже от един от най-важните актове за всеки практикуващ християнин - приемането и причастяването със Самия Христос, чрез причастие. В историята на Църквата, която не е от вчера и днес, а от 2000 г. са показани многократно стотици примери за това, че Тайнствата не са заразни, а точно обратното. В дни на беди, болка и изпитания пред човечеството, Църквата не просто не се е затваряла в себе си, а напротив отваряла е широко своите порти и е изцелява хиляди, за което свидетелства историята. В тези моменти много хора са повярвали и откривали Бога и Църквата.
Дали има смисъл тези неща да се преповтарят и да се напомнят на многоуважаваните от нас интелигентни съграждани не знаем, но вярваме, че всеки човек със здрав разум, стъпил на земята, не вятърничав и не обслужващ определени интереси, може ясно да си направи сметка за какво става въпрос по отношение на създаването на обществените нагласи срещу Църквата и нейните богослужения. В нас остава усещането, че мнозина са чакали точно този момент, за да могат отново да ни припомнят колко неистово мразят и ненавиждат храма, вярващите и Църквата. Молим да ни бъде дадена свободата да вярваме и изповядваме своята вяра. Не се притеснявайте за тези, които приемат Христос, чрез причастие, притеснявайте и се молете за тези, които не спазиха предписанията на Националния кризисен щаб и решиха да хитруват, кой, както намери за добре.
Прави впечатление и постоянният въпрос, който присъства във всеки един брифинг на Кризисния щаб - Кога ще бъдат затворени храмовете? Многократно ген.-майор проф. Венцислав Мутафчийски заяви, че единствено в правомощията на Светия Синод е да затвори или да не затвори църквите. Постоянното задаване на този въпрос, от журналисти от различни медии, създава неприятното усещане, че е впрегната гилдията в това храмовете в България да бъдат затворени. Сякаш зла сила води организирана кампания по време на светата Четиридесетница да извади хората от храма, където в този период те трябва да присъстват с удвоено усърдие. Каква ще бъде ползата от това? Още днес можем да отговорим - никаква.

Скъпи наши сънародници, уважаеми журналисти, общественици и политици, не се страхувайте от Църквата. Тя няма да ви зарази. Може да излекува всеки. Най-вече душите.

P.S. Авторите на тази петиция не само подкрепят всички мерки на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса, но и препоръчват да няма струпване на много хора на едно място.

С уважение:
Благой Цицелков, журналист
Цвети Лозанова, журналист
Младенка Ланджева, иконописец
Николай Пенев, богослов
Ангел Бончев, журналист
Ангел Иванов, журналист
доц. Костадин Нушев, богослов
Даниела Денева, журналист
Валентин Чиликов
Невена Драганова
Красимир Бончев
Иван Стамболов, публицист и писател
Ася Банкова-Кабранска, богослов
Славка Бозукова, журналист
Екатерина Арие, учител
Анна Николова
Румяна Събева, инженер
Милкана Порязова, инженер
Боряна Колчагова, журналист
д-р Гергана Райжекова, писател, антрополог
Радослава Желязкова
доц. Пенчо Тончев, лекар
Анелия Янковска - Сенгалевич, писател
Дороти Игнатова, журналист
Пенка Атанасова
Иван Чикалов, инженер
Гергана Костова
Весела Мирчева
Злати Ковачева
Екатерина Табакова
Мирослава Петкова
Димитър Петрушев, адвокат
Мила Кънева, архитект
Велислава Дърева, журналист
Васил Михайлов

За да подкрепите петицията, можете да гласувате тук. 

На Водици в храм "Св. Троица" бе отслужена св. Литургия и Велик водосвет

                                               Снимки: А. Радилов

Православните християни отбелязват днес Водици. Това е денят преди празника Богоявление.
В добричкия храм "Св. Троица" отец Еманул и отец Велико  пред десетки православни християни отслужиха св. Литургия, а след това и Велик водосвет. 

Чрез чинопоследованието се възпоменава Кръщението на Господ Иисус Христос в река Йордан и освещаването на водата чрез потапянето в нея на дошлия в плът Бог.

Великият водосвет се извършва само два пъти през годината: на самия празник Богоявление – 6 януари, и в навечерието му – на Водици, 5 януари.

Тази практика е била установена през V в. от Антиохийския патриарх Петър Гнафевс. Дотогава отслужването на Велик водосвет било свързано с кръщението на големи групи хора, подготвили се да приемат християнството. Отслужването на Велик водосвет в деня преди празника дало възможност и на непристъпващи към свето Кръщение да бъдат поръсени със светена вода и да вкусят от нея за изцерение на душите и телата им. Традиция, която се пази и до днес.

Как да говорим с децата си за Бога

                            Сн. А. Радилов, "Православието - Добрич"

Пет грешки, които допускат родителите

Автори: Виталий Каплан; свещеник Андрей Близнюк (преподавател в училището „Свети Петър” в Москва)

Децата на вярващи родители често задават на своите майки и бащи въпроси за вярата. Но далеч не винаги родителите реагират правилно на тези въпроси, при това нямам предвид само съдържанието на техните отговори, но и въобще отношението към подобни въпроси. Кои са най-типичните грешки и как да ги избягваме.

1. Недостиг на време за отговори, недооценяване на важността на въпросите.

На съвременните родители катастрофално не им стига време да общуват с децата си. Това се отнася не само за отговори на въпроси за вярата. Съществуват социологически изследвания, според които съвременните родители общуват с децата си около 10 минути на ден, при това по-голяма част от това време минава не в откровени разговори, а в реплики, свързани с ежедневната рутина: „покажи ми бележника си”, „измий си зъбите”, „написа ли си домашните?”. Затова на децата се налага да задават въпросите си на случайни хора, които може да не притежават педагогически навици, да нямат сериозни знания и дори не винаги да желаят доброто на децата ви. И не си заслужава да се задоволявате с илюзията, че е достатъчно веднъж седмично да поговорите с детето, да му дадете наставления и да му обясните кое е добро и кое –лошо. Не, това не е достъчно! Детето има нужда от ежедневно внимание и от ежедневни отговори на въпросите му.

Уви, на практика нещата са различни. Родителите казват: „После ще ти обясня”, „Още си малък, няма да разбереш”, „Питай за това по време на изповед”. И ето, детето идва на изповед, а там чакат още 70 души и отецът е излязъл от олтара по време на службата, за да изповяда хората преди Свето Причастие. Разбира се, той няма да отговори на детето – няма време.

Затова се случва дори във вярващите, въцърковени семейства да растат деца, които вече завършили училище да нямат понятие за възкресението на мъртвите и за живота в бъдещия век, а да знаят само за задгробния живот на душата. Или, например, дете в пети клас от много църковно семейство пита: „Къде се намират костите на Иисус Христос?”. Или пък децата не знаят какво изобщо означава името Иисус. Знам много такива примери. Причината е, че родителите не разговарят с децата си по духовни теми.

Обаче родителите трябва от самото начало да разбират, че въпросите на децата – при това всички въпроси, не само тези за вярата – това е нещо много сериозно, много важно и е абсолютно необходимо да се отговаря на тях. Ако нямате време, значи трябва да промените нещо в режима си и да намерите време за това.

Освен това трябва много сериозно да се готвите за отговорите на детските въпроси. Най-добре това да стане предварително – да поговорите с други родители, със свещеника, да четете православни сайтове, посветени на тези въпроси, например – електронното списание „Батя” (от руски -„Татко”), – препоръчвам го на самотните майки, които възпитават синове. Защото на тези майки понякога им е трудно да отговарят на мъжките въпроси и тогава се налага да се обърнат към зрели мъже, било то свещеника, учителя или някой роднина. Но и самата майка трябва да знае какво да отговори на сина си, за да развива той правилно своята мъжественост.

Но може и да се случи да чуете от детето въпрос, на който ви е трудно да отговорите на момента. В този случай трябва честно да признаете: „Аз сега не мога да отговоря, но ще помисля, ще потърся отговор и задължително ще ти кажа”. Разбира се, трябва да спазите обещанието си, при това – колкото се може по-скоро. Ако се върнете към този разговор след половин година, в съзнанието на детето вече ще е останало, че то ви е попитало и не сте му отговорили.

И разбира се, не бива да прехвърляте всички въпроси на детето за вярата на свещеника или на учителя в неделното училище. Така вие показвате на детето, че духовната сфера ви е чужда, че не познавате християнското вероучение, че принадлежността ви към Църквата е само външна и формална. Постоянно да пренебрегвате тези разговори с: „питай отеца” означава да внушите увереност в детето, че вие няма какво да отговорите.

Но има, разбира се, и въпроси, на които след като отговорите, може да добавите: питай за това също и свещеника. Мнението на свещеника е нещо много важно и е задължително в семейството да се знае какво е попитало детето и какво са му отговорили. Затова аз, като свещеник, се старая да споделям с родителите въпросите на децата. А за да задават децата сериозни въпроси, аз отделям специално време за това в моите часове. Пускам музика и чакам търпеливо. Тези въпроси ми позволяват да направя интересен урок. И за да ги запомня по-добре, аз сложих в учебната стая кутийка, в която децата пускат бележките с въпроси. Те, разбира се, и устно ме питат, но за мен е важно въпросите да бъдат записани. Аз изучавам динамиката на въпросите през последните години, откривам някои тенденции и разказвам за това на родителите на нашите ученици.

2. Възмущение от неподходящата форма на въпроса.

Това също се случва доста често: детето задава въпрос, като го облича в думи, които за родителите са недостатъчно благочестиви или някак прекалено наивни, да не кажем идиотски. Например: „в рая ще има ли гигантски ягоди?”, „може ли да кръстим нашето коте?”, „Иисус Христос имал ли е жена?” и т.н. „Как смееш дори да изречеш такова нещо?!”, „Как ти се обърна езикът да го кажеш?!” – негодуват родителите. И в резултат в детето се заражда недоверие към тях, то се страхува да им задава въпроси, за да не налети на техните упреци.

Отношенията с детето трябва да са изпълнени с доверие – това е най-важното нещо, което родителите е необходимо да пазят, да отглеждат и да развиват. Детето трябва винаги да знае, че каквото и да попита, няма да го опозорят, а ще го подкрепят.

3. Отказ да отговаряте на въпроси, продиктувани от празно любопитство.

Понякога родителите усещат, че задавайки въпрос, детето не е много заинтересовано от отговора, а пита „просто така” и затова те отказват да отговарят. Може би отказват в коректна форма, без упреци, може би прекратяват разговора някак с шега, но тъй или иначе не поддържат разговора.

Обаче това е сериозна педагогическа грешка. Дори ако въпросът е породен от празно любопитство, все едно за родителите това трябва да е сигнал, че детето изпитва дефицит на общуване. Като вижда родителите си, детето се вкопчва в тях и започва да пита всичко, което му дойде на ум. Но тези „празни въпроси” може да са само прелюдия към истинския разговор. Възможно е с тези въпроси детето да ви проверява дали изобщо го чувате. И ако не пожелаете да отговорите на „празния” въпрос, то няма да зададе и сериозния въпрос, който го вълнува, но който по някаква причина то не може да зададе направо, например: притеснява се, страхува се. Затова родителите трябва да отговарят дори на празните въпроси, като успоредно се опитват да разберат какво следва, накъде ще тръгне разговорът.

Ще ви дам пример от една книга. Детето вижда пред входа котка и иска да я погали, но бащата не разрешава:

– Не я гали, тя има бълхи!
– А защо има бълхи? – пита детето.
– Прихванала е от друга котка.
– А другата котка защо има бълхи?

Бащата търпеливо обяснява:

– Онази котка се е заразила от котка от друг вход и така до безкрайност.

И в този момент детето казва:

– Но нали само цифрите могат да бъдат безкрайни!

И бащата разбира, че детето му е философ! Котката е само повод за разговор. На детето му е интересен животът. То вече знае, че съществува безкрайност на цифрите, но не съществува безкрайност на котките.

Детските психолози твърдят, че децата задават най-интересните, най-дълбоките въпроси преди да навършат 13 години. След това реакцията на възрастните и обществените стереотипи „приземяват” детето и угасят в него философския интерес. Детето става „като другите” – замълчава си, страхува се от подигравки, пази границите на своето лично пространство. Затова трябва да отговаряме дори и на най-странните въпроси на малките деца. А тези въпроси – при цялата привидна наивност, може да се окажат невероятно дълбоки.

Ще дам пример от моя семеен живот. Когато дъщеря ми беше на 5 години, тя осъзна, че всички хора са смъртни, че това е неизбежно и заплака. Аз започнах да я утешавам, разказах й за Царството Небесно, за Бога и за вечния живот. Тя малко се успокои, а после, вече заспивайки, ми каза: „Татко, ще ми бъде мъчно за теб, когато умреш!” Аз пак започнах да я утешавам и изведнъж тя ме попита: „Татко, а ти ще ме познаеш ли в рая?”

Този детски въпрос всъщност е невероятно дълбок и духовен. Защото тук, в земния живот, човек често вижда само външното; а това, което е отвътре, т.е. душите дори на близките хора – остава скрито за него. И затова вече там, отвъд пределите на земния живот, той просто няма да разпознае тези души, ще ги подмине, те ще останат за него неразгадана тайна. Ще се познаят един друг само онези, които още в земния живот са се сродили духовно, чиито души са се слели. Разбира се, петгодишното дете още не може да изрази това като възрастен, но то спокойно може да го почувства.

Ето друг пример – с другата ми дъщеря. Струва ми се, тя тогава още не беше навършила четири години. Преди да заспи тя ме попита: „Татко, има ли бебе в моето коремче?” Аз се изумих и й отговорих: „Какво говориш, дъще, хайде заспивай!” Не удовлетворена от моя отговор, тя ме попита: „Може би, поне като зрънце?” Аз се стъписах: не върви да обяснявам на такова малко момиченце за детеродната система на човека! Казах нещо като „После ще поговорим …” А тя въздъхна: „Жалко … бих го нарекла Тьома”.

И в този момент човек разбира, че просто не е готов за този разговор; не е готов за това, детето му още на тази възраст така дълбоко да разсъждава и усеща и в него вече да се пробужда майчинско чувство. Не може просто да му отговориш: „Когато пораснеш, ще ти обясня”. Трябва предварително да подготвяме отговорите си.

4. Еднократен отговор.

Детето ви е попитало и вие сте отговорили, но това още не означава, че въпросът е изчерпан. Детето е получило отговор от вас, но това е само началото на разговора. Важно е на същия този въпрос то да получи отговор и от други хора. Ако детето е задало въпроса на майката, то е необходимо тя задължително да разкаже за това на бащата: „чуй, какъв въпрос ми зададе детето, аз му отговорих следното”. Добре би било бащата да отиде при детето и да му каже: „Виж, майка ти ми каза какво си я питал. Хубаво е, че разсъждаваш толкова задълбочено! Аз бих ти отговорил така …”

Т.е. важно е детето да придобие обемно възприятие за света, а не плоско, едностранчиво. Защото, все пак, мъжете и жените мислят малко различно, а също и обясняват по различен начин и в резултат се получава стерео ефект.

Освен това дори ако само вие отговорите на детето на този въпрос, добре ще е след определено време, когато детето поотрасне, да се върнете към този разговор, да му покажете други измерения на проблема, които по-рано може да са били неразбираеми за него. Това, естествено на първо място се отнася за философските или богословските въпроси от типа: „защо в света има толкова много зло?”, „защо в Библията не пише нищо за динозаврите?”, „защо Бог оставя лошите хора да обиждат добрите хора?” и т.н. Такива въпроси никога не може да се изчерпят изцяло и колкото по-голямо става детето, толкова по-задълбочен отговор може да възприеме.

И, разбира се, ако родителите са отговорили веднага, но усещат, че не са много компетентни по този въпрос, че отговорът им е твърде общ; то те трябва да вникнат по-дълбоко, да почетат за тези неща, да питат хора, които знаят, и колкото се може по-скоро да поговорят отново за това с детето, да допълнят своя отговор.

5. Надценяване на своите знания.

Случва се, обаче, родителите да са непоколебимо уверени, че ако не друг, то те със сигурност знаят всичко за Православието и могат без грешка да отговорят на всеки въпрос. Те отговарят на детето на момента и отговарят неправилно, защото техните отговори не съответстват на църковната традиция. В отговорите си те се основават на някакви стереотипи, битуващи в околоцърковните среди, на някакви слухове, без да се замислят повтарят нечии думи.

Често това се отнася за въпросите за църковния живот, които стоят сега с особена острота и тревожат общественото съзнание. Например, какво се смята за ерес? Икуменизмът ерес ли е? И родителите, които се борят с тази ерес  във виртуалното пространство, отговарят съответно със своите убеждения на детските въпроси, като не се доверяват на мнението на свещениците.

Важно е, обаче, детето да разбира, че то има семейство, но има и Църква, и свещеник, и енория и не бива да се затваря (включително и по отношение на въпросите, които го вълнуват) само в границите на семейството. Разбира се, имам предвид положение, при което свещеникът е внимателен и енорията е здрава (а те стават все повече).

Ако родителите изолират детето от другите, когато то порасне, когато стане на 14 – 15 години, когато се изгуби авторитетът на родителите, детето ще остане съвсем само със своите въпроси. То няма да се обърне към родителите си, защото вече няма доверие в тях, но няма да има никой друг, с когото да споделя. | Foma.ru

Превод: Евгения Николчева

Източник:  pravoslavie.bg