Каварненският храм “Св. вмчк. Георги” отбелязва 185-ата си годишнина

Велико нещо в живота на човека е съграждането на храм. То не само свързва камъни и тухли, но събира Небето и Земята. Превръща се в място за мистично съединение на душите с Бога и на човеците един с друг. В търсене на Истината. В следване на изначалния стремеж към безсмъртието. В преплитането на временното и вечното. В неразривната връзка между поколенията – отминалите, настоящите и бъдещите. Там където смърт няма. И където всеки е жив.

Едно такова място е каварненският храм „Св. вмчк Георги“, който през настоящата година отбелязва своите 185 лета. 185 години той е средоточие на духовен живот, носител на възрожденския устрем на предците ни и безмълвен свидетел на нашите радости и скърби, на неизказани трепети, вълнения и човешки съдби.

И по установената вече традиция годишнината ще се отбележи подобаващо. Както беше отбелязана и 180-ата годишнината с концерт на вокална формация „Юлангело“, изложба на картини, изобразяващи храма, и детски рисунки на възпитаниците на ОДК-Каварна. Както и с юбилейната пощенска марка, която вече 5 години не само благовести, но и радва окото със стилистиката и багрите си.

За 185-ата годишнина беше подготвен благотворителен календар с творби на приятелите от Дома за пълнолетни лица с умствена изостаналост (ДПЛУИ) в с. Българево. Събраните от разпространението му средства са в размер на 1 050 лв. и бяха дарени на 5-и май за творческите работилници към Дома. Отново са отпечатани и хартиени копия на храмовата икона, която се раздава като дар за молитвен спомен.

Традиционно е и отбелязването на годишнината с юбилейна лимитирана картичка с уникално изписване, чийто дизайнер е младият творец Николай Петрусенко. По интересен начин в биографията си той съчетава математиката, изобразителното изкуство, музиката и плуването, което може да се види и по-късно в избора му на магистърска програма – дипломира се в специалността „Шрифт“ в Националната художествена академия – София. Чрез нея той успява да вплете в професионално-творческото си ежедневие и друга своя любов – тази към езиците, към различните писмености и култури.

За самата картичка Николай споделя: „Всичко в композицията стъпва върху иконичността на св. Георги Победоносец: кръстовидната композиция, на която се подчинява типографията е белег за православното значение на този голям светец. Шрифтът в типографията е специално създаден за случая и се основава на средновековния кирилически/кирилски стил вязь (от руски „вязать“ – плета, вплитам), в който буквите са стеснени и силно сближени в един непрекъснат орнаментален блоков надпис. Използван за заглавки на ръкописи, този изящен декоративен стил се разпространява из много православни държави. Буквите имат стройни и изчистени пропорции, носят в себе си характеристики от образа на св. Георги – доминират заострените детайли, създаващи алюзия за копието, с което светецът поразява змея. Фонът на композицията е в червена гама, с което насочва към символиката в одеждите на св. Георги Победоносец и в значимостта на неговия триумф над мрака.“

Самата картичка впечатлява с изчистения си стил и ясно послание. Гори като пламък пред погледа на съзерцаващия я и ни приканва да се преклоним. И да устоим. В доброто и във вечното. В онова, което остава след бурята, след кризите на времето и след нас.

Така, за по-добри – следпанедимични – дни ще бъдат оставени и замислените още няколко събития за отбелязването на 185-ата годишнина на един от най-обичаните за каварналии храм. Предвижда се провеждането на седмица на храма, както и на конкурс „Моят храм в 185 думи“, който се надяваме да отрази гледните точки на хора от различни поколения и с различни нагласи, но обединени от едно – дълбоката привързаност към един от символите на града, преминал няколко епохи и оставащ тих пристан за всяка жадна за Бога душа.

Няма как да не се обърнем към покровителя на този храм и да не възкликнем: Св. Георги, погрижи се за нас! Не ни оставяй в това време на кризи. Благослови влизащите и излизащите от храма и онези, които с труда и усилията си благовестят и спомагат за неговата слава и благолепие!

Източник: Вяра и Дело

Св. мчк Иакинт. Св. Анатолий, патр. Константинополски

При царуването на император Траян в Рим било повдигнато жестоко гонение срещу християните. Тогава бил издаден указ, според който всички, намиращи се под властта на римския император, се задължавали да принасят жертви на боговете, а нежелаещите да правят това били предавани на мъчения. 

В това време в царските палати живеел един прекрасен юноша на име Иакинт, родом от Кесария Кападокийска , който бил на двадесет години. Заемайки длъжността царски постелник, Иакинт винаги бил близо до императора. Бидейки истински християнин по вяра и целомъдрен живот, Иакинт тайно служел на Христа Бога, украсявайки се с чистота, въздържание, кротост и всякакви добри дела. Веднъж се случил някакъв празник в чест на нечестивите идоли; по този случай император Траян всенародно принасял жертви на идолите. 

Прекрасният юноша Иакинт не тръгнал с императора към идолските капища, но останал в двореца, отделил се в една неголяма стая и усърдно се молел на истинния Бог. Това забелязал връстникът на Иакинт, изпълняващ същата длъжност, един юноша на име Урвикий. Като подслушал молитвата на Иакинт, Урвикий донесъл на императора, че Иакинт, нарушавайки императорския указ, се моли на някой си Иисус Христос и Го нарича Бог. В това време император Траян се хранел на омерзителното празненство в присъствието на целия народ. Той заповядал да доведат Иакинт при него, дал му идоложертвено месо и му заповядал да яде от него. 

Доблестният Христов воин Иакинт се оградил с кръстното знамение и казал на императора: На мене, като християнин, не подобава да ям нещо осквернено; и аз много желая и ти, като оставиш поклонението на идолите, бесовското празненство и своите скверни жертви, да познаеш истинния Бог и на Него единствен да служиш. Всички, които се хранели с императора, а също и стоящите пред него, се удивили на дързостта на юношата Иакинт и пламнали от гняв към него, а императорът му казал: Иакинте, твоята младост те прави горд, и ти, недостойният, се осмеляваш да учиш мене да не служа на боговете на бащите, но да се покланям на някой си Христос, Когото нито ние знаем, нито бащите ни са знаели! Ти не Го познаваш, защото си недостоен да познаеш Него, истинния Бог, сътворил небето, земята, морето и всичко, което е в тях, дарил на хората небесните светила и създал по Свой образ човека. Ти правилно казваш за себе си, че не знаеш Този, Когото и твоите бащи, бидейки чеда на гнева, не са знаели. А аз съм роден и възпитан от благочестиви и христолюбиви родители и съм научен да се покланям и служа на моя Бог. 

Императорът се разгневил от такъв отговор на светеца и заповядал на слугите си да ги бият по устата. Слугите веднага се нахвърлили върху Христовия мъченик и започнали да го бият не само по устата, но и по страните; а когато паднал на земята, жестоко го тъпчели с крака, казвайки: Как смееш така дръзко да отговаряш на императора? След това императорът заповядал да спрат да бият мъченика; светецът, нямайки сили да стане след жестокия побой и тъпкане с крака, лежал на земята. Тогава Траян заповядал насила да слагат в устата на светеца жертвена храна. Но светият мъченик силно стиснал устните и зъбите си и не приемал идоложертвената сквернота. Тогава императорът заповядал да оковат светеца в железни окови, да сложат на нозете му пранги и да го затворят в тъмница. На другия ден императорът, продължавайки да празнува заедно с народа същия скверен празник, заповядал да поставят на видно място всички оръдия за мъчения и да доведат светия юноша за разпит. Когато той бил доведен, Траян го попитал: Момко! Подчиняваш ли се на нашата заповед, или още продължаваш да упорстваш? Предчувствам, че твоят горделив ум ще те доведе до най-жестоки мъки; по-добре ме послушай, принеси жертва на боговете, ако не искаш да загинеш в жестоки мъчения! 

Но Христовият раб, пребивавайки твърд като диамант по тяло и душа и уповавайки се на Божията помощ, казал на Траян: Аз съм християнин, почитам Христа, покланям Му се и Му принасям жива жертва ­ самия себе си. На твоите бесове няма да принасям жертви, от заплахите не се боя, защото пренебрегвам мъченията, и ти няма да заставиш Христовия раб да приеме вашето нечестие; няма да ме съблазниш заради този кратковременен живот да оставя вечния живот! Прави с мене каквото искаш! Тогава императорът, преизпълнен с гняв, заповядал преди всичко дълго и безпощадно да бият прострения на земята юноша, а след като го закачил на мястото за мъчения, заповядал да стържат плътта му с железни куки. Страдалецът, доблестно претърпявайки мъченията, викал към императора: Аз съм християнин, аз съм раб на Христа и няма да се отрека от Него. А ти, подлагайки ме на мъчения за Христа, ми оказваш благодеяние. Измисли още по-жестоки мъчения, защото аз искам още повече да пострадам за Христа, моя Господ, дотогава, докато с помощта на моя Владика Христос, Който помага на всички, призоваващи Неговото пресвето име, не победя твоята жестокост с търпението си! Междувременно настъпил седмият час. 

Събралият се на-около народ се изумявал от търпението на мъченика. Тогава императорът заповядал да снемат светеца от позорния стълб, да го оковат и отново да го отведат в тъмница, като строго заповядал на стражите да не му дават никаква друга храна и питие, освен идоложертвени, та принуден от глад и жажда, да вкуси от тях. Стражите строго изпълнявали заповедта на императора: донасяйки му всеки ден храна и питие от идолските жертви, ги предлагали на светеца в тъмницата. Но идвайки сутринта на другия ден, те намирали всичко цяло, тъй като светият мъченик не искал даже да гледа тези идоложертвени ястия, като гнусна мерзост, и дълги дни оставал без храна и питие, непрестанно молейки се на Бога; светецът се веселял духом, като че пребивавал на някое богато пиршество, защото се хранел с благодатта на Светия Дух. Междувременно Траян чрез слугите си питал пазачите: вкусва ли Иакинт храна и питие от жертвите, или не. Пазачите отвръщали: Той дори и с пръст не докосва това, което му носят, но оставайки без храна и питие, се радва и възнася молитви към своя Бог.

Като изслушал това, Траян се разгневил на стражите, предполагайки, че някой е донасял на Иакинт друга храна, и ги заплашил със смърт. Но те с клетва засвидетелствали, че при светеца не е влизал никой; те уверявали, че внимателно са пазили тъмницата, не позволявайки на никого даже да се приближи до нея. Когато настъпил тридесет и осмият ден от стоенето на мъченика в тъмницата, един от стражите по задължение влязъл в тъмницата, носейки идоложертвено, което да предложи на мъченика. И ето, видял в тъмницата неизказана светлина и два ангела, стоящи близо до светия мъченик, единият от които покривал с пресветла одежда тялото на светеца, а другият полагал на главата му чуден венец. Стражът силно се изплашил, хвърлил това, което носел, изтичал при императора и му съобщил какво е видял. Императорът не повярвал на разказаното и предполагайки, че това са някакви измамни видения под действие на вълшебство, решил да предаде Христовия страдалец на още по-жестоки мъки. След два дни Траян седнал в общественото съдилище, заповядал да изведат затворника и казал: Да видя дали ще му помогне Христос, дали ще го освободи от ръцете ми? Но когато слугите на императора влезли в тъмницата, намерили юношата починал в Господа, видели и пресветли ангели, приели вид на юноши и стоящи около тялото; те държали в ръцете си свещи, и в това време тъмницата се изпълнила с неизказана светлина и благоухание. Обзети от страх, слугите побегнали и съобщили на императора за видяното. 

Изпълнен със срам и гняв, императорът изпратил множество слуги да изнесат тялото на починалия. Те не видели нищо друго освен мъртво тяло, което изнесли от тъмницата. Тогава императорът заповядал да изнесат честното тяло на мъченика извън града и да го хвърлят на пусто място, за да бъде изядено от зверовете, кучетата и птиците; при това наредил на стражите да стоят наблизо, за да не дойдат християни и тайно да го вземат оттук. Така тялото на светия мъченик лежало дълго време, без да получи никаква вреда, защото го пазел ангел Божий. Веднъж през нощта на един честен презвитер на име Тимотей, родственик на мъченика, се явил ангел и му заповядал да вземе тялото. Презвитерът, заедно с някои вярващи от неговия дом, с настъпването на нощта отишли на това пустинно място. Тъй като никой не му пречел, той взел светото тяло, положил го във вътрешните покои на своя дом, обвивайки го с чиста плащеница, напоена с аромати. Тук презвитерът всеки ден палел кандило и кадял тамян. 

След това презвитер Тимотей, като преживял още няколко години и времето на смъртта му наближило, поверил мощите на светия мъченик на една честна, свята по живот и почтена по възраст вдовица. Тя с радост приела това безценно съкровище, пазела го при себе си с чест и също така всеки ден палела кандило и кадяла; от светите мощи излизало силно благоухание и изпълвало къщата. Тази жена не казвала нищо на никого за светите мощи, тъй като целият град служел на идолите; само тя и дъщеря є денем и нощем със сълзи се молели при мощите на Христовия мъченик. След много време, когато тази вдовица се приближила към края на живота си, се случило един от знатните мъже да загуби зрението си вследствие на болки в главата. Болният не виждал светлина в продължение на цяла година и не могъл да получи никаква помощ от лекарите. Светият мъченик Иакинт, който му се явил насън, му казал: Човече! искаш ли да се излекуваш от болестта си и да се изцелиш от слепотата си? Кой си ти, който ми казваш това? ­ попитал болният явилия се. Аз ­ отговорил светецът ­ съм лекарят на всякакви недъзи, Христовият раб Иакинт. Умолявам те ­ продължил болният, ­ вземи цялото имущество, което притежавам, само ми върни зрението, тъй като, стоейки в тъмнина, много скърбя и страдам. Ще те изцели даром ­ отговорил му свети Иакинт ­ моят Бог, само направи това, което ще ти кажа, а именно: изпрати в моята родина, в кападокийския град Кесария, моето тяло, положено в земята при вдовицата, която живее близо до тебе; помажи очите си с елей от кандилото, горящо при ковчега ми, и тогава ще прогледнеш. 

Този мъж, като повярвал на видяното насън, станал от леглото си, отишъл с придружител в дома на вдовицата и є съобщил за явяването и заповедта на мъченика. Тогава вдовицата, като го въвела във вътрешните покои, където лежало тялото на светеца, му дала елей от кандилото; когато мъжът помазал ослепелите си очи с този елей, той веднага прогледнал, но се забавил да изпълни заповяданото му от светеца. След известно време мрак отново покрил очите му и той ослепял. Тогава пак се отправил с придружител към мощите на светеца, молейки го за изцеление. При влизането си в къщата, където почивали мощите на светеца, той чул глас свише, който му казвал: Който се е поругавал, сега сам е поруган. Тогава той паднал пред мощите на светеца и казал: Дарувай ми да прогледна, угодниче Божий, и аз незабавно ще изпълня това, което си ми заповядал! След това станал и отново помазал очите си с елей от кандилото, и отново прогледнал вече напълно и съвършено, защото се отворили не само телесните му очи, но и душевните: той повярвал в Христа и бил просветен със свето Кръщение. 

По това време споменатата вдовица вече била починала; тогава новопросветеният християнин взел ковчега с мощите на светеца, запечатал го и го изпратил с надеждни хора в Кесария Кападокийска; при това той заповядал на хората да пуснат мулетата (носещи ковчега) сами, когато се приближат към града: ­ там, където спрат, там трябва да бъдат положени мощите, защото такава била волята на светеца. Когато изпратените с мощите хора се приближили към град Кесария и се намирали близо до портите, наречени Севастиански, те пуснали мулетата да вървят сами. Без да ги води никой, животните се приближили към дома, в който се родил мъченикът. Но по това време родителите му вече били починали. Тогава всички вярващи, намиращи се в този град, се събрали, преизпълнени с голяма радост по случай пристигането на мощите на мъченика при тях; след това с чест ги положили в този дом в мраморен ковчег, прославяйки нашия Господ Иисус Христос. 

Христовият мъченик Иакинт починал в Рим в третия ден на месец юли, измъчван с глад и жажда, но насищан с вяра, с молитва и с благодатта на Светия Дух ­ по време, когато над нечестивите властвал Траян, а над християните царувал нашият Господ Иисус Христос, на Когото се отдава слава с Отца и Светия Дух, сега и в безкрайни векове. Амин.

Полагане честната дреха на Пресвета Богородица във Влахерна

В дните на византийския имератор Лъв Велики (царувал от 457 г. до 474 г.) в Цариград живеели двама братя в сенаторски сан - Галвий и Кандид. С разрешение на царя те предприели пътуване из Палестина, за да се поклонят на светите места. Отишли и в Назарет да видят къщата, в която св. Дева Мария получила архангелското благовестие, че ще стане майка на Спасителя Христос. По Божие внушение те влезли в дома на една девойка - благочестива еврейка. Тази девойка пазела в тайна стаичка, осветявана от свещи и благоухаеща от тамян, дрехата на св. Богородица, от която мнозина получавали изцеление от разни болести и недъзи. На братята направило впечатление, че при този дом се трупали много болни. Пък и сами почувствали, че съцата им пламтят като на Лука и Клеопа, когато на път за Емаус разговаряли с възкръсналия Христос. Те поискали да узнаят на какво се дължи това.

Девойката им разказала, че била получила дрехата на св. Богородица по наследство от своя сродница девойка, която имала тази дреха като предсмъртно завещание от св. Богородица. Така дрехата била предавана от девойка на девойка досега. Девойката разказала, че вече нямала от рода си друга девойка, на която да предаде тайната, а била вече в напреднала възраст. Дрехата била поставена в ракла - ковчег на подходящо място в стаята. Около раклата имало запалени лампади и благоуханни аромати. Двамата братя паднали на колене и се молили цяла нощ пред раклата. Те били обхванати от една мисъл - как да се сдобие столицата с това многоценно благодатно съкровище. Взели размерите на ковчежето по неговата форма, като обрънали внимание и на дървото, от което било направено. На заранта поблагодарили за дадената им възможност да се помолят пред него и заминали за Йерусалим, като казали, че пак ще дойдат, преди да си заминат обратно. В Йерусалим те поръчали да им се приготви ракла - ковчеже по размери, вид и дърво като онова в Назарет. Поръчали златотъкана покривка и когато всичко било готово, върнали се в Назарет. Пак се молили пред ковчега. Проливали молитвени сълзи и молили св. Богородица да не им забрани да се докоснат до ковчежето с дрехата й - да им позволи да го вземат и отнесат със себе си в Цариград. В полунощ, когато всички спели, братята изнесли ковчежето от стаичката и го занесли в колесницата си. На негово място поставили новия ковчег със злототъканата покривка и останали да се молят до заранта. На сутринта те отблагодарили за приема, обдарили бедните с щедра милостиня и възрадвани си заминали. В Цариград в своя дом устроили малка църквица на името на светите апостоли Петър и Марко и там поставили ковчежето. Но като видели, че не могат да укрият това съкровище, което било източник на благодатни изцеления, братята съобщили за него на императора и на патриарха Генадий Цариградски, които зарадвани отишли у дома им. С благоговение и всенародно шествие дрехата била пренесена в църквата "Св. Богородица" във Влахерна - на брега на морето и я поставили в нарочна ракла, украсена със злато, сребро и скъпоценни камъни. Това станало на 2 юли 458 година.

СЪБОР НА СВ. СЛАВНИ И ВСЕХВАЛНИ 12 АПОСТОЛИ

Българската православна църква празнува Събор на светите славни и всехвални дванадесет апостоли (Павловден).

Събор на светите славни и всехвали дванадесет апостоли е празник за обща прослава на Христовите благовестители, наречени апостоли, т.е. пратеници. Те са Симон Петър, Андрей Първозвани, Иаков Заведеев, Иоан Богослов, Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Иаков Алфеев, Иуда Иаковов, Симон Зилот, Матий (Матия) - на мястото на Иуда Искариот. Към тях се причислява и апостол Павел, затова този ден се казва още Павловден.

Като празнува паметта на всеки един от дванадесетте апостоли отделно, Църквата еднакво благоговее и пред целия техен събор. Защото Свещеното Писание и Преданието, като възхваляват трудовете и мъченическата смърт отделно на всекиго от дванадесетте апостоли, прославят ги всички заедно и равночестно. По думите на Св. Писание всички те са приятели Божии (Йоан 15:14), и когато Син Човечески седне на престола на славата Си, те всички ще седнат на дванадесет престола, за да съдят дванадесетте Израилеви колена (Мат. 19:28). Светото Предание нарича всички дванадесет апостоли славни и всехвални.

Св. първовърховни апостоли Петър и Павел (Петровден)

Църквата нарича светите апостоли Петър и Павел първовърховни първопрестолни и вселенски учители, заради всеотдайната им апостолска дейност и нечовешките страдания в името на Спасителя. Най-усърдни от всички апостоли, те разпространявали словото Божие по цялата земя и в посланията си към последователите на Христа завещали основните правила на християнската вяра и живот. Затова според Църквата по дух и по близост на своите страдания те са едно цяло. Не случайно в представите на обикновения българин двамата най-видни и усърдни проповедници на християнското учение се възприемат като двама братя. По-големият Петър се изобразява като беловлас старец, който посреща душите на починалите пред портите на Рая и мери греховете и добрите дела на везна. Светата църква чества едновременно паметта на великите апостоли Петър и Павел на 29 юни, денят, в който двамата заедно загиват мъченически в името на Спасителя.

"От стародавна традиция на този празник хората се черкуват и изпросват молитвено застъпничеството на Светите апостоли", казва богословът Дарин Алексиев. "Светите апостоли са тачени по цял свят с особена любов – допълва той. - България не е изключение. Фактът, че толкова много храмове и манастири у нас носят името на Светите първовърховни апостоли Петър и Павел е достатъчно доказателство за любовта и почитта, които българският народ изпитва към тях. При римокатолиците разликата е тази, че те приемат Апостол Петър като първи римски апостол. Един такъв прочит е малко преувеличен. Не случайно нашата православна църква чества паметта и на двамата, защото и апостол Павел има не по-малка заслуга и не по-малко място в историята на християнството. "

Двамата най-ревностни проповедници на Христовото учение достигат до истините на вярата след много изпитания. Преди да приеме Христа, Свети Петър се казвал Симон. Той бил син на рибар и заедно с брат си Андрей станали едни от първите ученици на Христос. Името Петър – "камък" му дал Христос. Петър следвал неотлъчно Спасителя навсякъде, а в деня на неговото залавяне три пъти се отрекъл от него, за което горчиво се разкаял. След слизането на Светия дух на Петдесетница Петър заедно с останалите апостоли се изпълнил с неизмерима духовна сила и мъдрост. Започнал апостолската си мисия в Йерусалим, след което направил пет апостолски пътешествия. Той проповядвал и вършил много чудеса и изцеления в Палестина, Мала Азия, Гърция, Египет и Крит. Житейският му път завършил в Рим, където бил заловен и осъден на разпъване. По негово желание, за да не умира като своя Спасител, той бил разпънат с главата надолу. За разлика от апостол Петър, Павел не бил от Христовите ученици. Преди да приеме името Павел – "малък", той се казвал Савел. Преследвал християните и ги хвърлял в тъмници. Веднъж, на път за Дамаск сам Иисус Христос му се явил с думите: "Савле, Савле, защо ме гониш? ... Аз съм Иисус, когото ти гониш". Силната светлина ослепила Савел и той прекарал три дни в молитва без храна и вода, след което смирено приел християнската вяра. По време на многобройните си пътувания той проповядвал в Антиохия, Кипър, Ефес, Атина, Македония, Коринт, Испания. Апостолските му мисии били съпроводени с необикновени чудеса. Бил истински пример за търпение, смиреност и безгранично човеколюбие. Затова юдеите го намразили като най-заклет враг. Загинал мъченически в Рим, където бил посечен с меч.

За да припомни страданията на първите християни, Църквата въвежда т. нар. Петров или Апостолски пост. Той започва винаги в неделята след Петдесетница.

"Този пост за разлика от Великия не е толкова строг, в някои от дните се позволява яденето на риба – обяснява богословът Дарин Алексиев. - Самият факт, че църквата е определила до този празник да има пост говори за духовната подготовка, която трябва да има всеки един вярващ християнин. Да си спомним за тези учители и с живота си да им подражаваме. Не случайно имената им – Петър – "камък" и Павел – "малък" говорят за двете неща, на които трябва да се уповаваме в нашия живот. Всеки един от нас да има твърдостта на Св. апостол Петър и смирението на Св. апостол Павел."

Пренасяне мощите на св. безсребреници и чудотворци Кир и Йоан

Св. безсребреник и чудотворец Кир бил египтянин. Родил се през втората половина на ІІІ в. в Канопа и се прочул като знаменит лекар в славния гр. Александрия. Той бил дълбоко вярващ християнин и като лекувал с огромен успех различни болести, от никого не приемал никаква награда за своите трудове. Малко се ползвал от рецептите на Хипократ и Гален, а вдъхновено разказвал за учението на апостолите и пророците и внушавал на всички, че основната причина за всички болести са греховете, които предизвикват тежки страдания на тялото и още по-тежки старадания на душата. Лекувал повече с чудотворна молитва, отколкото с тогавашната медицина. Благодарни за своето излекуване и удивени от истините на неговата евангелска вяра, мнозина от жителите на този център на елинистичната култура ставали възторжени изповедници на християнската вяра.

Когато пламнало по всички краища на Римската империя десетото гонение (при император Диоклетиан), александрийският лекар Кир избягал в Аравийската пустиня. Не страх подгонил св. безсребреник. Той помнил наставлението на своя божествен Учител: "Кога ви пъдят от един град, бягайте в друг" (Мaт. 10:23). Предали го на управителя, че е християнин и християнски мисионер и било дадено нареждане да бъде задържан под стража, а той имал желание да помогне на други за тяхното спасение от болестите и от езическите заблуждения. Но също така имал желание и да се подготви още по-достойно за близкото мъченичество. Голямо било неговото влечение към ангелския образ на монашеското житие.

Като можал да получи монашеско пострижение в Арабия и да избави мнозина от идолската пагуба, св. Кир получил и дара на чудотворството. Нямало болест, която той да не може да излекува с името Христово. Славата му растяла всеки ден и големи множества народ масово приемали християнството.

Тази слава достигнала Йерусалим, където бил пристигнал от Едеса младият воин Йоан. Като чул за александрийския лекар Кир и за неговите чудни дела, вярващият в Иисуса Христа едески воин издирил великия Божи угодник и станал негов неразделен спътник и най-усърден подражател.

По това време в неговия роден град Каноп била затворена заради християнската си вяра една благородна жена Атанасия заедно с трите си дъщери: Теоксита на 15 години, Теодотия - на 13 и Евдоксия - на 11. Предстоящите изпитания на това християнско семейство смутили верния Христов служител. Плашила го младостта на трите девици. Тревожила го опасността да не би тези три неразцъфнали още цветя да се пречупят в огъня на заплахите и мъченията и да се върнат към езичеството. Още повече се боял той за устойчивостта на Атанасия. Опитният лекар много пъти бил виждал вече смъртния ужас в очите на много майки, надвесени над болните им рожби. Ще издържи ли нейното майчино сърце, когато види прекрасните си дъщери обезобразявани от мъченията на палачите и заплашени от надвисналия над главите им смъртоносен меч? Кир и Йоан скоро дошли в град Каноп. Техните вдъхновени и богомъдри слова така укрепили твърдостта на Христовите изповеднички, че те напълно се успокоили за тяхната бъдеща съдба.

Градоначалникът обаче скоро разбрал за дошлите в Каноп двама чужденци, единият в монашеско, а другият във воинско облекло, които подтикнали трите християнски девици и майка им да не се подчиняват на императорската наредба и да не принасят жертва на идолите. Разяреният управител Сириан веднага заповядал да доведат непознатите смелчаци, които дръзнали и в тъмницата да проповядват галилейската си вяра.

Не трепнали двамата изповедници пред заплахите на Сириановия разпит. Никакви увещания и обещания не поколебали убедената и непоколебима решителност на Кир и Йоан. Безпомощният градоначалник решил не само жестоко да се разправи с тях, но да използва тяхното изтезание за сплашване и вразумяване на четирите християнки, които били доведени да видят как се постъпва с непокорните на Диоклетиановите заповеди.

С озверено и безмилостно ожесточение мъчителите неуморно сменявали все по-жестоките изтезания. Месата били разкъсани от бичовете, костите се чупели под тоягите, раните били горени с восъчни факли и поливани с разтвор от оцет и сол. Опитали всички средства на познатите по цял свят Диоклетианови мъчения. Сириан искал да отмъсти за дързостта на незнайните странници и да сломи всякаква упоритост у християнките, които наблюдавали по негова заповед великото страдание и свръхчовешката издръжливост на Христовите мъченици. Но жестокият градоначалник не постигнал целта си. Когато свалил оковите от Атанасия и от рожбите й и започнали да измъчват с продължителни изтезания и тях, Сириан се убедил, че тези нежни създания с нищо не се различават от героичните мъже. Те страдали сякаш в чужди тела и техните чисти и възторжени очи били устремени към небето. Засрамен и безпомощен, управителят наредил незабавно да обезглавят светата майка и нейните достойни за Бога и за нея дъщери. За да си отмъсти за това неочаквано поражение от подвига на християнките, той подложил на нови най-ужасни мъки светите безсребреници чудотворци Кир и Йоан и след това обезглавил и тях на същото място на 31 януари.

Тайни християни взели техните свещени останки и ги погребали в два отделни гроба - двамата мъже в единия, четирите жени в другия.

За да ограничи езическия култ на египеската богиня Изида в Каноп, родното място на св. Кир, архиепископ Кирил Александрийски пренесъл светите мощи на Кир и Йоан в постоената още от вуйчо му Теофил Александрийски църква в Каноп. Оттогава славата на великите безсребреници и чудотворци се разнесла по света и привличала безбройни поклонници в техния храм, където продължавали да стават дивни чудеса и изцеления.

Житието на тия мъченици води началото си от три малки речи на св. Кирил Александрийски. То било разширено от св. Софроний Йерусалимски, който го допълнил със 70 свидетелства за станали чудеса, едно от които станало със сами него. Той бил излекуван от очна болест.

Преп. Давид Солунски. Преп. Давид Български

Преподобни Давид, от младини прекарвал живота си във въздържание. Той напуснал отечеството си - Мала Азия и дошъл в Македония. Живял като отшелник близо до град Солун в една колиба под бадемово дърво. Идващите при него той наставлявал в пътя на спасението. Като угасил в себе си страстите, той оставал невредим и от естествения огън. Преподобни Давид умрял в 540 г. Мощите му почивали в Солун в църквата, наречена на неговото име.

Висарион, епископ Смоленски

При царуването на султан Мехмед IV през месец юли 1669 г., когато стана страшното и насилствено помохамеданчване на българите в областта около Смолен, турците направиха много пакости. От жителите едни помохамеданчиха, други избиха, а трети избягаха в горите. Турците изгориха църквата "Св. апостоли Петър и Павел", митрополията и богословското училище. Всички книги и помагала унищожиха, а скъпоценностите разграбиха.

Турците поискаха да заловят Смоленския епископ Висарион, но той с голяма група българи през една нощ успя да избяга и се настани в Райково. Там бяха намерили прибежище и много българи от околните села.

Народът, като виждаше, че при него се намира духовният му водач, се окуражи, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си. Така той запази от помохамеданчване околните на Райково села и самото Райково.

При помохамеданчването на Смолен и областта му турците избиха много мъже, жени и деца, които не склониха да приемат мохамеданската вяра. Много вдовици и малолетни сирачета от двата пола, които не можаха да избягат в Райково, бяха принудени да нощуват из горите, изнемощели от глад и безсъние. Много от тях бяха застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналият в невежество турчин. Тия мръсни дела не мога да ги опиша - устата ми се схващат. Но ще настъпят светли дни и за това измъчено българско племе. Нека то знае до каква безнравственост е паднал завоевателят турчин и каква варварска религия е разпространявал.

Епископ Висарион Смоленски преживя в село Райково една година. Турците обаче търсеха сгодно време да го погубят, та да няма кой да поддържа борческия дух на българите, защото те бяха отпаднали духом от сполетялото ги зло. Помощ не идваше отникъде другаде и само епископ Висарион ги укрепваше във вярата и надеждата, че това зло ще мине и ще настъпят пак добри дни.

В ранното утро на 29 юли 1670 г. епископ Висарион Смоленски бе тръгнал, придружен от 10 души охранители, всички на коне и добре въоръжени, от Долно за Горно Езерово. Но ненадейно в долината се появи голяма въоръжена чета от турци. След тежък и кървав бой турците заловиха живи епископа и неговите охранители. Те ги обезоръжиха, вързаха им ръцете назад и бързо ги поведоха към Смолен, за да не би да ги застигне християнската чета, да ги освободи и люто да си отмъсти.

В Смолен по заповед на властта най-първо с добро и кротко се помъчиха да убедят епископ Висарион да приеме мохамеданството и по този начин да откупи живота си, понеже смятаха, че щом той се съгласи на това, много скоро и останалите българи християни безропотно ще последват примера му. Епископът отговори: "Човек, който има любов към божествената истина, е непоколебим във вярата си. Смъртта ми ще ме направи безсмъртен пред Бога".

Тогава турците го съблякоха и го оставиха съвсем гол и започнаха да щипят тялото му с нарочно приготвени клещи, като късаха парчета живо месо. Епископ Висарион изтърпя тия адски мъки, без да се уплаши и без да моли за милост. Кръвта ручеше от тялото на този истински мъченик. След това най-немилостиво го биха с железни пръчки, докато епископът склопи очи и падна в несвяст. След като го свестиха, турците го мушкаха с ножове и режеха късове от тялото му, сложиха на главата му нажежен ръжен и се гавреха с него. Но и това не им стигна. Поругаха го публично и го развеждаха гол из града за показ. Епископът понесе и тая гавра със смирение. Най-сетне един освирепял турчин излезе от тълпата и с остър нож го прободе в гърдите. Турците злобно се нахвърлиха върху него с камъни и обезобразиха тялото му.

Те заповядаха на охранителите на епископа да изкопаят гроб в една от градините, близо до хорището на Смолен, и там погребаха мощите му. Така на 29 юли 1670 г. умря мъченически Смоленският епископ Висарион.