Връбница ни напомня за победата, която ни очаква във възкресението и която се постига чрез кръста. Този празник ни убеждава, че към Пасха не водят нито лесни, нито преки пътища. Един празник, който онагледява римската поговорка: „Per aspera as astra” (През трудностите към звездите).
За да разберем смисъла на Връбница, първо трябва да се върнем две столетия преди времето на Спасителя. Първата книга Макавеи разказва, че сирийският цар Антиох Епифан поставя статуя на Зевс в йерусалимския храм и се опитва да наложи езичеството. Всеки, който се противопоставя, е арестуван и екзекутиран. Свещеникът Мататия повежда народа на въстание, което е продължено от сина му Юда Макавей. Накрая Макавеите превземат Йерусалим и очистват храма от идолослужението. За спомен на това събитие е установен зимният празник Ханука, който подражава на друг празник – Шатри, на който вярващите юдеи размахват палмови клонки и правят беседки (шатри) от тях (2 Мак. 1:9, 10:6).
Хората, които приветстват Иисус в Йерусалим, пазят спомена за Макавеевото въстание. Мнозина от тях се надяват да посрещнат месия, който да ги избави от римляните така, както Макавеите са освободили техните прадеди от гърците. Те очакват нов Давид, нов Макавей. Затова те размахват палмови вейки и викат с пълно гърло: „Осанна!” Тълпата е уверена, че в този ден се осъществява пророчеството на Захария, който пише: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница” (9:9).
Христос знае какво иска народът от Него, но не го дава. Той изпълнява пророчеството и язди едно магаре. Огромна е разликата между този небесен Цар, който пътува на клепоуха ослица, и един земен цар, който би възседнал силен боен жребец, но в никакъв случай магаре. Другите царе покоряват телата, а Иисус – душите; другите са горди, а Иисус – смирен; другите управляват със заплаха и насилие, а Иисус – с мир и любов. Затова следващите думи от пророчеството на Захария са: „Ще бъде счупен военният лък; и Той ще възвести мир на народите” (9:10). Това влизане припомня и собствените думи на Иисус: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях… Между вас обаче няма да бъде тъй” (Mат. 20:25). Според Христос истинското царуване, реалното началстване, достойната власт се състои в смиреното служение на хората.
Според три от четирите Евангелия, Иисус след влизането Си в Св. Град отива в храма и го очиства от осквернението така, както го правят водачите на въстанието според книгата І Макавеи. На еврейски език „макаба” означава „чук”. Но за разлика от братята Макавеи Христос прави това, без да удари или убие никого. С бича си той прогонва само добитъка. Ако Христос е искал да възглави въоръжен бунт, поводът е уникален. Хората са събрани, възбудени, „нахъсани”. Те са готови да се втурнат след новия Цар и да избият поробителите римляни само ако той даде знак. Но Иисус не се поддава на съблазънта, която е не по-малка от онази на дявола в пустинята. Неговото учение е ясно – убиването на враговете не е пътят към свободата и отхвърлянето на потисничеството. Само след броени дни Той показва на тях и на нас Своя път. Това е пътят на любовта, страданието и мъченичеството. Това не е пътят на кланетата и войната, а на саможертвата и мира. На мнозина този път изглежда слаб и мекушав, „за иудеи е съблазън, а за елини безумство” (1 Кор. 1:24), но той не свършва с мъченичеството и гроба. Мъченичеството се следва от възкресението. Победата на Христовия път на любовта е Неговото Възкресение.
Палмови вейки се развяват и на друго място в Библията – в книгата Откровение, 7 глава. Тук съзираме християнските мъченици да стоят в бели одежди пред престола на Агнеца, да държат вейки и да възпяват спасението на Агнеца. Тези праведни души тържествуват за победата на любовта над омразата, на кротостта над зверството. Споделената от тях божествена любов води към възкресението и спасението във вечността. Неслучайно в християнското изкуство палмовата клонка символизира мъченичество.
Но тази възторжена сцена предизвиква и една съпоставка. Евреите, воден от Макавеите, развяват палмови вейки, след като освобождават храма след страдания и убийства. За разлика от тях Христос и мъчениците освобождават живия храм не като проливат кръвта на другите, а като проливат собствената си кръв. Героите на Макавейския бунт са въстаниците, които са борци с оръжие в ръка. Героите на Църквата са мъчениците, които са борци в името на Духа. Макавеите освобождават храма от гърците, но го загубват от римляните. Постиженията на земните царе и вождове са временни, а Христос предлага да сложи завинаги край на злото. Ако ние решим да Му бъдем ученици, трябва да приемем Неговия избор – избора на кръста и мъченичеството като условие за победа и безсмъртие. Затова св. Йоан Богослов обявява в първото си послание: „Тази е победата, която победи света – нашата вяра” (5:5).
Автор: архим. доц. д-р Павел Стефанов
Източник: pravoslavie.bg
.JPG)
.JPG)
.JPG)
