ПРЕП. ТЕОДОР СИКЕОТ

Преподобни Теодор се родил през шестия век в малоазийската област Галатия, с. Сикеа, от което е получил и името си Сикеот. При благочестивите му родители живеела и престарялата му баба по майка, и сестрата на майка му, Деспина. Баща му бил на военна служба в гвардията на император Юстиниан. Взаимна любов свързвала членовете на това семейство. Раждането на детето доставило голяма радост на всички и допълнило щастието на семейството. На младенеца дали името Теодор, което значи Божи дар, понеже всички преценили раждането му като особена проява на Божията милост към тях. Когато Теодор навършил шест години, родителите му искали да го обрекат да служи във войската. Майка му приготвила богато украсена дреха и златен пояс и се готвели да заминат за Цариград, за да го запишат в императорската гвардия. Но веднъж й се явил св. великомъченик Георги и й казал: - Не се труди напразно, защото Небесният Цар иска сина ти.

Като се събудила, майката много плакала, защото разбрала тези думи в смисъл, че детето скоро ще умре. Поради това тя не изпълнила своето намерение да го обрече на военна служба. А момчето растяло и заяквало. На осемгодишна възраст Теодор започнал да посещава училище и учудвал другарите и учителите си със своето прилежание, добри успехи и примерно поведение. При детските игри бил сдържан, не произнасял неприлични думи, примирявал скаралите се. В дома на Теодоровото семейство живеел и един благочестив старец, на име Стефан. Той прекарвал живота си в пост и постоянно се молел. Малкият Теодор обикнал стареца, започнал често да дохожда и да беседва с него и се стараел да подражава на делата му. Понякога отказвал да обядва, следвайки постническия пример на стареца. През свободното от училище време отивал в църквата "Св. великомъченик Георги", която се намирала на един хълм близо до селото, и там се молел със Стефана. Майка му мислела, че Теодор употребява всичкото си време за подготовка на уроците си и се страхувала да не би това да повреди здравето му, защото го виждала, че започва да слабее. Затова помолила учителя му да го пуска по-рано от училище. Но Теодор и сега от училището отивал направо в църквата, а след това в определения час отново се връщал в училище с другите деца. След известно време Теодор започнал да ходи на молитва в храма и през нощта. Като се безпокояла за здравето му, майка му му забранила да излиза нощем от къщи. Понеже съветите на помогнали, тя започнала да го наказва, а най-после се видяла принудена да го привързва за кревата. Но отново й се явил насън св. Георги и й казал да не отклонява сина си от Бога. Когато запитали Теодора, не се ли страхува да отива през нощта до църквата, където могат да го нападнат вълци или други зверове, той отговорил, че не ходи сам. За молитва го събуждал един светъл юноша, водел го за ръка и го предпазвал от всякаква опасност. Тогава всички разбрали, че св. великомъченик Георги пази момчето и вече не му пречели да отива нощем в храма. Когато станал на дванадесет години, Теодор започнал още по-усърдно да се моли и по-прилежно да чете Свещеното Писание. Той имал малка сестра, Влата. Тя започнала да подражава на неговия чист и добродетелен живот. Двамата ходели на църква и усърдно се молели. Недалеч от селото живеел един отшелник, на име Гликерий. Като чул за него, Теодор започнал често да го посещава, и двамата прекарвали дълго време в духовна беседа. Теодор открил на духовника желанието си да отиде в манастир. Гликерий му казал, че след време това му желание ще се изпълни, но сега той трябва да се върне и още известно време да поживее в семейството. Когато бил на четиринадесет години, Теодор си изкопал една пещера на хълма близо до църквата "Св. великомъченик Георги" и се установил да живее там. Повече от времето си прекарвал в молитва било в храма, било в пещарата.Баба му Елпидия често го посещавала и му донасяла хляб и плодове, но тази храна той раздавал на бедните и на случайни пътници. Тези монашески подвизи Теодор преценил като недостатъчни. Той искал да подражава на св. Йоан Кръстител и на пророк Илия и като тях да живее в пустиня. Затова напуснал това място и отишъл в далечна планина, където хора рядко минавали. Там намерил една пещера, влязъл в нея и помолил един познат дякон да зазида входа, като остави само малък отвор, през който понякога да му подава малко хляб и вода. Той го заклел в името на Бога да не казва никому за това място. Цели две години прекарал Теодор в тази пещера и никой не научил къде се подвизава той. Като не получила дълго време известие за него, майка му помислила, че той или е умрял, или е убит, или пък е изяден от зверове. Тя дълго оплаквала своя син. Благочестивият дякон, като виждал мъката и дълго слушал риданията на майката, най-после й казал, къде се намира нейният син. Теодор трябвало да отстъпи на молбите на роднините си и отново се върнал на предишното място.

Епископът на главния град в областта научил за благочестивия и свят живот на Теодор и го ръкоположил за свещеник. Теодор започнал с усърдие да изпълнява новите си задължения и благоговейно да принася безкръвната жертва. Тогава той бил на осемнадесет години. По това време той посетил Палестина и се поклонил на светите места. Като се върнал в родината си, той - както и по-рано - останал да живее при църквата "Св. великомъченик Георги", предаден изцяло на молитва и благочестиви подвизи. Като се научили за неговия свят живот, мнозина започнали да идват при него. Той мъдро ги поучавал и със силата на молитвата изцерявал болестите им. Баба му Елпидия, леля му Деспина и малката Валта се поселили близо до него. Те подражавали на неговия свят живот, непрекъснато се молели и работели, а получените от работата пари раздавали на бедните. След известно време Деспина се поминала. Влата отишла в девически манастир, но след няколко години и ту се преселила при Господа. Престарялата Елпидия поживяла още малко при своя внук и след това отишла в манастир, където продължила своите благочестиви подвизи. Преподобни Теодор изпращал при нея довежданите при него за ицзеряване девици, а тя ги учела да живеят добродетелен живот. Тя обърнала много жени от греховния им път и ги научила да вървят по пътя Господен. Дълго време преподобни Теодор живял сам. След това дошли при него двама негови ученици, които той постригал в монашество. Под негово ръководство те се молели и се трудели, като помнели думите на Спасителя "Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях". Чрез трудни подвизи и много лишения преподобният изтощавал тялото си. Благочестивата му баба Елпидия се поминала, а скоро след нейното погребение съобщили на преподобния и за смъртта на майка му, като го викали да получи голямо наследство. Той се помолил за успокоение душата на майка си и отказал да получи оставеното от нея богатство. Бог дал на преподобни Теодор чудотворна и целебна сила. Мнозина от изцерените пожелавали да живеят при него, за да слушат неговите поучения и да следват неговия живот. Така около него се събрали много подвижници и бил основан Сикеотският манастир. Преподобни Теодор написал устав и станал ръководител на братята. Църквата "Св. великомъченик Георги" станала вече тясна за многобройното манастирско братство. Затова те построили нова църква на името на Архистратиг Михаил. От многобройните ученици на преподобни Теодор мнозина по-късно се прославили със своя свят живот.

Слухът за подвизите и за чудесата, които извършил преподобни Теодор, се разнесъл надалеч. Той притежавал не само чудотворна сила, но имал и пророчески дар. Когато пълководецът Маврикий се връщал с войските си от Персийската война и минавал през Галатия, преподобни Теодор му предсказал, че скоро ще стане император. Предсказанието се сбъднало. Тогава младият император написал писмо на Теодор, в което молел да го благослови и да се моли за него. Същевременно му предложил да иска от него каквото пожелае. Преподобният не поискал нищо за себе си. Помолил го само да отпуска всяка година жито за бедните и странниците, които идвали в Сикеотския манастир. Когато се поминал епископът в главния град на областта, анкрийският митрополит Павел ръкоположил преподобни Теодор на негово място. С тъга напуснал св. Теодор своя манастир и после често го посещавал, като съжалявал за предишния тих живот. След няколко години преподобният за втори път посетил Йерусалим, като не казвал никому, че е епископ, а пътувал като обикновен монах. Той осъждал себе си, че заради епископския сан оставил монашеския живот и затова решил да не се връща в родината си, а да остане в някой от Палестинските манастири. Отишъл в манастира "Св. Сава" и в определената му килия стоял в безмълвие от Рождество Христово до Пасха. Тогава насън му се явил св. великомъченик Георги и му забранил да напуска епархията си, на която бил необходим. Против желанието си преподобният се покорил и се върнал в своята епископия. Цели единадесет години управлявал той епархията си. В това време го посетил преподобни Антиох от гр. Синофрин, на границата на Византия откъм Индия, изпратен при византийския император Маврикий да моли, по-добре да се охранява градът им срещу варварите. Св. Антиох тогава бил на 100 години; 60 години не вкусил вино и елей, а 30 години не ял нищо минаващо през огън - ни хляб, ни вариво, а само сурово. Той посъветвал св. Теодор да си даде оставката от епископията и да се прибере в манастира си, като продължи своето подвижничество там. След това той свикал клира и народа и помолил да изберат на негово място друг епископ, а него да освободят, за да се върне в Сикеотския манастир. Като не искали да се лишат от любимия си пастир, клирът и народът дълго време не искали да изпълнят неговата молба, но като виждали неговия стремеж към монашески живот, най-после склонили. С радост се завърнал преподобни Теодор в своя манастир и отново се предал на предишните си подвизи и трудове. По-късно два пъти посетил Цариград. При второто посещение предсказал близката смърт на патриарха и бъдещите бедствия на Църквата и държавата. Преподобни Теодор живял до дълбока старост. Преди да умре му се явил св. великомъченик Георги, връчил му жезъл и му заповядал да върви след него на далечен път. Това било указание за близката му смърт. Поминал се след Великден. Неговият ученик Елевсий написал житието му.

СВ. СВЩМЧЦИ ЯНУАРИЙ И ТЕОДОР В ПЕРГИЯ

Страданието на свети свещеномъченик Януарий

По времето, когато нечестивите императори Диоклетиан и Максимиан яростно преследвали християните, бил заловен и изправен на разпит пред Тимотей, управителя на Кампания, епископ Януарий. Когато военачалникът видял, че Януарий - ту подлъгван с ласкателства, ту заплашван с мъчения, - принуждаван по разни начини да се поклони на идолите, остава непоколебим в християнската вяра, заповядал да го хвърлят в нажежена пещ, за да изгори. Но светецът, както тримата юноши във Вавилонската пещ, останал невредим сред пламъците на огъня, защото при него слязъл Божий ангел, който унищожил силата на огъня, и светецът ликувал сред пламъците, възпявайки и славословейки Бога.

Когато излязъл от пещта, всички забелязали, че огънят не е докоснал дори дрехите му, и много се почудили. А военачалникът, предполагайки, че християнският епископ е излязъл невредим от огъня, опазван от някаква вълшебническа сила, се изпълнил с най-страшен гняв срещу светеца и заповядал да го разтегнат на стана за мъчения толкова силно, че дори частите на тялото му се отделяли от ставите; после заповядал да го бият безмилостно дотогава, докато цялото му тяло се разпаднало, така че се показали костите, а земята наоколо му се обагрила в кръв.

На това страшно зрелище дошли двама клирици - дяконът Фест и четецът Дизидерий, които като стоели сред тълпата народ, с благоговение наблюдавали страданията на своя епископ. Понеже ту се радвали в душите си поради проявяваното от мъченика търпение, ту плачели заради жестоките страдания, които му причинявали, по тези признаци езичниците се досетили, че и те са християни. Тогава нечестивците заловили и тях двамата, оковали ги заедно със светия мъченик и ги повели след военачалника към град Путеола, където ги хвърлили в тъмницата.

В същата тъмница били затворени заради изповядването на Христа Прокъл и Сосий - дякони в град Путеола и двамата миряни Евтихий и Акутион, осъдени на разкъсване от зверовете.

Като настъпил денят, ги извели на площада заедно с епископа и ги хвърлили на зверовете. Но Бог, Който се прославя чрез Своите светии, укротил зверовете така, както някога затворил устата на лъвовете в ямата, където бил хвърлен Даниил. Нито един от зверовете не се докоснал до светите мъченици, но като променили временно своята природна свирепост в овча кротост, пристъпили към светия епископ и паднали в нозете му. Тази необикновена случка довела до изумление и ужас всички хора, които били там. Между другото военачалникът, който приписвал това на мнимата вълшебническа сила на християните, обмислял по какъв начин да умъртви Божия светител и онези, които били с него.

Докато той, сляп с духовните си очи, обмислял това, внезапно загубил телесното си зрение и трябвало някой да го води, докато той опипвал стените. А когато Христовият мъченик, с беззлобието си се помолил за своя мъчител, военачалникът незабавно прогледнал телесно, но не и душевно. Народът, който гледал тези чудеса, повярвал в Христа и това били около пет хиляди човека. Военачалникът, прогледнал след внезапната слепота по молитвите на мъченика, неблагодарен и с вкаменено сърце, не само че не познал истината, но изпаднал в още по-голямо безумие и вместо да въздаде хвала на Христа, нашия Господ, говорел хули срещу него; той пламнал от злоба поради обръщането към Христа на такъв брой хора и заповядал да посекат с меч светите мъченици. Така свещеномъченикът, Божият светител Януарий, със своите състрадалци дяконите Фест, Прокъл и Сосий, с четеца Дизидерий и с Евтихий и Акутион - миряните, възприел мъченически венец, след като бил убит с меч извън стените на град Путеола.

Жителите на околните градове взели при себе си телата на тези свети мъченици, всеки град взел по един мъченик, понеже искал да има свой ходатай пред Бога. Тялото на свещеномъченик Януарий взели жителите на град Неапол; пренесли го с чест в своя град и го положили в своята църква. Когато взимали тялото на светеца от град Путеола, събрали и изсъхналата там кръв на светеца, положили я в стъклен съсъд и я пазели благоговейно. Когато поставяли съда с тази кръв до главата на мъченика, тя мигом се втечнявала и ставала гореща, като че току-що е пролята. В Неапол също ставали най-различни чудеса чрез молитвите на свети свещеномъченик Януарий. Особено се прославило следното чудо.

Някога планината Везувий изхвърляла толкова много огнена лава, че страх и трепет обземали жителите не само на близките, но и на отдалечените градове. Но когато народът дошъл при гроба на светеца и започнал със сълзи да зове към него за помощ, лавата престанала да изригва и никаква беда не сполетяла хората. Станало и друго преславно чудо с едно умряло дете.

Една вдовица на име Максимила имала единствен син и когато той умрял, безутешно плачела за него. Когато дошла в църквата, забелязала над църковните двери икона, на която бил изобразен свети епископ Януарий; тя си припомнила за станалото някога във Ветхия Завет чудо, как свети пророк Елисей възкресил сина на сонамката, възложила твърдо упование на Бога и на Божия угодник и постъпила по примера на Елисей: като взела иконата на свети мъченик Януарий, положила я върху своето умряло дете, като поставила очите върху очите, устата върху устата, цялото изобразено тяло - към тялото на детето и се помолила със стенания и горещи сълзи, като казала така:

- Божи угоднико! Помилвай ме и утеши моята печал: възкреси единствения ми син.

Като се помолила така, синът й незабавно оживял и се изправил здрав. Всички, които били събрани за неговото погребение, видели това преславно чудо, удивили се, прославили и възблагодарили на Бога, Който върши чрез Своите светии дивни чудеса и в похвали възвеличили свети мъченик Януарий, като свой бърз помощник; чрез неговите свети молитви да изпрати Господ и на нас милостта Си навеки. Амин.

Страданието на свети мъченик Теодор

През царуването на император Антонин, когато Пергия Памфилийска била управлявана от военачалника Теодот, за военна служба набирали красиви и силни телом юноши. Заедно с други младежи от добър род, повикали и споменавания тук прекрасен на вид, блажен Теодор, когото довели при военачалника Теодот. Военачалникът му сложил, както и на другите младежи, воински знак. Но свети Теодор незабавно го свалил и казал:

- Аз съм белязан от утробата на майка си от моя Небесен Цар Господ Иисус Христос и не желая да бъда воин на друг цар!

Тогава военачалникът запитал светеца:

- На кой цар си воин ти?

- Аз съм воин на Този Цар, Който е сътворил небето и земята!

Военачалникът, като се досетил, че Теодор е християнин, запитал го:

- Няма ли да принесеш жертва на нашите богове?

- Аз никога не съм принасял и няма да принеса жертва на нечистите бесове! - отвърнал светецът.

Тогава военачалникът заповядал да го бият жестоко, след което пак го повикал на разпит и запитал:

- Размисли ли сега, ще ми бъдеш ли послушен и ще се поклониш ли на боговете?

- Ако би познал - отвърнал светецът - Бога, Който те е сътворил, и ти би поискал да Му се поклониш.

При това военачалникът заповядал да разпалят огън, да донесат огромен железен тиган, да разтопят много смола, сяра и восък, да положат мъченика гол върху тигана и да го поливат с вряща смола. Докато се подготвяло това, Бог внезапно извършил дивно чудо: чул се оглушителен шум и станало земетресение на същото място, където били огънят и тиганът; след това земята там се разтворила и от земната пукнатина изтекла вода, която угасила огъня и изстудила тигана. А светият мъченик останал съвсем невредим и казал на военачалника:

- Ето, както виждаш, тази работа свърших не аз, а Христос, Моят Бог, на Когото служа. Ако искаш да разбереш силата на твоите богове, приготви друг огън, отново разгорещи тигана и заповядай в името на тези богове да положат отгоре му един от войниците ти, тогава ще видиш безсилието на боговете си и ще опознаеш могъществото на моя Бог.

Като чули това, воините, които били там, казали на управителя:

- Не, господарю, недей да правиш това с нас, направи го със служителите (жреците) на нашите богове. Тиганът ще послуша и жреца, както послуша Теодор, и също няма да го обгори.

Като заповядал незабавно да повикат жреца, военачалникът го запитал:

- Как е името ти?

- Диоскор - отвърнал жрецът.

После военачалникът го запитал:

- С какви вълшебни треви се мажат християните, когато отиват безстрашно в огъня и стоят там, без да изгарят, както например днес това направи Теодор?

- Християните не са магьосници - отвърнал Диоскор, - но Христовото име е толкова силно, че където се призовава с вяра, там всички вълшебни магии се разрушават и бесовете треперят.

- Нима - попитал военачалникът - Христос е по-силен от нашия Зевс?

- Зевс и всички останали богове са безчувствени и глухи идоли - отвърнал Диоскор - и аз те умолявам да не ме принуждаваш да лягам върху тигана, а щом искаш да провериш могъществото на Зевс, по-добре сложи в огъня самия него.

За думите си Диоскор бил положен на нажежения тиган. След неговата кончината свети Теодор бил затворен в тъмницата. После отново го извели оттам за нови мъчения: завързали му краката, привързали го към диви коне, които повлекли мъченика по градските улици, като силно ги пришпорвали. Подгонените коне паднали на едно място край градските стени и се пребили, а мъченикът бил спасен от невидимата Божия сила и след като го развързали, за всеобщо учудване той бил цял и невредим. Двамина от воините, които привързвали светеца към конете, Сократ и Дионисий, разказали на всички своето чудно видение: докато пришпорвали конете, видели да слиза от небето към мъченика огнена колесница, която го взела и го поставила невредим на мястото на съдилището. Като разказвали на всички за това, воините викали:

- Велик е християнският Бог!

Военачалникът, като чул това, заповядал да затворят в тъмницата заедно със свети Теодор и тези воини и приготвил пещ за тяхното мъчение, като я подклаждал със силен огън в продължение на три дена. После хвърлил в пещта мъченика и двамата повярвали в Христа воини Сократ и Дионисий. Незабавно паднала божествена роса, която оросила мъчениците и охладила пламъците. Светиите стоели посред пещта като в някакво прохладно място и разговаряли. При това свети Теодор си припомнил своята блажена майка, пленена преди три години от другоплеменници и отведена заедно с други пленници в Етиопия, и се помолил за нея на Бога, като казал:

- Господи Иисусе Христе, Боже, Който твориш чудеса! Покажи ми, по какъвто начин знаеш, чрез Божествената Си сила, моята майка, защото искам да я видя. За Тебе всичко е възможно. Покажи ми я, та и другите да познаят Твоето величие.

Когато светецът се молел с такива думи, пламъкът мъничко позагаснал и при това, по молитвите на мъченика, паднал дъжд и съвсем охладил нагорещената пещ, а светиите започнали да се готвят за сън, защото вече било нощ. Божий ангел застанал насън пред свети Теодор и му казал:

- Не скърби, Теодоре, за твоята майка - ти ще я видиш.

Като се събудил, светецът разказал съня си на своите другари; и още докато разказвал, сред пещта се изправила майка му на име Филипия, и като видяла своя обичан син, се зарадвала, с любов го разцелувала, него и воините, и им съобщила откъде и как е дошла тук, водена от невидима ръка. В това време свети мъченик Теодор, вдигнал ръце към небето и въздал подобаващата се благодарност на Бога.

На сутринта военачалникът казал на своите приближени:

- Мисля, че от Теодор и хвърлените с него в пещта не е останала и костица.

Докато говорел това, един от стражите, които охранявали пещта, пристигнал с известието, че мъчениците, хвърлени в пещта, са живи и че още от вечерта е угаснал огънят, потушен от пролелия се дъжд; след това казал, че внезапно се е появила от плен майката на Теодор, седи в пещта като в дворец и разговаря за християнския Бог със своя син и войниците. Чувайки това, военачалникът изпаднал в страх и ужас, сам отишъл при пещта и като повикал блажената Филипия, я запитал:

- Ти ли си майката на Теодор?

- Да, аз съм - отвърнала тя.

Тогава военачалникът казал:

- Увещай сина си да се поклони на боговете, за да не погине и да те направи бездетна.

- Синът ми - отвърнала тя, - както бях известена за него от моя Господ още преди зачатието му, ще бъде разпънат от тебе и ще принесе на Бога жертва хвала.

- Тъй като ти самата назначи за сина си кръстна смърт - казал военачалникът, - нека бъде така.

После военачалникът заповядал незабавно да разпънат Теодор, а да отсекат главата с меч на света Филипия; а двамата войници, Сократ и Дионисий, да бъдат посечени с меч.

Така светите мъченици получили своите венци. Свети Теодор висял на кръста в продължение на три дни, а след това също заминал при Господа. Тогава някои от благочестивите, като взели телата на светиите, ги обвили със скъпи платна, помазали ги с аромати и с чест ги положили в приготвено специално за тях място, като прославяли Отца и Сина и Светия Дух, Единия Бог в Троица, прославян навеки. Амин.

ПРЕП. ТЕОДОР ТРИХИНА. СВ. ГРИГОРИЙ И СВ. АНАСТАСИЙ, ПАТРИАРСИ АНТИОХИЙСКИ

В памет на свети Анастасий Синаит, патриарх Антиохийски

В тридесет и петата година от царуването на император Юстиниан Велики (царувал от 527 г. до 565 г.), след кончината на Антиохийския патриарх Домн Младши (управлял патриаршеската катедра от 546 г. до 560 г.), на патриаршеския престол встъпил Анастасий, наречен Синаит поради това, че бил взет за светителската Катедра от Синайската планина.

През това време в Църквата започвали смутове по повод на неблагочестивото мъдруване на някои личности относно Божествената Христова плът, а именно - че по време на пребиваването на Спасителя сред хората до Неговите доброволни страдания, плътта Му сякаш не била изпитвала страдания, не се подчинявала на природните потребности и едва ли не нашият Господ Иисус Христос приемал храна и питие допреди страданията и възкресението Си по същия начин, както Той вкусвал, когато се явявал на апостолите Си, след възкресението (към такива мисли се придържали така наричаните еретици автардокети, от гр. "нетленни", отрасъл на ерестта на монофизитите). Това нечестиво мъдруване се зародило в Константинопол. Подробно за него е написано в житието на свети Св. Евтихий, патриарх Константинополски.

Към това еретическо мъдруване отначало се присъединил и съблазненият от еретиците император Юстиниан (но после той изоставил тази ерес), който и искал да издигне това еретическо учение в догмат на вярата. Вследствие на това в църквата настанало такова голямо объркване, че бил свален от патриаршеския престол патриарх Евтихий, който се възпротивил на ереста.

Всички, които поради незнанието си се колебаели дали да приемат това учение, или не, чакали съвет и указания от анти-охийския патриарх Анастасий Синаит, тъй като свети Анастасий бил мъж твърде запознат с Божественото Писание, твърд в изповядването на православната вяра и свят по живот. Еретиците положили всички усилия, за да привлекат свети Анастасий на своя страна, с надеждата, че ако той е благосклонен към тяхното учение, всички православни ще последват примера му. С тази цел те се обърнали за помощ към царя, но не постигнали успех, тъй като свети Анастасий писмено изобличил царя за неговата заблуда. Също така той изпратил свои пастирски послания и по всички Сирийски области до духовенството и миряните, като ги поучавал да се пазят от споменатата ерес. Освен това в Антиохия той ежедневно поучавал в църквите, като повтарял апостолското наставление: „който ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде" (Гал. 1:8).

Като научил за всичко това, император Юстиниан се разгневил срещу светейшия патриарх и поискал да го свали от престола, както и Константинополския патриарх Евтихий, но изведнъж почувствал, че се приближава смъртта му и се отказал от намерението си. Умирайки, царят се покаял за ереста и написал в завещанието си патриарх Евтихий да бъде върнат от заточението на своята катедра. Така Юстиниан умрял в разкаяние и бил причислен към благочестивите царе; а в Църквата отново се въдворил мир.

След смъртта на Юстиниан управлението на държавата приел неговият племенник, Иустин Младши (Иустин II царувал от 565 г. по 578 г.). Подучен от еретиците, той свалил от Антиохийския престол Божия архиерей Анастасий Синаит, като хвърлил върху него несправедливи обвинения. Така най-напред свети Анастасий бил обвиняван в това, че не пазел църковните пари и ги разхищавал напразно; после в това, че е злословил за царя, като отвърнал на зададения му въпрос, защо не пази църковното имущество, така: :за да не го вземе всемирният пагубник Иустин." Дори добавили, че когато Анастасий заел антиохийския престол, Иустин завеждал при чичо си царските палати и очаквал от Анастасий подарък. Но свети Анастасий не му дал нищо, като справедливо разсъдил, че не е добре да се дава злато за получаването на духовен сан, който не със злато се придобива, но се дава по благодатта на Светия Дух. Оттогава Иустин започнал да се гневи на Анастасий. А когато след смъртта на чичо си той приел управлението на държавата, започнал да търси обвинения срещу в нищо невиновния светител Анастасий и, като се възползвал от лъжливите обвинения, го свалил от престола.

След като Анастасий бил низвергнат, на Антиохийския патриаршески престол бил назначен, против неговата воля, игуменът на фаранската лавра Григорий, мъж също преукрасен с благочестие, споменаван с похвали в Лимонария на светейшия иерусалимски патриарх Софроний.

След смъртта на този Григорий блаженият Анастасий Синаит след двадесет и три годишно пребиваване в изгнание при царуването на император Маврикий, отново бил върнат на антиохийския патриаршески престол (Святой Анастасий Синаит управлявал патриаршеската катедра от 561 г. до 572 г., а след това от 596 г. до 601 г.).

По това време папа на Рим бил свети Григорий Велики, наречен Двоеслов, или Събеседник. Този светец пребивавал в най-искрено духовно общение с блажения Анастасий, като бил в преписка с него. Когато светият папа Григорий чул, че Анастасий се е върнал на престола си, незабавно, сърадвайки се на неговото възвръщане, изпратил до него послание, в което му написал следното:

- Слава в небесата Богу, на земята да бъде мир и радост, тъй като пълноводната река, която някога изостави антиохийската камениста почва, сега отново се завърна в руслото си и напоява долините, през които протича.

В друго писмо той отново говори:

- Ти ми съобщаваш, свети отче, че ако би било възможно, ти би искал да водиш разговора с мен без хартия и перо и съжаляваш, че за това пречи твърде голямото разстояние между изтока и запада. Но аз говоря истината, че и на хартията твоята мисъл води разговор с мен като че без хартия. От думите на твоя разговор аз виждам твоята любов към мен и ние, съединени по благодатта на всесилния Бог, чрез съюза на любовта, не сме разделени от разстоянието. Защо би искал да имаш позлатени гълъбови крила, като вече ги имаш? Защото тези крила са любовта към Бога и ближния. На тези крила възлита светата Църква, с тях тя превъзхожда всичко земно. Ако ти, свети отче, нямаше тези крила, то не би прелитал до мен с такава любов в писмата. И тъй, умолявам те, моли се за мен, немощния, та чрез твоите молитви Господ по-скоро да ме освободи от толкова големите бедствия и вълнения (причинявани на Рим от лангобардите) и да ни доведе до пристанището на вечния покой. Аз с благодарност приех твоите добри благопожелания, които ти, човеко Божий, понеже си смирен духом, изрази към мен, и относно които казваш: какво може да даде нищият освен това, което принадлежи на нищия? Но ако ти не бе направил себе си нищ духом, то не биха били толкова щедри твоите благословии. Всесилният Бог да те защити под Своя Покров от всякакво зло. И тъй като твоят живот е твърде важен за всички добри хора, то само след като изминат много години, да те пресели Всевишният във вечните обители на небесното отечество.

От това послание на свети Григорий, папа Римски, до блажения Анастасий, патриарх Антиохийски, става очевидна взаимната любов на двамата в Светия Дух и едновременно в това послание се свидетелства за благочестието и светия живот на Анастасий.

Блаженият Атанасий, проживял шест години след възвръщантето си на престола, се представил на Господа в четиринадесетата година от царствуването на император Маврикий.

Срамът и завистта – нашите тайни грехове

Преди няколко години попаднах на книга за греха на завистта. Бях поразен от прочетеното и разбрах, че никога не съм чувал проповед по темата (нито аз самият съм казвал такава). Въпреки че редица отци говорят за завистта като първи и най-голям грях, тя никога не е разглеждана като нещо духовно. 

Съвсем наскоро открих, че и на изповед почти не се споменава, като грях. Странен грях – може би най-големият и в същото време държан в пълна тайна. През последната година редица неща ме въведоха в темата за срама. Проучих неговата роля в собствения си живот и станах по-наясно с почти повсеместното му присъствие в нашата култура. Записан е като първият човешки отговор на греха – прародителите ни се скриха. Но отново открих, че рядко съм чувал някой да отвори тема по този въпрос или пък да се споменава на изповед. Странна емоция – може би най-старата човешка емоция, универсална по своя характер и почти никога не обсъждана. 

Има няколко очевидни причини (и някои не толкова очевидни) за скриването на срама и завистта. Срамът като емоция е пренебрегнат (или интерпретиран по друг начин) дълго време в психотерапията. Начинът, по който Фройд и други са се справили с неговото отрязване е извън обхвата на проблема, но това така и не допринася до решаването на основния проблем. Последните разработки по темата в психологията привличат повече научни работници, които създават материали и терапевтични техники, насочени към разбиране и лечение на срама. 

Пренебрегването на завистта е по-малко обяснимо. Гордостта изглежда е избутала греха на завистта по-встрани. Редица отци на Църквата посочват гордостта като доминиращ и първоначален грях (за разлика от други, които сочат завистта като първи грях). Нашата съвременна култура по някаква причина се фокусира повече върху гордостта като вътрешен проблем. Образът на дявола, който „по-скоро би управлявал ада, отколкото да служи в рая“, се възприема като типичен образ на гордостта. Стремежът на съвременния човек към все по-голямо вледеене над себе си и своя свят се възприема от някои като вкоренен в гордостта и дяволски бунт. Мисля си обаче, че завистта е далеч по-разпространеният грях, и много по-разрушителен, както за хората, така и за тези, на които им завиждат. В новия завет завистта е посочена като мотив за разпъването на Христос (Мат. 27:18). 

Срамът, по своята същност, има тенденцията да бъде таен. Срамът се определя като усещането, че нещо не е наред с мен (а не че съм направил нещо нередно). Вина е терминът, използван за описване на чувството, че това, което сме направили, е грешно – докато срамът е далеч по-дълбоко усещане. Само неудобството не се издига до нивото на срама. За някои има почти винаги присъстващо чувство на срам, чувство на недостойност и изоставеност, което поражда редица деструктивни поведения. Обикновено се разбира, че срамът е чувство, което хората не могат да понесат. То се разрешава или бързо се превръща в по-поносими форми (депресия и гняв, а понякога дори ярост). Изместването на срама чрез обвиняването на другите е друг начин за оцеляване. 

Чувството за срам провокира желанието да се скриеш. Малкото дете ще покрие лицето си с ръце (или по друг начин ще скрие лицето си), или пък бързо ще сложи маската на незаинтересоваността или гнева, за да задържи срама си. Някои пък просто плачат. Като мъжка авторитетна фигура (с тъмно, странно расо и дълга брада) съм свикнал малките деца да отговарят със „засрамен“ израз. Родителят внезапомно ми представя малкото дете, което е съкрушено (и по този начин засрамено). Вместо да се усмихнат и да реагират топло, те избухват в сълзи (понякога доста неутешимо). А това е обезпокояващо за всички! 

Много съм мислел за динамиката на тайнственост и откровение, която характеризира голяма част от православното богослужение. Тайнствеността на някое тайнство ни предпазва и ни позволява предпазливо да поставим срама си в по-отворена подиция. Литургията (но и не само), която възхвалява Бога и поклонението никога не са многословни. Богослужебната конструкция е такава, че да се скрие това, което трябва да остане скиро. Литургията е едновременно богословска реалност и духовна утеха. Традицията има в себе си мъдростта относно най-дълбоките човешки състояния и се отнася към тях правилно и с уважение. 

Тайната на изповедта е инструмент, който съпътства литургичния живот. Това е мястото, където срамът, който обикновено избягваме, може да бъде проявен – и често излекуван с показването му на светло. Но ако светлината е достатъчно мека (когато от другата страна е добър изповедник или човек с достатъчно духовен разум), за да не ни нарани. 

През изминалата година, както вече отбелязах, видях колко силен може да бъде срамът в живота на хората. Той е чест източник на гнева; той движи перфекционизма, създава безпокойство и паника, насърчава вината и самообвинението, това е началото на яростта. Тъй като този грях е таен и като цяло непоносим, той често се забравя и остава скрит в болезнените спомени. Изцелението на такова нещо е работа бавна, изискваща внимание и любов. В идеалния случай Църквата трябва да бъде такава общност, но много рядко това се случва. Понякога местната енория е място, където се създава и подхранва срамът.

Интересното е, че в литературата се отбелязва, че дори обсъждането на срама може да предизвика срам (затова се извинявам). Срамът може да стане „заразен“. Има такива моменти, както например, когато на детски рецитал съпроводът на пианото се забави и застаналото на сцената дете изпитва срам, а с него и всички в залата също споделят срама. Лицата ни се зачервяват, гледаме в различни посоки, но само не и застаналото на сцената дете. 

Това са дълбоки моменти и части от нашия живот, който се обсъждат прекалено рядко. Значителна част от нашето поведение и емоции излизат от тези трудни места. Знаейки това трябва да направим пауза в нашите разговори. Говорим ли от сърце или просто изместваме срама в друга форма? Убеден съм, че по-голямата част от аргументите ни (включително религиозните такива) в крайна сметка се движат от известен срам. 

Завистта (да не забравяме темата) също е прикрита в живота ни. Завистта е повече от желание за това, което някой друг има (това би било просто алчност). Завистта иска другият да понесе загуба и просто да бъде лишен от това, което има. В т.н. „политика на завистта“ се взимат решения за облагане на богатите например с данъци, независимо от реалната полза на държавата. Неотдавнашното увеличение на данъците за богатите във Франция (до 75%) не направи нищо за справяне с финансовата криза на страната. Просто удобно бе използвана. 

Писанията често описват завистта като „зли очи“. Тя има разрушителен характер, който почти не може да се изчисли. Страстите на съвремените революции често са основани на завистта. Неспособни да постигнат разумно и проспериращо общество, революциите се оформят от завистта и достигат унищожението. Краят е унищожение – не справедливост, не равенство, но просто унищожение. 

Съвременните култури почти нямат средства за справяне със срама… Излекуването на срама на Адам и Ева и завистта на дявола към истината и светлината Христови е истинският път на спасението. 

Автор: Свещеник Стефан Фрийман

Източник: pravmir.com

ПРЕП. ЙОАН ВЕТХОПЕЩЕРНИК

С името "Ветха Лавра" се наричала обителта на преподобния Харитон, която се намирала в палестинската пустиня близо до Йерусалим. Тя се наричала така, защото била създадена от преподобния преди другите лаври, както това подробно е описано в житието му. В тази Харитонова лавра се подвизавал в постничество преподобният Йоан. От ранни години пламнал от любов към Господа, свети Йоан се прилепил към Бога с цялата си душа, съгласно с написаното в Свещеното Писание: "А мене е добре да се приближавам към Бога!" Като презрял суетния светски живот, Йоан се отделил от отечеството си и като приел кръста на монашеското житие, странствал по разни места в името на Господа, Който от деня на Своето рождение и до самата смърт, нямал "де глава да подслони". Като пристигнал в светите Йерусалимски места, Йоан се поклонил на живоносния Господен гроб, после пристигнал в споменатата лавра на блажения Харитон, където заради добродетелния си живот бил удостоен със свещения сан иерей. Като обуздавал плътските страсти с велико въздържание, Йоан и тук станал подражател на великите древни постници: с всенощни бдения и непрестанно помнене на смъртта светият достигнал пълно умъртвяване на плътта си и бил сякаш ангел в плът.

Като преживял достатъчно години и през цялото време благоугаждал на Бога, той се преставил пред Господа. Неговата душа била отнесена от светите безплътни ангели във вечните небесни обители.

Свети Йоан се нарича "ветхопещерник", вместо "ветхолаврит" поради това, че Ветхата Лавра на преподобни Харитон първоначално се намирала в една разбойническа пещера. В тази пещера бил затворен от разбойници преподобният Харитон. Но след като разбойниците изпили виното, отровено от змия, умрели, и Харитон се освободил от тях. Като намерил в пещерата много злато, заграбено от разбойниците, преподобният съградил край пещерата църква; А когато при него се събрали братя, изградил над пещерата и обител. Тъй като преподобният Йоан живял в тази древна пещера и извършвал богослужението в пещерната църква, той бил наречен "ветхопещерник".

Акатистова събота Чудотворна икона "Златна ябълка"

Чудотворната икона на Пресвета Богородица, наречена „Златна ябълка", се намира в храм „Св. Успение Богородично" в гр. Асеновград, кв."Горно воден". Нарисувана е с темперни бои върху дъска от неизвестен художник през 16в. Почитана е много сред вярващите и най-вече от бездетните съпрузи.

Чудото извършено от Божията майка е описано от Ананий Клинис, тогавашен игумен в манастира „Св. Кирик и Юлита". Ето какво пише за него в един синаксар (съкратено изложение на жития на светци или на празници): петата събота на Великия пост, православните отдават акатистна похвала на Пресветата, Пречиста, Преблагословена, Владичица наша Богородица и Присно Дева Мария, възпоменание на светата чудотворна икона на Пресветата Богородица, наречена „Благодатна", която се намира в свещения стар храм в с. Воден. Чрез тая свята и чудотворна икона Пресветата Майка, изпросвайки от Христа, ни дарява безбройни, благодатни изцеления на телесни и душевни недъзи. Възпоминание на чудото с неплодната жена, която като беше закъсняла поради дългия път за празника на Благодатната Богородица Дева Мария не можа да получи благословен хляб и като счете това за лош знак, ридаеше и се окайваше за своята неплодност. Йереят, като чу плача и риданията на жената много се натъжи и като не намери и троха, останала от благословения хляб, разбирайки причината за мъката на жената, смут обхвана душата му. И видя старецът една ябълка, оставена в дар пред светата, чудотворна икона „Благодатна Богородица Дева", взе я и я даде на жената като благословение, а тя като прие ябълката с гореща вяра се успокои. И не след много време жената се оказа трудна. Като се роди рожбата й, от вяра и благодарност към Божията Майка, тя употреби много средства и богато украси светата икона, като даде да изковат една златна ябълка и я дари за спомен на Великата благодат. Поменете ме всички, които четете и слушате този синаксар, като кажете за мене грешния Ананий Клинис, Бог да го прости и помилва".

Чудото описано в синаксара е станало в петата събота от Великия пост през 1765г., след прочитане на целия Богородичен канон и акатист на вечернята в петък. Оттогава до днес съществува традиция чудотворната икона на Пресвета Богородица да се обкичва с венци от ябълки, като се започва от първия петък на поста, когато се чете първата статия на Богородичния акатист. Там те престояват пет седмици и на празника се раздават на безплодни жени. Също така се изработва специален колан от три бели конеца, който жените носят докато не заченат и не родят. Преданието разказва, че през 1818г. бездетна жена нощувала в храма и Божията майка й се явила на сън. Поръчала й на разсъмване да излезе пред храмовата порта, където ще я чака жена с три макари. Да обиколи храма и с конците да изплете коланче, което да носи на кръста си докато роди.

Многобройни са чудесата извършени от Света Богородица пред Нейната икона „Златна ябълка". Някои са описани в поименници, които се пазят в местния музей, а други са запазени чрез преданията. Местните хора разказват, че през 1934 г. сестрата на цар Борис ІІІ княгиня Евдокия преспала в църквата и оздравяла от болест, която я измъчвала от дълго време. В знак на благодарност монархът подарил на храма мрамор, с който е облицован подът и златно енголпие на чудотворната икона.

СВ. МЧЦИ АГАПИЯ, ИРИНА И ХИОНИЯ

Когато император Диоклетиан бил в италианския град Аквилея, от Рим му доложили, че всички римски тъмници са препълнени с християни, които макар и подлагани на най-различни изтезания, не се отричат от своя Христос. Учител на всички е Хрисогон и те го слушат, като твърдо се придържат към неговото учение. В отговор на това известие Диоклетиан заповядал да осъдят на смърт всички християни, освен Хрисогон, когото наредил да доведат при него за мъчения.

Когато водели светия Христов изповедник вързан от Рим в Аквилея при император Диоклетиан, света Анастасия Узорешителница го следвала като свой учител, отдалече.

След като пристигнал при Диоклетиан, Хрисогон бил предаден на жестоки мъки, понеже не се подчинил на царската заповед; след това го осъдили на смърт и обезглавили извън града в отдалечено пустинно място. Неговото свято тяло лежало на морския бряг, захвърлено да го ядат зверовете и птиците.

Недалеч от това място живеел един свещеник, на име Зоил, благочестив старец. В близост до него живеели три девойки, сестри по тяло и дух, Агапия, Хиония и Ирина. Този свещеник, като разбрал по Божие откровение къде се намира тялото на светия мъченик Хрисогон, го взел заедно с главата, и като го положил в дървен ковчег, го скрил в дома си. На тридесетия ден след това му се явил във видение свети Хрисогон и му казал:

- Знай, че до девет дена трите Христови девици, които живеят недалеч от тебе, ще бъдат хванати за мъчение. Затова кажи на Господнята рабиня Анастасия да се погрижи за тях, като ги подготви да понесат мъжествено подвига, преди да бъдат увенчани със страдалчески венец. И ти живей с добрата надежда, че ще получиш плодове от твоите подвизи, защото скоро ще се освободиш от земните окови и с радост ще заминеш при Христа, за да се упокоиш заедно със светиите.

Същото откровение имала и света Анастасия. Подтиквана от Божествения Дух, тя дошла в дома на презвитера, когото дотогава не познавала, и го запитала:

- Къде са девойките, за чиято мъченическа кончина ти беше открито във видението?

Като разбрала къде се намира жилището им, отишла там, поздравила ги с любов, останала при тях една нощ и провела с тях душеспасителен и изпълнен с божествена любов разговор, в който ги подтиквала мъжествено, до кръв, да не отстъпват от своя Жених - Христос. Като видяла в дома на свещеника мощите на светия Христов мъченик Хрисогон, своя любим учител, Анастасия дълго плакала над тях, като ги обливала със сълзи и се отдавала на молитвите на светеца. След това пак се върнала в град Акилея и продължила както обикновено да прислужва на Христовите затворници, заключени в тъмниците, като им помагала с имуществото си.

Наистина всичко станало така, както свети Хрисогон казал във видението на свещеника Зинон: след десет дена този свят презвитер се представил при Господа, а трите свети деви Агапия, Хиония и Ирина били хванати от безбожниците и отведени при император Диоклетиан за мъчения.

Като ги видял, императорът запитал:

- Кое безумие ви научи да следвате жалката и скверна заблуда да унижавате нашия закон и да презирате, като нещо нечисто, боговете ни? Но като виждам, че сте от знатен род, млади и прекрасни, ви съжалявам и ви съветвам да пожалите себе си. Отречете се от вашия Христос и принесете жертва на боговете и аз ще ви дам трима младежи от знатен род от моята свита, напълно достойни за красотата ви, за да имате славни мъже, с които и вие ще бъдете на почит.

На тази царска примамка отговорила най-голямата сестра Агапия:

- Царю, на тебе подобава да се грижиш за народните дела, за другоплеменниците, за войските, а ти говориш несправедливо, като унижаваш Живия Бог, Чиято помощ ти е твърде необходима и Чиято благост дълго те търпи; а ти Го хулиш.

Тогава Диоклетиан казал:

- Тази девойка е безумна. Доведете ми друга.

След това довели при него сестра й, Хиония, която казала на царя следното:

- Моята сестра, царю, не е безумна. Напротив, разсъждава здраво и ти показа колко неправилни са твоите увещания да се поклоним на идолите.

Царят, не пожелал да слуша повече и тази сестра, заповядал да доведат по-близо до него третата сестра, Ирина, и казал:

- Тъй като твоите сестри са обезумели, ти, най-малката от тях, преклони глава пред боговете, та и сестрите ти, като видят от теб, да направят същото.

Но и тя отговорила твърдо:

- Нека прекланят глави пред идолите всички обезумели в безчестието си противници на Истинския Бог. Кое може да бъде по-суетно и по-безумно от това, да се покланяш на произведение на художник, направено от него за пари? Защото ти най-напред се пазариш с художника на каква цена и какъв идол да ти направи, прав или седнал, легнал или подскачащ, усмихнат или плачещ и от какъв материал да го направи - от дърво, от камък или от мед, или от нещо друго. И ако той го направи лошо, ти разваляш договора, ако го направи добре, даваш обещаната заплата. А после на този направен и купен ти се кланяш, като наричаш свой бог истукан, когото по-скоро подобава да наречеш купен роб, нежели бог.

В отговор на светите девойки Диоклетиан казал:

- На такива думи трябва да се отвръща с мъчения - и заповядал да ги хвърлят в тъмница.

След като минало известно време, на царя му се наложило да отпътува за Македония, за да уреди някои народни дела. След него отвели и всички християни от затворите в Аквилея, заедно с които били и трите свети девойки Агапия, Хиония и Ирина. Света Анастасия също тръгнала след тях. Когато пристигнали в Македония, царят заповядал на хегемона Дуклиций да подложи на разпит християните, за да ги принуди да принесат идолски жертви; заповядал непокорните след най-различни мъчения да се предават на смърт. Тъй като не могат да се опишат страданията на множеството свети мъченици, по това време предавани на различни мъки, ще разкажем само за страдалческите подвизи на споменатите три девойки.

Когато тези Христови невести били изведени за мъчения пред хегемона Дуклиций, той веднага щом видял тяхната необикновена красота, пламнал от нечисто желание към тях. Заповядал да ги затворят под стража и наредил да им предадат чрез стражника, че ще получат свободата си и много дарове, ако се съгласят да изпълнят нечестивото желание на княза. Но светите девици предпочитали хиляди пъти да умрат, отколкото макар и веднъж да бъдат опорочени, така че хегемонът не можал нито с ласки, нито със заплахи, нито с подаръци, нито с мъчения да ги склони да се съгласят да изпълнят неговото нечестиво желание. Но като не бил в състояние да преодолее изгарящия го пламък на похотта, хегемонът замислил да отиде през нощта при тях в стаята, в която били затворени, за да ги опорочи.

Като настъпила нощта, светите девойки застанали на молитва, като пеели на Бога всенощно славословие и псалми. Хегемонът, който искал да влезе при тях, едва се докоснал прага на стаята и изгубил ума си, не можел да продължи. Наблизо до помещението, в което се намирали трите сестри, имало готварница с много съдове - гърнета, котли, тигани, - очернени със сажди. Хегемонът не можал да влезе в стаята, където били трите девици, и подмамен от бесовете влязъл в готварницата, където целият се нацапал със сажди, като почернил лицето, ръцете и дрехи си и в този вид излязъл при слугите, които го чакали пред стаята със запалени светилници в ръце. Слугите, като го видели целия черен, страшен като негър, много се изплашили, захвърлили светилниците и побягнали. А той, като недоумявал защо слугите му бягат от него, помислил, че му се подиграват, и силно се разгневил.

В това време започнало да се разсъмва и хегемонът където и да отидел, всички се разбягвали при вида му - и слугите, и стражите, и воините се спасявали от него като от някое страшилище. Тогава хегемонът се отправил към царския дворец, с намерение да се оплаче на царя от войниците под негово командване, задето не му се подчиняват, и дори му се подиграват. Но едва приближил царското жилище, чул силен продължителен смях, който долетял оттам, при което някои, които били там, хукнали да бягат изплашени, а други започнали да го бият, като го пъдели от вратите на царското жилище, тъй като никой не можел да предположи, че това е хегемонът Дуклиций, а всички мислели, че е някой побъркан. Само хегемонът още не можел да разбере, че целият е в сажди, тъй като очите му по дяволско действие се били помрачили. Струвало му се, че лицето му си е бяло, а ръцете и дрехите чисти. Но когато слугите му накрая се досетили, че техният господар е обезумял, се затичали след него и го отвели вкъщи.

Когато влязъл вкъщи, жена му и всички домашни роби и робини започнали да плачат, като мислели, че е полудял, а останалите го отбягвали и не говорели с него. А самият той все още недоумявал и се чудел защо едни плачат, а други дори се гнусят от него. После очите му се отворили и той видял в огледалото колко е изцапан, че цялото му лице е черно като на етиопец, и разбрал, че бесовете са се подиграли с него. Тогава страшно се разгневил на светите девойки, като мислел, че те с вълшебствата си са направили всичко това и се замислил как да им отмъсти. Като се изкъпал и преоблякъл, седнал на съдийското място, където целият народ го виждал. След това заповядал да подготвят инструментите за мъчения и отново да доведат светите девойки.

Когато довели девойките, хегемонът заповядал да ги съблекат, за да се видят телата им. Но щом започнали да свалят дрехите от тях, не могли да направят нищо, защото по Божие произволение дрехите на светиците залепнали към телата им, като кожа, всички се удивлявали от това чудо. Слугите, макар че дълго време се опитвали да свалят дрехите на девойките, не успели.

А хегемонът седнал на съдилището, внезапно задрямал и изведнъж заспал такъв дълбок сън, че въобще не можели да го събудят: бутали го, викали силно край него, но той спял като мъртъв. Тогава го вдигнали както спи и го отнесли у дома му. Щом го внесли в къщата, той се събудил.

Като научил за всичко, което се случило с хегемона Дуклиций, царят много се разгневил и заповядал да предадат за изтезание светите девойки на съдията Сисиний.

Съдията издал заповед Агапия и Хиония да бъдат изгорени живи.

Хвърлени в огъня, светите девойки с молитва предали душите си в ръцете на своя Господ. Силните пламъци не повредили не само телата на светите девици, но дори и не се докоснали до дрехите им, тъй че по тях не останала никаква следа от огън. Това станало за знамение на езичниците, че светите деви не са умрели от огъня, но с молитвите си са изпросили от Бога блажена кончина за себе си. Слугите на Анастасия Узорешителница взели през нощта техните свети тела, неповредени от огъня, и ги донесли на господарката си. Света Анастасия ги помазала с аромати и с чест ги положила в нов гроб, радвайки се в духа си и молейки Господа да удостои и нея да стане участница в блаженството на тези свети девици.

А за младата девица Ирина Сисиний отредил войниците да я отведат в блудилището и заповядал там тя да бъде предадена на поругаване, докато умре. Но по пътя, докато водели светицата, ги догонили други два воина, твърде величествени на вид и светли по лице, и казали на войниците, които водели светицата:

- Съдията ни изпрати да ви кажем да отведете тази девица там, където ви посочим ние.

Отвели ги извън града и ги изкачили на един твърде висок хълм, като казали на войниците:

- Вървете, кажете на съдията Сисиний, че сте поставили девицата на хълма, както ви е било заповядано.

Воините се отправили към съдията, а двамата светли мъже станали невидими, защото това били Божии ангели.

А светата девойка Ирина стояла на хълма, като хвалела и благодарела на Христа Бога, Който я избавил от ръцете на блудниците.

Когато доложили на съдията какво се е случило, той много се разгневил, че заповедта му не е изпълнена, качил се на коня и препуснал към този хълм.

Като наближил, съдията видял светата девойка да стои на хълма, но не можел да се изкачи на хълма, защото му се струвало, че сякаш е ограден с висока стена, която е невъзможно да се прескочи. Той обикалял хълма в кръг, пламнал от силен гняв, задето не може да се приближи до светата девойка, и така яздил от сутринта до вечерта, без да постигне нищо. Някои от войниците, които били с него, като опънали лъкове, стреляли в светицата и я ранили. А тя се обърнала към съдията и възкликнала:

- Присмивам ти се, жалки властнико, че ти като че ли срещу някой силен мъж си излязъл срещу мен, слабата жена, с оръжие. Но ето, аз чиста и неосквернена от вас заминавам при моя Господ Иисус Христос, Който сега ще ме присъедини към сестрите ми.

Като казала това и въздала благодарност към Бога, светицата легнала на земята и предала душата си на Господа. Това се случило един ден пред празника на Светата Пасха.

Когато настъпила нощта, Анастасия изпратила слугите си да вземат честното тяло на светата мъченица Ирина от хълма и, като го помазала с аромати, го положила при телата на сестрите й.

Така завършили страдалческия си подвиг светите мъченици три сестри девици - Агапия, Хиония и Ирина, и застанали в слава пред престола на Пресвета Троица, Отец и Син, и Дух Свети, Един Бог, на Него слава во веки. Амин.