Пета неделя след Пасха - на самарянката

 - Иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и и истина.../ Иоан 4:23 /.

Възлюбени в Господа братя и сестри – Христос Воскресе!

Бог е безграничен Дух, но в кръга на нашите земни понятия ние намираме най-голяма духовност у човека и оприличавайки Го  на човек  постъпваме в богопочитанието си към него, така както бихме постъпили в отношението си като към човек от висок ранг, стараейки се да му угодим по земному. В това почитание много истински религиозни хора са внасяли и идолопоклоннически елементи, забравяйки, именно факта, че Бог е дух и трябва да го почитаме с дух и истина.

Самарянката, с която Христос беседвал при кладенеца, в днес прочетеното свето Евангелие, върху възвишени въпроси на духа, не правела изключение от множеството. Тя мислела, че е редно и богоугодно да се покланя само в храма, построен на планината Гаризим, както и иудеите мислели, че единственото место, дето пребивава Бог, е иерусалимският храм...

Такова едно разбиране за Бога-Дух било тестогръдо, то не е духовно, ето защо лесно може да премине в идолопоклонство.

Дори великият пророк Моисей повествува,  че Ной, след като водите от потопа спаднали, съградил жертвеник и принесъл всесъжение върху жертвеника. “И помириса Господ приятно благоухание” – казва Моисей /Бит.8:21/. Естествено, трябва да имаме предвид низкия духовен уровен на израилският народ от онова време. Затова и за възвишените религиозни преживявания Моисей бил принуден не веднъж да му говори с грубо образен език.

Отделни духовно напреднали хора са виждали понякога едни или други извращения в богопоклонението на своите съвременници и са надигали глас против тях. Пророк Исаия, например, който е живял осем века след Моисея, почти не намирал у своите сънародници истинско, духовно поклонение Богу, затова бил принуден да изрече, от Господне име, такива слова: “- За какво ми са многото ваши жертви? Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам!.../Ис. 1:11/”.

Разбира се, пророкът, макар и духовно по-издигнат от своите съвременници, не бил въобще против култа, но искал да го освободи от някои груби простонародни схващания, които цялата тежест на своята вяра поставяли върху обрядите, забравяйки делата на духа – милостта, човеколюбието, братолюбието и  т.н..

Господ Иисус Христос намерил също така едно сухо и бездушно богопоклонение сред евреите, поклонение, което поставяло буквата над духа. Затова Спасителят бил принуден да изобличи преди всичко еврейските духовни първенци, книжниците и фарисеите, за техния религиозен формализъм. “ – Горко   вам, водачи слепи, които казвате: ако някой се закълне в храма, не е нищо; но ако се закълне в златото на храма, задължава се. Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: златото или храмът, който освещава златото? Също казвате: ако някой се закълне в жертвеника, не е нищо; но ако някой се закълне, в дара, който е върху него, задължава се. Безумни и слепи, кое, наистина, стои по-горе: дарът ли, или жертвенника, който освещава дара?.../Мат.23:16-19/”.

Братя и сестри,

Ако всички хора имаха възприемчив дух и готово сърце да слушат, за да чуват Бога, когато им говори, тогава не би имало нужда от пророци, проповедници, свещени места и храмове..Обаче, кой смее да каже, че е достигнал такова духовно съвършенство, че да е излишно някой да го поучава  и напътства? Колко са тези чисти по-сърце и мисли богоугодни хора, които могат и в пустини и по пътища да разговарят с Него и да чуват гласа Му? Затова повече отвсякога имаме нужда и от светини и храмове, и от старци и проповедници.

В Откровението на свети Иоан Богослов се говори за Божия град, за Новия Иерусалим следното :”В него храм не видях, понеже Господ Бог Вседържител и Агнецът са негов храм /21:22/”.

Защо Христос казва на самарянката, че е дошло вече време, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца в дух и истина?

Векове са изминали от онова време, а и днес не можем да се похвалим с оная чистота на богопочитание, каквато съществувала в първохристиянската църква..., но Спасителят бил прав, когато казал, че времето е дошло. Защото в Негово Лице и в лицето на светите апостоли светът имал вече истински богопоклонници, такива, които са служили на Бога с дух и истина. Те били чужди на показното, на лицемерното богопоклонение. Четем в Евангелието, как Христос, макар и да посещавал Иерусалимския храм, се е молил Богу и в уединение, скрит някъде в гора или планина. Той е казал на Своите слушатели. “И кога се молиш, не бъди като лицемерите, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скиршната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути. Прочее, не бивайте тям подобни.../Мат. 6:5-8/”.

Така ни е уяснил Спасителят поклонението Богу с дух и истина. Затова на друго място Той съветва: “И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си /Мат. 5:23-24/”.

Това значи, че от християнина се иска нелицемерна, искрена молитва, придружена с дела на братолюбие, душевен мир и всеопрощение...

Възлюбени в Господа братя и сестри,

Дълъг и труден е пътят към духовно съвършенство, пътят към Истината. За да стане вярващият християнин богопоклонник с дух и истина, трябва да почне да гледа на формата, на външното, като на нещо преходно и да обърне сърцето и мислите си преди всичко към Самия Бог, Който е Дух и Истина. Материалното, земното, формата, не може да задоволи духовния копнеж на дълбоко религиозния човек. Истинските желания на душата могат да бъдат задоволени само от Бога и в Бога.

Затова нека търсим Бога с дух и истина, и тогава ще почувствуваме духовната си жажда задоволена, защото ще пием от живата вода и ще имаме блажен и вечен живот в Отец и Син и Дух Светий. Амин!

СВ. АЛЕКСАНДЪР, ПАТР. АЛЕКСАНДРИЙСКИ. МЧЦА ТЕОДОСИЯ ДЕВИЦА

Света преподобномъченица Теодосия

Св. Теодосия била родом от Цариград. Тя била дъщеря на благочестиви родители и от детство била възпитана в любов към Бога. Баща й умрял, когато тя навършила седем години. Майка й я дала в манастир, където е продължило нейното възпитание в дух на подвижничество. Там тя достигнала до такава степен на духовно съвършенство и убеденост в истините на Христовото учение, че била в състояние дори живота си да положи за своята вяра.

Теодосия наследила голямо богатство, което тя употребила за украса на храмовете и за подпомагане на бедните.

Император Лъв Исаврянин със съдействието на еретика патриарх Анастасий започнал гонение против почитателите на светите икони. Заповядано било да се унищожи и древната чудотворна икона на Спасителя, поставена още от Константин Велики над вратите на царския дворец. Тогава Теодосия, която присъствала заедно с други инокини при това посегателство, в порив на ревност поискала да попречи на това кощенство. Тя отместила стълбата, по която се качвал войник да сваля иконата, и войникът паднал на земята и тежко пострадал. След това Теодосия отишла с иконите при патриарх Анастасий и започнала да го укорява и изобличава за нечестивото иконоборство. Той съобщил на императора за нанесеното му оскърбление и преподобна Теодосия била затворена в тъмница, гдето в продължение на седем дни й нанасяли по сто удара, а на другите инокини още в същия ден били отсечени главите. На осмия ден Теодосия била влачена по града, хулена и оскърбявана, и накрай й нанесли жесток побой, от който тя умряла. Това станало на 29 май 730 година.

ПРЕПОЛОВЕНИЕ. СВ. АП. КАРП. СВ. МЧК ГЕОРГИ СОФИЙСКИ, НАЙ-НОВИ

Св. апостол Карп, един от седемдесетте апостоли

Св. Карп се числи към 70-те апостоли на Иисуса Христа. Той бил сътрудник на св. апостол Павел. Първовърховният апостол пише във второто си послание до своя ученик Тимотей: "Когато дойдеш, донеси фелона, който оставих в Троада, при Карпа, и книгите, особено кожените" (2 Тим. 4:13).

За Карп се знае, че отнасял посланията на апостол Павел до тяхното предназначение, както споменава самият апостол. Карп бил епископ в македонския град Бер и ревностно се грижел за разпространение на Христовата вяра. Проповядвал Евангелието и на остров Крит, където приел в къщата си свети Дионисий Ареопагит. Този апостолски мъж свидетелствува за св. ап. Карп, че бил човек с необикновено дълбок ум, кротост и незлобивост, че във видение му се явил Сам Господ Иисус със Своите ангели и че никога не извършвал света литургия, без да получи предварително небесно видение.

Свети апостол Карп претърпял много страдания за Христовото име и най-после бил убит от враждебно настроени срещу християнската вяра евреи.

В памет на свети апостол Карп, един от седемдесетте апостоли

Свети Карп се числи към седемдесетте апостоли на Господ Иисус Христос. Той бил сътрудник на свети апостол Павел, чиито послания отнасял до местата, за които били предназначени. Така доста време Карп се трудил заедно с апостол Павел, благовестейки навсякъде Христовото слово. Заради това той претърпял немалко беди и скърби. След това свети Карп бил поставен от апостол Павел за епископ на град Берия в Тракия.

Свети апостол Карп проповядвал Христовото евангелие и на остров Крит, където приел в своя дом свети Дионисий Ареопагит. Там Господ му се явил във видение, докато Карп Му се молел да накаже двама грешници. Господ казал на Карп:

- Мъчи Ме още, защото Аз съм готов още веднъж да пострадам и да бъда разпънат заради спасението на човеците!

Свети Дионисий Ареопагит свидетелства още за свети Карп, че той никога не започвал да служи света Литургия, без да получи преди това небесно видение.

Докато светителствал в Берия, Карп обърнал към Христа много елини езичници. Изобличавайки иудеите, той им говорел, че разпнатият от тях Христос е истинският Бог и Творецът на всичко съществуващо. По-късно той бил жестоко убит от иудеите и така предал душата си в ръцете на Господа. Неговите честни мощи били положени от верни и богобоязливи хора в града, в който той светителствал и чрез тях мнозина болни се изцерили, за слава на Христа, нашия Бог. Амин.

Житие на св. мъченик Георги Софийски Най-нови

Събор на вси светии софийски. Икона в храма на Софийската семинариа "Св. Йоан Рилски", рисувана от П. Гайдарова. ПрототипСв. мъченик Георги Софийски Най-нови се родил в София от знатни родители българи Иван и Мария. Нариче се "Най-нов" за разлика от другия мъченик Георги Софийски Нови, чиято памет се празнува на 11 февруари.

Юношата Георги се научил да чете и пише и любимо негово занимание било да чете Светото Писание.

На 25 години той осиротял от баща си. Понеже момъкът се славел с необикновена красота и добродетелност, турците - както обикновено постъпвали в такива случаи - пожелали да го привлекат към мохамеданската вяра. Като не успели да постигнат това с лицемерна благост, те насила навили на главата му свещената за мохамеданите чалма и го провъзгласили за мохамеданин. Оскърбеният Георги хвърлил на земята натрапената му чалма и я стъпкал.

Тогава озлобената мохамеданска тълпа го предала на кадията. Нито съблазнителните обещания за високо служебно положение, нито жестоките мъчения не могли да сломят непоклатната твърдост на неговата християнска вяра. Съдията заповядал да режат тялото му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със цапалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му. Но всички усилия се оказали напразни.

Последвала окончателната присъда на съдията - Георги да бъде обесен на главната стъгда в тогавашна София, където имало пещ за топене на желязна и медна руда. Заповедта гласяла още - тялото му да остане на бесилката три денонощия, за да започне то да се разлага, та да бъде оборена вярата на християните в нетленните мощи на светиите и във възкресението на мъртвите. Обаче изтощен от дотогавашни страдания, страдалецът умрял в ръцете на палачите преди да го обесят. Въпреки това те го окачили на въжето, за да изпълнят присъдата.

Три денонощия тялото висяло на бесилката, без да настъпи разлагане, а напротив - по стъгдата се носело необикновено благоухание от светите мощи на мъченика. Майка му седнала под бесилката и прегърнала в скута си нозете на сина си. Така тя прекарала трите денонощия. Обесването станало на 26 май 1530 година.

Подир изтичането на присъденото време кадията предал тялото на мъченика да бъде погребано по християнски, и погребението било извършено тържествено от тогавашния софийски митрополит Йеремия в църквата "Св. великомъченик Георги Победоносец". Сега тези мощи се намират в неизвестност. Майката на мъченика починала на 40-я ден от смъртта на Георги и била погребана при нозете на сина си.

Страдание на свети мъченик Георги Нови

Свети Георги бил син на благочестиви родители. Неговият баща Йоан и майка му Мария били сред най-знатните хора в град Средец. Георги бил дарен на родителите си от Бога, в отговор на техните горещи молитви, тъй като до преклонна възраст те нямали деца, подобно на Авраам и Сара в древност. По тази причина Йоан и Мария усърдно се молили на Господа, на Неговата Пречиста Майка и на светия великомъченик Георги Кападокийски. Те всеки ден ходели в църквата, която била посветена на този Божи угодник, раздавали милостиня и горещо молели Господа да ги освободи от тяхното безплодие. И Господ не презрял молитвите им, но в тяхната старост дарил утробите им с рожба от мъжки пол. Йоан и Мария донесли младенеца в храма на свети великомъченик Георги и го кръстили в името на Отца и Сина и Светия Дух, като в светото Кръщение му дали името Георги.

Детето било възпитавано в страх Божий. Георги се научил да чете и скоро толкова добре изучил Свещеното Писание, че превъзхождал със знанията си всички свои връстници. Като пораснал и станал юноша, той твърде много заприличал - с красотата на лицето си и със своето целомъдрие - на древния Йосиф.

В това време България се владеела от турците. Когато Георги станал на двадесет и пет години (в това време родителите му вече били починали), турците започнали да се опитват да го привлекат към своето нечестие. Те му говорели:

- Георги! Остави християнството и приеми нашата вяра. Приеми Божия пратеник Мохамед и нашия закон.

При това турците насила слагали на неговата честна глава чалма, каквато те обичайно носели и с която влизали в своите молитвени домове. Но светият им отговарял така:

- Не подобава на нас, християните, да подражаваме на вашите нечестиви обичаи и да носим на главите си чалми. Не ни подобава на нас да се отричаме от Христа, истинния Бог, Твореца на небето и земята, и да се лишаваме от плодовете на светото Кръщение. Кажете ми: мога ли аз да вярвам на Мохамед, който не е бил изпратен нито от Бога, нито от Божиите пророци, нито пък от Божиите апостоли, а е бил само един военачалник, и то военачалник на сатанинския полк, който издига знамената на дявола? Ето, дори и вие самите не знаете в какво вярвате. Самите вие сте отстъпили от истинския път.

Изобличавайки така турците, свети Георги започнал дръзновено да изповядва Христа като истински Бог, Създател и Творец на всичко съществуващо - видимо и невидимо, земно и небесно.

А след това, като заплюл в лицето нечестивците и ги нарекъл безбожници, светият хвърлил чалмата на земята и започнал да я тъпче с нозете си, говорейки сам на себе си:

- О, Георги! Защо се бавиш? Христос те призовава при Себе Си!

Турците, като се разгневили, хванали светеца и нанасяйки му жесток побой и обсипвайки го с ругатни, го повлекли към техния съдия. Изправили го пред съдията и му казали:

- Ето тоя хули и се подиграва с нашата вяра.

А съдията, поразен от красотата на лицето му и от неговия мъжествен вид, отначало се опитал да го прелъсти с обещания:

- Ако се отречеш от Иисуса Христа, Когото вие наричате Син Божий, и ако се подчиниш на заповедта на самодържеца Селим и изпълниш неговата воля (защото на този Селим много царства се подчиняват), ти ще получиш за това много дарове и всевъзможни почести от нашия цар и ще бъдеш поставен за началник на всички воеводи във великия град Средец.

Но Христовият мъченик отново изповядал Господ Иисус Христос и изобличил турската вяра пред многочислената тълпа, която се била събрала. Тогава мъчителят се разярил и наредил безмилостно да бият светията с тояги. Георги бил мъчен жестоко, така че цялата му плът била разкъсана от тоягите, а от многобройните му рани обилно се леела кръв. Но без да обръща внимание на това, той не показал ни най-малко намерение да се подчини на нечестивата царска повеля.

Тогава съдията заповядал да режат кожата му на ивици от главата до нозете и получените рани да бъдат обгаряни със запалени свещи, от което тялото на мъченика така пламнало, че не се виждало лицето му, а плътта му се топяла, както восъкът се топи от огъня. Но Христовият мъченик доблестно понасял страданията, призовавайки и изповядвайки името на Господа Иисуса Христа.

След това мъчителят заповядал на войниците да развеждат мъченика из града, при което да бият барабани и да крещят:

- Не хули Божия пратеник Мохамед и не се подигравай с мюсюлманската вяра, която той ни предаде!

А светията се молел на Христа Господа и увещавал турците да повярват в Христа.

След това нечестивците натрупали голяма клада насред града, като възнамерявали да изгорят светеца. Христовият мъченик Георги бил заведен на мястото, приготвено за неговото изгаряне.

Но изнемогвайки от раните си, той паднал на земята, без да може да издаде глас, само устните му се движели, призовавайки помощта на Господа. А турците, като взели светията, още жив, го хвърлили в огъня. Така завършил своя страдалчески подвиг Христовият мъченик Георги. Нечестивците изгорили в огъня и много кучета, та християните да не могат да разпознаят мощите на мъченика. Но Бог прославил Своя угодник: внезапно върху това място се спуснал облак, загърмяло, засвяткали светкавици и се излял проливен дъжд, който загасил огъня, така че от кладата не излизал вече и дим. Турците, изплашени от това толкова дивно чудо, се разбягали. А дъждът продължил да вали до падането на нощта.

Когато настъпила нощта, над мястото, където било изгорено честното тяло на мъченика, се явила огромна ярка светлина, която озарявала всичко наоколо. Тогава протойереят на съборната църква, посветена на свети великомъченик Георги Кападокийски, се отправил заедно с останалите християни при съдиите и като им дал пари, измолил тяхното разрешение да вземе честните мощи на светия мъченик и да ги погребе, според християнските обреди. След като съдиите дали съгласието си, свещеникът отишъл при митрополит Иеремия и му разказал всичко за светия мъченик. Митрополитът, бързо и с голяма вяра, съпроводен от целия свещен клир и от много христолюбиви човеци, с псалмопения и със запалени свещи и кандила, се отправил към мощите на светия мъченик. Като разровили пепелта на мястото, над което сияела светлината, християните намерили честните мощи на светия мъченик Георги Нови, които били останали незасегнати от огъня. В същото време костите на кучетата се били превърнали в пепел.

По местата, където Христовият мъченик бил развеждай из града и където била капала неговата кръв, през нощта се явявала светлина, подобна на светлината от запалена свещ; и това било видяно от всички християни.

Като взел честните мощи, митрополитът ги положил в ковчег в храма на свети великомъченик Георги Кападокийски. Там, по Божията благодат, те подавали изцеление на всички, които с вяра пристъпвали към тях. Днес не е известно къде се намират те.

А Христовият мъченик Георги пострадал в българския град Средец, където бил и израснал и възпитан. Мъченическия си подвиг той приел в 7022 година от сътворението на света, а от Рождението на Бог Слово - 1514 година, в 26-ия ден на месец май, в царуването на Владетеля на всички - нашия Господ Иисус Христос, Когото славим, заедно с Отца и Светия Дух, во веки. Амин.

3-ТО НАМИРАНЕ НА ЧЕСТНАТА ГЛАВА НА СВ. ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

Първо, второ и трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител

***

Когато била отсечена честната глава на свети Иоан Предтеча, дъщерята на Иродиада я приела на блюдо и я отнесла на майка си. Тази нечестива жена пробола с игла езика на светеца, който я изобличил в беззаконие, и като се погаврила с честната глава, не позволила да я предадат на погребение заедно с тялото на светеца: Иродиада се бояла, че ако погребат тялото му заедно с главата, Иоан ще възкръсне и отново ще почне да я изобличава. Учениците на свети Иоан Кръстител тайно взели тялото му и през нощта го погребали в самарийския град Севастия. А Иродиада закопала главата на светия Предтеча дълбоко в тайно безчестно място в двореца си.

Само жената на Иродовия домакин Хуза, на име Иоана, за която споменава свети евангелист Лука (8:3), знаела това място. Скърбейки в сърцето си за убийството на великия и свят пророк и за поругаването над честната му глава, тя взела главата тайно през нощта, поставила я в глинен съд и я погребала на Елеонската планина, в един от имотите на Ирод. Междувременно мълвата за Иисуса Христа достигнала до Ирод. Заедно с жена си Иродиада той започнал да си мисли дали пък това не е Иоан и като не намерили главата, изпаднали в недоумение. Ирод дори казал на домашните си следните думи за Иисуса: "Това е Иоан, комуто аз наредих да отсекат главата. Сега той е възкръснал от мъртвите, и затова чрез него стават чудеса".

След много време един знатен велможа, на име Инокентий, повярвал в Иисуса Христа. Като оставил света, той дошъл в Иерусалим, купил това място на Елеонската планина, което някога принадлежало на Ирод, построил си там килия и станал монах, като изпълнявал заповедите Христови. Като желаел да си построи неголяма каменна църква, той започнал да копае ров за основите. И по Божий промисъл, той намерил скрития в земята глинен съд с главата на Христовия Предтеча. По различни благодатни знамения и чудеса и по откровение от Бога той разбрал, че тази глава принадлежи на свети Иоан и започнал с голямо благоговение да я съхранява при себе си. Преди кончината му, неверието се разпространило по цялата тази земя: царете почитали идолите вместо Истинния Бог, поставили навсякъде в Иерусалим техни изображения и им принасяли скверни жертви.

Виждайки това и предчувствайки кончината си, този монах отново скрил в земните недра светата глава на Предтечата: боял се да не би след кончината му някой да започне да постъпва с нея безчестно. Положил я на същото място, където била килията и църквата му. След кончината му тази църква остаряла, разрушила се и дори се изравнила със земята, така че дълго време никой не знаел, къде се намира честната глава на свети Иоан Кръстител.

***

Когато великият цар Константин се възкачил на престола и просветил земята си със свето Кръщение, майка му света Елена, започнала да възобновява и да очиства всички иерусалимски светини (виж също св. равноапостолни Константин и Елена, бел.ред.). Тя привела и светата планина в цветущо състояние.

В това време двама монаси, подвизаващи се на изток, се уговорили да отидат заедно в Иерусалим, да се поклонят там на честния Кръст, намерен от царица Елена, и на гроба Господен и да видят светините на тази земя. Като пристигнали в Иерусалим, те започнали да обхождат светините, да им се покланят и да се молят на Господа. Тук свети Иоан Предтеча се явил на един от тях в сънно видение, открил му мястото, където била погребана честната му глава, и му наредил да я вземе от земните недра. Като се пробудил, монахът разказал видението на своя другар, но последният го счел за обикновен сън и сам не повярвал, и на другия внушил същото. На следващата нощ свети Иоан се явил повторно, но вече на всеки монах поотделно, и рекъл: "Станете, оставете неверието и леността си и направете това, което ви беше известено".

Като се събудили, двамата започнали да си разказват един на друг видяното от тях, а после отишли на мястото, което им било посочено в сънното видение. Там започнали да копаят земята и намерили безценно съкровище светата глава на Христовия Кръстител. Като я сложили в чувал, направен от камилска вълна, те се върнали обратно.

В това време един беден грънчар от град Емеса бил принуден вследствие на нищетата да остави отечеството и жена си и да отиде в друга страна. По пътя срещнал двамата монаси, носещи със себе си главата на Кръстителя; присъединил се към тях и продължил пътя си заедно с тях. Като си намерили спътник, монасите му дали да носи чувала с главата на Кръстителя. А той, като не знаел какво носи, продължил спокойно пътя си. Изведнъж му се явил свети Иоан Предтеча и му рекъл: "Остави спътниците си и бягай от тях с чувала, който държиш в ръцете си".

Светецът наредил това, защото виждал леността и нерадението на монасите, които отначало не вярвали на явяването му, а после не пожелали сами да носят честната му глава и я поверили на обикновен и непознат за тях човек. В същото време светецът искал да окаже благодеяние на този беден човек и да го насочи към добър път и богоугоден живот.

Подчинявайки се на светеца, този човек се скрил от монасите, избягал от тях и се върнал у дома при жена си, носейки честната глава на Кръстителя като някакво най-драгоценно от всички земни съкровища. И Господ, заради главата на свети Иоан Кръстител, благословил дома му с всичко необходимо. Грънчарят започнал да живее сред изобилие, като забравил за предишните си нещастия. Но той не се възгордял: давал щедра милостиня на бедните и сиромасите от богатството си. Помнейки твърдо, че е получил всичко това заради благоговението пред Христовия Предтеча, той винаги почитал светата му глава, ежедневно кадил пред нея тамян, палел светилници, молил се и се стараел да живее честно и да постъпва според заповедите Христови.

Когато приближило времето на кончината му, по заповед на самия Христов Кръстител той положил светата глава в съд за вода, заключил този съд в ковчег и като го запечатал, предал това съкровище на сестра си. При това й разказал подробно как заради тази честна глава се избавил от крайна бедност и станал богат човек. Завещал на сестра си винаги благоговейно и честно да съхранява тази свята глава и никога да не отваря ковчега, докато самият свети Иоан не благоволи за това. Преди смъртта си тя трябвало да предаде това съкровище на някой богобоязлив и добродетелен мъж.

Така светата и честна глава на Христовия Предтеча, като преминавала дълго време от един човек в друг, била съхранявана сред благочестиви християни; накрая била предадена на някой си иеромонах Евстатий, който живеел в една пещера недалеч от Емеса; той бил заразен с ереста на Арий и нямал страх Божий. Болните, които идвали при него, получавали изцеление от чудесната благодат, изхождаща от главата на свети Иоан Предтеча, която той държал на тайно място.

Но Евстатий започнал подобно на крадец да приписва тази благодат на себе си и на ереста си, като се стараел да скрие от хората истинската причина за тези чудесни изцеления и чрез това отклонил мнозина към своята ерес. Но накрая жителите на Емеса узнали зловерието му. Емеският княз, като се посъветвал с епископа, заповядал да го изгонят от пещерата и от пределите на тази област. Евстатий започнал да умолява изпратените да го оставят през този ден в пещерата, обещавайки да си тръгне на следващата сутрин. Когато пратениците се съгласили, през нощта той скрил съда със светата глава дълбоко под земята; понеже се надявал, че като измине известно време, ще се върне обратно, ще вземе това съкровище и като върши чудеса с помощта на светата глава на Предтеча, отново ще разпространява и ще утвърждава ереста си.

Но надеждите на еретика не се сбъднали. Когато той напуснал пещерата, в нея се поселили някакви благоверни и добродетелни монаси, тъй че той не можел да влезе в нея и да вземе оставеното там съкровище.

***

След известно време на това място се събрали братя и бил основан манастир. Но никой не знаел, че в тази пещера се намира честната глава на Предтеча. Чак след много време архимандритът на тази Емеска обител Маркел, мъж, изпълнен с добродетел, я открил, за което той разказва така:

"Благословен е Бог Иисус Христос! Той сподоби мен, Своя раб Маркел, да видя видение по време на нощен сън. Това стана на 18 февруари в средопостната седмица на светата Четиридесетница. Видях всички врати на нашата обител отворени и как през вратите нахлува река. Удивих се и си помислих откъде ли идва толкова много вода. Размисляйки за това, изведнъж чух глас от много ликове, които с шум идваха по водата от изток. Всички те всеки на свой собствен език възгласяха:

Явява се свети Иоан, Кръстителят Христов!

С такива възгласи те влязоха в манастира. А аз, обзет от страх, вече забравих за водата; като се отдалечих от вратата, се изкачих на върха на стълбата. Като стоях на нея, ми се стори, че в обителта виждам два двора: единият беше на запад, а другият на юг; по средата им стоеше голямата църква. Всеки лик, като влизаше в западния двор, се насочваше към църквата; след като се покланяше тук, той излизаше през южната врата. Когато шествието на ликовете престана, отново чух гласовете на другите, които казваха:

Това е светият и велик Иоан Кръстител.

Като погледнах, го видях в църквата. С него имаше двама мъже, които стояха от двете му страни. В това време чиновете започнаха да пристъпват към свети Иоан и да приемат благословение. И аз реших да пристъпя към Кръстителя и да получа благословение от него. Със страх и трепет влязох последен, извърших земен поклон пред Кръстителя и се допрях до нозете му. А той ми нареди да се изправя, прегърна ме с любов, като докосваше лицето ми, взе съд, пълен с мед и ми го подаде с думите:

Приеми благословение!

Като каза това, се отдалечи. Когато се готвех да тръгна след него, забелязах огнен стълб, който вървеше пред светеца. Ужасен от това видение, се събудих. Когато настъпи следващата вечер, наредих на братята да пеят стиховете на псалмите, влизащи в обичайното правило. По време на това пение един брат на име Исаакий, като погледна нагоре, видя през прозореца, че в пещерната църква, където беше скрита честната глава на свети Иоан, гори огън. Като видя това, той възкликнал:

Отче, погледни! В светата пещера гори огън!

Не бой се, брате казах му аз, но като се осениш с кръстното знамение, пази мълчание за това.

След това изминаха пет дни. През нощта на шестия ден, щом заспах, някаква ръка ме побутна три пъти по десния хълбок и се чу глас:

Ето, аз съм даруван на вас; стани, последвай звездата, която ще върви пред теб, разкопай мястото, на което ще те заведе, и ще ме намериш.

С трепет и страх станах от сън, седнах на одъра си и виждам: пред вратата на килията ми сияе звезда. Ужасих се, но като се осених с кръстното знамение, излязох; звездата вървеше пред мен; следвайки я, влязох в пещерата; когато стигнах до мястото, където се намираше честната глава на Предтечата, звездата изведнъж стана невидима.

Паднах на земята и въздадох хвала на Господа. След дълга молитва запалих свещ, прикадих с тамян и започнах да копая, призовавайки името Господне. Докато копаех, се чуваше голям шум, а земята беше твърда като мед. Дълго се трудих; накрая намерих тухли; като ги отместих, видях каменна плоча; с голям труд я извадих от ямата и там намерих свещен съсъд, в който почиваше честната глава на Предтечата: радвайки се и в същото време ужасявайки се, взех свещ и тамян, дръзнах да взема съсъда, поклоних се и като го закрих отново, излязох от пещерата. При вратите ме срещна архимандрит Генадий, който беше дошъл в нашата обител. Той ме въведе в пещерата и като се помоли, започна да ми разказва своето видение.

Видях, започна той разказа си, като че ли ние двамата стоим на същото място, където се намираме и сега. Тук имаше много ечемичен хляб, който беше по-чист и по-светъл от слънцето. В пещерата влизаше множество народ, който приемаше този хляб от ръцете ни. Въпреки това хлябът не намаляваше, напротив, все повече се увеличаваше.

Това ми разказа Генадий. Тогава разбрах, че това негово видение е било от Бога, и че то означаваше неоскъдяващата благодат на Кръстителя Христов, която изобилно щеше да се подава на всички на това място. Затова и аз му разказах за моето видение и му показах безценното съкровище, което бях намерил.

Щом го видя, той се възрадва и започнахме да се съвещаваме как да постъпим най-добре. Посъветвах го отначало да не казваме никому за това, дори и на главния пастир на църквата Емеския епископ Ураний, но най-напред да известим за това блажения старец Стефан, който, пребивавайки в Даромийския манастир, се подвизаваше с постнически подвиг. А той трябваше да съобщи за това на епископа, с когото го свързваше голяма дружба. Но, като отидохме в Даромийския манастир, не заварихме стареца, защото беше отишъл да навести другите си манастири. Тогава изпратихме да повикат дякон Кириак, който заемаше първо място в съборния храм на този град.

Като дойде при нас, Кириак ни поздрави в Христа и ни разказа за своето видение. То във всичко беше подобно на това, което беше видял Генадий. Тогава му разкрихме нашата тайна. И двамата започнаха да говорят, че това трябва да се каже на епископа, но аз реших да чакам завръщането на преподобния Стефан.

Изминаха пет дни. На шестия, беше събота, седяхме заедно и беседвахме. Изведнъж паднах на колене: някаква болка внезапно ме порази. Не можех нито да се изправя, нито да помръдна. Спътниците ми, чудейки се, започнаха да се молят на Господа за мен. Като завършиха молитвата, те ми казаха:

Не ти ли казахме, че трябваше да разкажем на епископа за тайната?

Тогава и самият аз осъзнах, че не постъпих добре, като не разказах на епископа за тази тайна, за която трябваше да съобщя за слава Божия; а междувременно болката не ми минаваше. Вечерта, след извършването на обичайното молитвено пение, при мен дойдоха Генадий и Кириак и ми казаха:

Дадохме си дума да разкажем на архиерея за тайната ти по време на утренята до изгрев слънце.

А аз им отговорих:

Решението ви е добро; нека бъде така, както казахте.

И в момента, в който се съгласих с тях, се почувствах съвършено здрав: болестта ми премина.

На сутринта се отправихме към града и срещнахме епископа, когато излизаше от църквата след утренята и му разказахме всичко за намирането на честната глава на Христовия Кръстител Иоан. Епископът силно се зарадва на тази новина. Но ни забрани засега да разказваме на други и ни нареди да се върнем в обителта си. А на сутринта самият той дойде при нас с презвитери и дякони. Като отслужи съборно Божествена литургия, той приближи към мястото, където се намираше съсъдът с честната глава. Когато дяконът възгласи: "Като преклоним колене, на Господа да се помолим", всички паднахме ничком. В това време епископ Ураний възнасяше молитва; щом я завърши, той взе съсъда с честната глава. Един от презвитерите, които бяха с епископа, на име Малх, не повярва на това и каза:

Откъде би могла да се появи тук главата на Предтечата?

Като каза така, той дръзко постави ръката си върху съда и се допря до косата на честната глава на Кръстителя. Изведнъж, заради неверието му, ръката му изсъхна и се залепи за съсъда. Като видяхме това, всички се ужасихме. Епископът с всички присъстващи започна прилежно да възнася молитва към Бога. Чак тогава Малх, и то с голям труд, успя да отмести ръката си от съда, но си остана болен. Ураний заедно с целия църковен клир взе свещения съсъд с лежащото в него съкровище, пренесе го в светата църква и го положи в дяконника в олтара. Тази светиня се съхраняваше там дотогава, докато в Емеса не беше изграден специален, благолепно украсен храм в чест на Христовия Предтеча.

Малко време преди пренасянето на светата глава в този храм, Иоан Кръстител се яви във видение на невярващия презвитер Малх и му нареди при пренасянето на главата да докосне с ръка свещения съсъд. Като постъпи така, презвитерът получи изцеление."

С това завършва повествованието на блажения Маркел.

Друг писател, свети Симеон Метафраст , в житието на преподобна Матрона разказва още и следното за намирането на честната глава на Предтечата.

По онова време един човек, който орял нивата си, забелязал, че на едно място, а именно там, където тогава били пещерата и манастирът, от земята излиза огън. Той виждал това не веднъж: в течение на много дни огънят непрестенно излизал от земята. В един неделен ден, именно в този, в който Маркел, Генадий и Кириак отишли при епископа, този човек също отишъл в град Емеса и разказал на епископ Ураний за чудесния огън. Епископът се отправил заедно с духовни лица към това място - това била същата пещера, където някога живеел еретикът Евстатий.

Като се помолил, епископът наредил да копаят на това място. Когато заповедта му била изпълнена, намерили на това място съсъд. Не злато и не сребро имало в него, но в него се съхранявало съкровище, много по-драгоценно от всички земни съкровища главата на светия Предтеча и Кръстител Господен Иоан. Мълвата за това се разпространила навсякъде: започнали да идват не само жителите на Емеса, но и обитателите на всички околни градове и села. И преподобна Матрона заедно с всички сестри дошла тук от манастира си, за да се поклони на честната глава.

Честната глава на Кръстителя източвала благовонно миро, с което свещениците помазвали кръстообразно главите на събралите се хора. Преподобна Матрона взела част от това миро в мъничко ковчеже, желаейки да го отнесе в манастира си за благословение. Но около нея се тълпял множество народ: всички искали да получат благословение от свещениците и да бъдат помазани с миро. Някои, като забелязали, че преподобната носи в ковчежето си миро, я помолили да ги помаже, понеже самите те по никакъв начин не можели да стигнат до свещениците, и тя изпълнила молбата им. Сред народа се намирал един слепец по рождение. И той се обърнал към нея със същата молба. Тя помазала очите му и той в същия миг прогледнал. Това предава свети Симеон Метафраст за намирането на главата на Предтечата.

***

След известно време светата глава на Иоан Кръстител била пренесена от Емеса в Константинопол. Тук на едно място, наречено Евд, по царска заповед бил изграден прекрасен храм, в който положили честната глава.

По време на ереста на иконоборците, когато много свети икони били изгорени, а други били хвърлени в морето и реките, били тъпкани с нозе и безчестени по различни начини, неколцина благочестиви християни, бягайки от изпълнения с еретици Константинопол, тайно взели със себе си главата на Кръстителя и я занесли в Комана, където някога се преставил свети Иоан Златоуст. Тук те отново я скрили в земните недра, като я положили в сребърен съсъд.

Тази драгоценна светиня се съхранявала тук в неизвестност до времената на цар Михаил, син на Теофил и на майка му царица Теодора, която отново утвърдила Православието. През царуването на Михаил тази светиня отново била намерена по Божествено изволение и била пренесена в Цариград от патриарх Игнатий, в чест и слава на Христа, нашия Бог, прославян с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

Преп. Симеон Дивногорски. Ден на Българската просвета и култура и на славянската писменост.

Св. Симеон Стълпник, Дивногорец, е наречен така, понеже се подвизавал на стълп-кула и понеже този стълп бил построен на планината, наречена Дивна.

   Симеон се родил в Антиохия Сирийска в 522 година. Майка му Марта след смъртта на мъжа си, загинал под развалините на своята къща по време на земетресение, възпитавала сина си в гореща любов към Бога, от която било проникнато нейното собствено сърце. И небезплодно се оказала нейното възпитателно въздействие: възприето от младенеца, то го превърнало в избран съсъд на Божията благодат.

   Когато Симеон бил на пет години, майка му го поверила на светия старец Йоан Стълпник, който се подвизавал в пустинята. Подражавайки му, Симеон пожелал подобен подвиг и скоро надминал своя учител с истинско ангелско търпение. Опитният старец Йоан, боейки се, да не би нежният отрок да изнемогне от непосилния подвиг, съветвал го да не се предава на такъв преждевременен труд. На Симеон, подкрепян свише, продължавал своето молитвено стоене пред Бога. Но не се задоволил той с това състояние.

   Минали шест години и той поискал по-висок стълп, за да се отстрани повече от земята. Построили му друг стълп, висок 40 лакти. Като прекарал на него осем години, Симеон по божествено откровение отишъл в Дивна гора, в околностите на Антиохия, и там – на висок хълм – основал обител и стълп върху скала.

   При своя монашески подвиг св. Симеон така разпределял времето си: от сутрин до деветия час (IX час по библейското времеизчисление се равнява на 15 часа, т. е. 3 ч. след обед) той се молел, след това се отдавал на четене и писане до залез-слънце, след това пак се молел и без сън стоял на молитва до зори. А на разсъмване той – според житиеписеца – "заповядал на съня като на свой слуга да дойде при него не за дълго, и като подрямвал малко, събуждал се и започвал своя ден".

   Младият подвижник получавал свише велики откровения. Той се изпълнил с мъдрост, а народът, който се събирал около стълпа, благоговейно слушал неговите поучения. Стълпникът се отегчавал от своята слава и от честите посещения на народа, затова и поискал да се пресели на Дивна гора като по-усамотено място; но и там народът идвал при него, а той никому не отказвал помощ – с добра дума, с изцеление или с предупреждение. С прозорливост той предсказвал бъдещи събития. Така той предсказал смъртта на антиохийския архиепископ и земетресението, което разрушило Антиохия.

   Св. Симеон приел по откровение свише свещенически сан на 33 години от селевкийския епископ Дионисий, макар по-рано да отказвал тази чест. Светителят го завел в църква, там го посветил в свещенически чин и с пеене на псалми отново бил изведен на стълпа, на който преподобни Симеон в продължение на 70 години непрекъснато извършвал своя велик подвиг до блажената си смърт в 596 година.

4 Неделя след Пасха – на Разслабления

От Галилея Христос дошъл в Йерусалим за великия юдейски празник Пасха. Както винаги, и сега Той бил не само между здравите и радостни поклонници на свещения град. Гласът на Неговото любвеобилно и състрадателно сърце Му нашепвал да посети и болните, и страдащите, за да ги обдари с утеха и изцеление. За една дивна среща на човешкото страдание с чудодейната Божия сила ни разказва неделното евангелско четиво (Йоан. 5:1-15).

В Йерусалим на юг при Овчи порти, за които се споменава още в книгата на Неемия (3:1, 32; 12:39), в непосредствена близост до храма се намирала известната къпалня Витезда - т. е. „дом на милосърдие". Предполага се, че това е бил прочутият в древността царски водоем (Неемия 2:14). Със своите пет притвора Витезда представлявала една своеобразна болница с присъщата за Изтока по онова време жалка обстановка. По-скоро този „дом на милосърдие" е бил дом на страдания и несрета. В петте скръбни галерии на тази болница, огласяна от постоянни вопли, гъмжал получовешки живот. Тук лежали измъчени от дълго време тежко болни, слепи, хроми и парализирани люде, които в неутолимо желание очаквали изцеление. Витезда не била обикновена минерална баня. Нейната вода нямала естественото свойство за постоянно лечебно въздействие. Къпалнята придобивала лековита сила само от време на време, когато ангел Господен слизал върху нея и раздвижвал водата. Но и в този решителен момент изцеление получавал само оня, който пръв влизал в къпалнята след раздвижването на водата.

Сред множеството тежко болни във Витезда имало един самотен клетник, който от тридесет и осем години бил прикован на болничния одър. Този изоставен, забравен от всички страдалец бил парализиран. Дните, прекарани в здраве и радост, са крилати. Те се нижат и неусетно отлитат като щастливи мигове в живота. Но дните на скръб и болест са мъчителни - една безотрадна вечност! Можем ли да си представим трагедията на този телесно разслаблен и душевно сломен болен човек? Тридесет и осем години, половин човешки живот, прекарани в непрекъснати палещи болки върху страдалческия одър - един непоносим житейски кръст! Пред очите на този страдалец постоянно са ставали изцеления, при които той с безропотно търпение понасял сломяващите удари на разочарованието.

Но ето, Христос, божественият Лекар, Който обхождал болните, неочаквано спрял пред одъра на разслабления. Спасителят видял човека в неговата неизмерима мъка, трогнал се и го обгърнал с милост и обич. „Искаш ли да оздравееш?" - прозвучал във Витезда тихият глас на Иисус. Наглед, преценявано по човешки, странен въпрос. Все едно да питаш изморения в зноя на летния ден зажаднял пътник иска ли да пие вода. Но в промислително-творческия план на Господа - неподражаем божествен Педагог - този въпрос бил напълно уместен и необходим. С него Христос желаел да пробуди у болния съзнание за греховност и копнеж за възстановяване на нарушената от греха нравствена хармония. Чрез телесното изцеления Спасителят желаел да излекува и душата! Ние слушаме отговора на разслабления: „Да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; колко горест и насъбрала се мъка се крие в тия две думи, израз на безсилие и зов за помощ! И тия думи болният при Витезда изрекъл пред Човека, Който вече стоял пред страдалческия му одър (1 Тим. 2:5; срв. Йоан 4:29; 8:40; 9:11). Печалният стон на евангелския разслаблен се слял с воплите на страдащите и заглъхнал във Витезда.

Някога Пилат изведе на балкона на преторията Спасителя - измъчен, вързан, облечен в багреница, с трънен венец на главата, посочи Го на разярената еврейска тълпа и заяви: „Ето Човека!" (Йоан. 19:5) С тия две думи Пилат изрече една вечна истина: Христос е Истинският съвършен човек! За християнското човечество величавият образ на страдащия Спасител, пред Когото с трепет и благодарност се прекланя всяко вярващо сърце, е образът на Богочовека, Спасителя на света. Съгласно древното пророчество Агнецът Божи „взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи" (Ис. 53:4). По изранения друм на живота Христос, божественият Самарянин, с елея на милосърдието лекува човешките болести и раните на душата (Лука. 10:37).

Наистина, тъжният стон на евангелския разслаблен: „Нямам си човек!" не е стихвал през вековете. Той е глас на човешката мъка и безсилие. Но над този печален стон все по-властно през историята звучи и повелята на Спасителя: „Стани, вземи одъра си и ходи!" Това е тържествуващият глас на Божието всемогъщество и любов; призив за радостен живот и духовно извисяване. Спасителят заяви: „Аз дойдох, за да имат живот и да имат в изобилие" (Йоан. 10:10). Христос издигна живота до слънчевите висоти на духовното съвършенство!

Евангелската Витезда е не само спомен и символ. Тя представлява реалната неизменна човешка съдба. Скръбните притвори на Витезда са притвори на човешкото страдание и безсилие. Потърсим ли в страданието небесната помощ, ние вече сме в притвора и на Божието милосърдие. Христос и днес минава край нас и ни посещава в изпитанията и страданията. Той ни милва и утешава в скърбите и неволите (Плач Иеремиев 3:32; 2 Кор. 1:4). Църквата Христова е новата божествена Витезда. В нейната свещена ограда вече двадесет века тече пълноводната река на Божията благодат, която лекува, възражда и спасява. Тайнството Покаяние е духовната баня, която при наличието на искрено разкаяние дарява прошка и измива греховната кал на сърцето.

Топло да молим божествения Лекар да ни спусне в чудната къпалня на Своето милосърдие, да ни излекува и да ни възвърне радостта в живота. Тогава всеки един от нас ще чуе и предупредителната заръка на Спасителя - думите, които Той отправи към разслабления във Витезда: „ето, ти оздравя; неделя греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо" (Йоан. 5:'14). Амин.

Иконом Димитър ЙОРДАНОВ

СВ. МЧК ВАСИЛИСК. СВ. МЧК ЙОАН-ВЛАДИМИР, КНЯЗ БЪЛГАРСКИ, ЧУДОТВОРЕЦ

Житие на св. мъченик Василиск

Св. Василиск бил племенник на св. Теодор Тирон. Той страдал мъченически заедно с Евтропий, Клеоник (паметта им се празнува на 3 март), но бил посечен с меч подир тях.

Мъченията, на които той бил подложен, се придружавали от най-поразителни чудеса, за което свидетелствува техният очевидец свещеномъченик Евсигний (паметта му се чествува на 5 август).

Мъченик Василиск, както свидетелствуват мнозина историци, се явил на св. Йоан Златоуст преди неговата смърт и му казал: "Утре ще бъдем заедно".

Св. мъченик Василиск пострадал в царуването на Максимин в 308 година.

Житие на свети великомъченик княз Иоан-Владимир

Свети княз Йоан-Владимир управлявал областите Зета и Далмация. По природа той бил миролюбив, благочестив и добродетелен. Във война с българския цар Самуил, който управлявал Западната българска държава, той бил взет в плен, но Самуил го оженил за своята дъщеря Теодора-Косара и го върнал на неговия престол.

След трагичната смърт на цар Самуил, който умрял на 6 октомври 1014 г. от сърдечен удар, когато видял пленените и ослепени български войници, възцарил се син му Гавриил-Радомир, но византийското коварство подстрекало братовчеда му Иван-Владислав, който го убил и заел престола. Боейки се от отмъщение или от законните права на Йоан-Владимир, Иван Владислав го поканил при себе си чрез посредството на Охридския архиепископ Давид уж за мирни разговори.

Кроткият и незлобив Йоан-Владимир повярвал на църковното пратеничество и приел поканата, но Иван-Владислав още при самото пристигане в столицата изпратил убийци да му отсекат главата. И понеже мечът поради някаква причина не могъл да уязви Йоан-Владимир, той кротко подал на убиеца своя меч с думите: "Искаш да ме убиеш, брате, но не можеш. Ето моят меч! Готов съм да бъда убит, както Исак и Авел!" Злодеят го посякъл.

Тогава станало чудо. Светият мъченик се втурнал с посечената си глава в ръце и влязъл в близката църква, в която вече паднал и предал на Господа светата си душа на 22 май 1016 г. Жена му отнесла тялото му в неговите владения и тържествено го погребала в църквата, при която сама завършила живота си в пост и молитва.

След две години убиецът Иван-Владислав умрял от внезапна страшна смърт чрез невидима ръка и България паднала под византийско робство за 168 години. Нетленните мощи на св. Княз Йоан-Владимир са прославени с изтичане на целебно миро и с извършване на чудеса. Те се намират в град Елбасан (Албания).