7 Неделя след Пасха - на св. Отци от Първия вселенски събор

В онова време Иисус дигна очи към небето и рече: Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа; Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде. Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе; защото словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил. Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях. Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна. От Иоана Свето Евангелие (17:1-13)

Господ Иисус Христос остави на Църквата велик обет: "Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят" (Мат. 16:18). В това радостно обещание намираме пророческото указание за това, че животът на земната Църква ще премине в трудна борба с врага на спасението, но победата е на Нейна страна.

Светите мъченици засвидетелствуваха истинността на думите на Спасителя. Още от самото начало на съществуването Си Църквата Христова бе зле атакувана от външни, а след това и вътрешни врагове. Цели три века Църквата бе гонена и преследвана. Реки от кръв се проляха. Хиляди бяха мъчениците и изповедниците за вярата. Всичко, което можеше да измисли демоничната човешка фантазия, бе използвано: биене, поругание, разпъване на кръст, посичане с меч, изгаряне на клада, разкъсване от диви зверове... Но нищо, а и никаква земна сила не бе в състояние да спре и унищожи победния ход на християнството.

"Колкото повече ни поднасят скърби, толкова повече се увеличава числото на тези, които се решават да бъдат богобоязливи и верни почитатели на Христовото име" - пише св. Юстин Философ от онова време.

Като видя безплодието на своите усилия да унищожи Църквата Христова с физически сили и средства, сатаната се опита да стори това по друг начин, като превземе крепостта отвътре. Появиха се лъжеучители и еретици, много по-опасни от езическия меч и огън, защото внасяха смут в душите, посягаха върху единството на вярата - твърдата и непоклатима канара, в която се разбиваха без остатък всички пристъпи на злото. Църквата бе раздрусана из основи, но накрая истината възтържествува, правдата победи. Арий и десетките като него оръдия на дявола, бяха посрамени и отхвърлени от чистата снага на Тялото Христово; а Църквата излезе още по-силна и укрепнала с ясно изявено, обосновано и утвърдено църковно съзнание.

Тук е и голямата, неоценима заслуга на триста и осемнадесетте Свети Отци от първия вселенски събор (325 г.), чиято памет Църквата празнува на днешната дата от древни времена. Със своя живот, дела и дейност, най-вече на тоя събор, те допринесоха най-много да се запази единството на вярата, единството на църквата Христова, чистотата на евангелското учение; изобличиха и осъдиха ереста на Ария, която подриваше основите на християнското верую, и изработиха първите осем члена от Символа на вярата. Останалите четири члена на Символа на Вярата са съставени на II Вселенски събор. Затова и днешната света Неделя, отредена в тяхна памят, се нарича Неделя на Светите Отци.

Арий бил александрийски свещеник, човек безмерно горделив и честолюбив. Отхвърляйки Божественото достойнство на Иисуса Христа и Неговото равенство с Бог Отец, Арий лъжовно учел, че Божият Син не е Единосъщен с Отца, че е сътворен от Него във времето, като нещо средно между Бог и човек. По настояване на александрийския патриарх Александър бил свикан поместен събор, който осъдил лъжеучението на Арий, но той не се покорил. Жалвайки се от определението на Поместния събор, изпратил писма до много епископи из целия православен Изток и получил поддръжка в своето заблуждение от някои от тях. За да разследва възникналия смут светият равноапостолен император Константин (празн. 20 май) запитал епископата и, получил уверение че ерестта на Арий е насочена против най-основния догмат на Христовата Църква, се решил да свика Вселенски Събор.

На поканата на св. Константин в Никея се отзовали 318 епископа от различни държави, много от тях носещи по телата си следи от изтезания. Всред тях били и великите светила на Църквата - Св. Николай, архиепископ Мирликийски, св. Спиридон, епископ Тримитунски и други до днес почитани свети отци. Александрийският патриарх Александър пристигнал заедно с човека, когото Църквата помни като св. Атанасий Велики - голям ревнител за чистотата на Православието (по това време дякон, а по-късно сам Александрийски патриарх). Император Константин присъствал на заседанията на Събора.

Подкрепен от 17 епископи, Арий се държал гордо, но учението му било опровергано и бил отлъчен от Църквата. Приет и утвърден бил православният Символ на вярата. В него светите отци формулирали апостолското учение за Божественото достойнство на Второто Лице на Пресветата Троица - Господа Иисуса Христа. Ереста на Арий била разобличена и отхвърлена като заблуда на гордия разум.

След решението на главния догматически въпрос, Съборът установил също двадесет канона (правила) за църковното управление и дисциплина (виж Правила на Вселенските събори), както и въпросът за празнуването на Св. Пасха. Светите отци постановили Тя да се празнува в различен от юдеите ден и непременно в първата неделя след деня на есенното равноденствие (който през 325 г. бил на 22 март).

Свиканият от император Константин събор осъдил арианството като ерес, но по-късно императорът поддържал Арий поради някакви политически интереси и му оказвал официално покровителство. На Втория Вселенски събор в 381 г. в Константинопол арианството било отново осъдено.

Църквата почита Преп. Онуфрий Велики и Преп. Петър Атонски

Житие на св. преподобни Онуфрий Велики

За велики пустинни подвижници ни разказва свети Пафнутий, който сам живеел пустинен живот. Веднъж в него се явило желание да отиде във вътрешността на пустинята, за да узнае, има ли там още отци, които служат на Господа повече от него. Като си взел малко хляб и вода, той тръгнал и след четиридневен труден път видял затворена пещера, в която светлина влизала само през един малък отвор. Почукал, като очаквал да чуе глас, който да го приветства в името на Христа, но напразно. Най-после влязъл и видял един старец да седи. "Благослови, отче светий!" - казал той. Отговор не последвал. Пафнутий се приближил, допрял се до него и тялото се разсипало на прах. Подвижникът вече няколко години бил мъртъв. Пафнутий погребал Божия раб с обичайното псалмопение и молитва, пренощувал при гроба му и на другия ден, подкрепен от сън и храна, се отправил по-нататък.

Пак вървял той няколко дни и видял пещера и около нея следи от човешки стъпки. Пещерата била пуста, но се виждало, че някой живее в нея и че обитателят неотдавна е излязъл. Пафнутий решил да го дочака. Мястото било прекрасно. Финикова палма, покрита с плодове, растяла в пещерата. Бистър извор с прясна вода бликал от корените на дървото. Цял ден Пафнутий чакал като се молел и пеел псалми. Привечер той видял да се приближава към него стадо биволи, сред които вървял един подвижник. Дългите му коси го покривали от главата до нозете. Друга покривка на него нямало. Подвижникът отначало се изплашил, като видял Пафнутий, но после започнал да благодари на Бога, поканил го в пещерата и му предложил храна. Дълго беседвали те и заедно се молили. Пафнутий узнал, че името на подвижника е Тимотей, че в младини живял като инок в манастир, а после като пожелал усамотение почнал да живее в собствена килия, близо до града, като се хранел от трудовете си. Тук паднал той в престъпление и известно време водил грешен живот. Но съвестта се пробудила в него и избягал в пустинята, за да смири страстите чрез молитва и труд. Тежък бил отначало неговият живот. Много изтърпял от вътрешна душевна борба, много страдал и от телесен недъг. Но Господ милостиво му помагал и пустинникът достигнал вътрешен мир и духовна радост. Цели 30 години той живял в съвършено усамотение, като постоянно се молел. Дървото с фурми го хранело със своите плодове. Неговите 12 вейки една след друга се покривали с плодове всеки месец.

Като получил благословение от пустинника, той отново тръгнал и след няколко дни дошъл до един манастир, който се намирал в пустинята. Със скръб мислел той, колко са нищожни неговите собствени подвизи в сравнение с трудовете на светите отшелнии, но се радвал, като видял, че Господ има толкова съкровени служители.

След няколкодневна почивка Пафнутий отишъл по-нататък. Пътят ставал все по-труден, а пустинята по-сурова и по-безплодна. Свършила се оскъдната храна, която Пафнутий си бил взел от манастира. Няколко дни вървял без да вкуси нищо, понеже в пустинята нищо не расло. Най-после той така изнемогнал, че изгубил всички сили и вече очаквал смъртта си. Ненадейно му се явил мъж светлозарен и чрез едно допиране с ръка до устата му го подкрепил за нови трудове. Така вървял той 17 дни, подкрепян от ангелска помощ, когато веднъж видял един човек, покрит от главата до нозете с бели като сняг коси да слиза от планината. Старецът повикал Пафнутий, като го назовал по име. Това бил Онуфрий, вече 60 години скитащ се из пустинята. Той разказал на Пафнутий живота си. На младост той бил инок в един манастир, но в душата му се зародило желание за пустинен живот и една нощ взел хляб само за четири дни и отишъл далече в пустинята. Изведнъж видял необикновено светъл лъч, който като че ли му посочвал пътя, и чул глас да му говори: "Не бой се, аз съм ангелът, който те пази от самото ти рождение, и по Божията воля те водя в пустинята! Бъди смирен по сърце пред Бога и с радост Му служи! А аз няма да отстъпя от тебе". След дълго пътуване той дошъл до пещерата, в която един свят старец го приел, като го назовал по име. Онуфрий живял с него известно време, като се учел от него на правилата на пустинния живот. А когато старецът го намерил достатъчно приготвен за подвижнически живот, той сам го завел във вътрешността на пустинята и го поселил в пещерата. Няколко години старецът по един път в годината посещавал своя ученик до самата си смърт. Онуфрий го погребал и от деня на неговата смърт вече не видял ни един човек до идването на Пафнутий. Отначало ангелът го хранел, а после израснала финикова палма, която всеки месец се покривала с нови плодове. В това дълбоко усамотение подвижникът бил радостен и спокоен, подкрепян чрез молитва и постоянно изучаване на словото Божие. Чудесни прояви на Божията слава често озарявали душата му. Той видял небесната слава на светците, угодили Богу, и с радост продължавал подвига си.

Пафнутий прекарал цяла нощ с великия старец в беседа и молитва. А на другия ден забелязал промяна в лицето му и се изплашил. Онуфрий забелязъл това. "Не бой се, брате Пафнутий - казал му той. - Бог в милосърдието си те е пратил при мене, за да погребеш тялото ми. Защото днес ще завърша временния си живот и ще мина при Христа за безкраен живот". Пафнутий отговорил на подвижника, че след неговото заминаване би желал да остане завинаги в неговата пещера. Но старецът му отговорил, че не такава е Божията воля, но че той трябва още да посети други пустинници и след това да се върне в своята обител и там да служи на Бога. Той благословил Пафнутий и след това започнал да се моли Богу с много сълзи, като преклонил колене. Дълго той се молил и най-после казал: "В Твоите ръце, Боже, предавам духа си!" Внезапно го осияла чудна светлина, чули се гласове на ангели, които пеели и славословили Господа. Ангелите отнесли на небето радостната душа на праведника.

Пафнутий дълго плакал над тялото на умрелия и след това намерил камък, издълбан като гроб. В него поставил тялото на подвижника с псалмопение и молитва и го покрил с камъни. Подир това се помолил на Бога да бъде удостоен да живее на това място. Но изведнъж пещерата се срутила, финиковото дърво паднало на земята, изворът изсъхнал. От това Пафнутий разбрал, че не такава е Божията воля. Молейки се още, той се готвел да остави това място и веднага видял пред себе си оня същия светлозарен мъж, който и преди му се явил и който сега вървял пред него, посочвайки пътя му.

Господ удостоил Пафнутий да види в пустинята и други свети подвижници: четири старици, които всекидневно получавали храна от ръката на ангел; четири момци, които заедно служели Богу и чудесно били подкрепяни от Господа. Те всички с любов го приемали, като го наричали по име. След дълго пътуване той се върнал в своята обител, където разказал на братята за всичко, що видял и чул в пустинята.

Св. апли Вартоломей и Варнава. Св. Богородица "Достойно есть". Св. Лука Симферополски

Днес църквата чества празника Св. Богородица - "Достойно ест", посветен на чудотворната икона в Света гора на Богородица и песнопението "Достойно есть", възпяващо божията майка в св. литургия.

Св. апостол Варнава, чието мирско име е Йосиф или Йосия, се родил на о. Кипър. Когато Господ избрал 70-те ученици и им поръчал да проповядват Неговото слово, Йосиф бил сред тях. Апостолите започнали да го наричат Варнава, което значи син на утехата. Варнава бил убит с камъни от евреите, докато им проповядвал. На о. Кипър е построен храм в негова чест.

Св. апостол Вартоломей се числи към 12 апостоли, които вървели подир Иисуса Христа и на които Господ дал сила да изцеряват болести и да правят чудеса чрез Неговото име. Св. Вартомомей проповядвал в източните страни. В град Албанопол бил разпнат на кръст с главата надолу от идолските жреци.

Възнесение Господне (Спасовден)

Православната църква чества Възнесение Господне (Спасовден). Празникът се отбелязва четиридесет дни след Великден и се пада в четвъртия ден от седмицата.

Според християнските вярвания след възкресението си, Христос останал на Земята, за да проповядва своето учение и да беседва с учениците си. На 40-ия ден в подножието на Елеонската планина до Йерусалим се въздигнал в небесата. С Христовото възнесение завършва и актът на човешкото спасение и затова денят се нарича Спасовден.

Според народните вярвания на 40-ия ден от Великден идват и самодиви. Те берат и се кичат с цъфналия в нощта срещу Спасовден росен. Вярва се, че с растението могат да се лекуват болните, тъй като се смята, че на този ден то има най-голяма сила. Затова, разказва поверието, болните трябва да легнат на росенова поляна или да сложат до възглавницата си китка росен.

Народните вярвания гласят още, че в нощта срещу Спасовден може да се излекува безплодие. Тогава жената е трябвало да преспи с букет от билката до леглото й, а до нея да бъде мъж, който не й е кръвен роднина. Преди това двамата поставят върху червен месал спасова пита, варена кокошка и бъклица вино. Около полунощ те трябва да легнат под росена и да мълчат. Преди първи петли трябва да оставят храната там и да хукнат към селото, без да се обръщат назад.

Вярва се още, че ако на Спасовден вали дъжд - годината ще е богата, а реколтата - обилна.

На Спасовден имен ден имат Спас, Спасена, Спасимир, Спасимира, Спасияна, Спаска. Денят е и празник на хлебари и сладкари.

Св. Кирил, архиеп. Александрийски

Житие на светия наш отец Кирил, архиепископ Александрийски

Св. Кирил Александрийски. Икона. Източник: svetigora.comВеликият църковен учител свети Кирил Александрийски бил роден в град Александрия. Той произхождал от благородни родители християни и по майчина линия бил племенник на известния Теофил, патриарх Александрийски. Кирил получил блестящо за времето си възпитание. Той в съвършенство изучил цялата светска елинска мъдрост, а също така добре изучил и Божествените Писания и християнското вероучение. Чичото на Кирил - патриарх Теофил, виждайки неговите блестящи способности и целомъдрения му начин на живот, ръкоположил младия Кирил за архидякон и го причислил към своя клир.

След смъртта на Теофил, блаженият Кирил единодушно бил избран на патриаршеския престол и след като станал патриарх, незабавно отстранил от града еретиците, наричани новациани, които били подобни на фарисеите, тъй като се показвали праведни пред очите на човеците и мислели за себе си, че са чисти и праведни и непричастни на никакъв грях. Новацианите носели бели одежди, като знак за техния непорочен живот, и учели, че не следва да се приема в общение с Църквата човек, който след Кръщението е паднал в някой смъртен грях. "Смъртният грях не може да се прости и трябва да се умие във второ кръщение" - такова било тяхното учение.

Основател на тази ерес бил Новациан, който по време на управлението на император Декий бил презвитер в Рим и след мъченическата кончина на папа Фабиан се стремял да заеме папския престол. Въпреки всичките му кроежи, той не успял да постигне желаната цел и на папския престол бил избран блажени Корнилий. Завиждайки на Корнилий, Новациан започнал да плете интриги срещу него и му се противял във всичко.

В това време Църквата била подложена на жестоко гонение от страна на езичниците и мнозина от вярващите, от страх пред жестоките мъчения, малодушно принесли жертви на идолите, а след това, като се връщали с покаяние в Църквата, със сълзи изповядвали своя грях. Като виждал тяхното покаяние, папа Корнилий ги приемал отново в общение със светата Църква, подобно на това, както Христос приел горчиво ридаещия Петър. Презвитер Новациан се противил на папата, като казвал, че са недостойни да се намират в оградата на Христовата Църква тези, които се отрекли от Христа и са принесли жертва на бесовете. При това той произнасял хули срещу светия папа, като го наричал съобщник на идолопоклонниците. Сам той прекратил общението си с него и като събрал около себе си неколцина свои единомишленици, направил себе си втори папа в Рим. Така възникнал разколът на Новациан.

Впоследствие новацианският разкол се разпространил навсякъде, като достигнал до Александрия и просъществувал тук до времето на свети Кирил. Тук новацианите допуснали немалко противни на православието действия. Те извършвали второ кръщение над постъпващите при тях, които по-рано били кръстени в католическата Църква, и не позволявали второбрачието, наричайки го прелюбодеен грях. При тях имало и други несмислени нововъведения.

Свети Кирил още от самото начало на своето патриаршество изгонил от Александрия тези еретици заедно с техния епископ Теопемпт. А след това той се въоръжил и срещу враговете на човешкия род - нечистите духове, които прогонил от техните обиталища.

Когато в Александрия утихнали смутовете, по цялата поднебесна вселена настъпило още по-голямо вълнение, подбудено от ереста на Несторий, и на свети Кирил сега предстояло да извърши нов, още по-велик, подвиг. В Константинополската църква, след кончината на патриарх Сисиний, който бил приемник на Атик, на патриаршеския престол бил възведен Несторий, който дошъл от Антиохия. Както се предполагало тогава, той бил човек твърд във вярата и добродетелен по живот, но всъщност вътрешно тайно бил еретик. Той сеел сред вярващите, подобно на плевели посред пшеница, семената на еретическото учение. Отначало Несторий вършел това не лично, а чрез своите единомишленици.

Неговата ерес представлявала от себе си хула срещу Христа Бога и срещу Пречистата Дева - Пресвета Богородица, тъй като той окаяният утвърждавал, че от Дева Мария се родил прост човек - Христос, а не - Бог, понеже женската утроба не може да вмести Бога, а - само човек. Според учението на Несторий, Бог Слово се съединил с Човека Иисус от самия момент на зачатието, но само по благодат, обитавайки в Него като в храм. Поради това Несторий отказвал да нарича Дева Мария - "Богородица", а я наричал - "Христородица". Тази ерес на Несторий сеели сред народа намиращите се при него негови привърженици - епископ Доротей и презвитер Анастасий, които били дошли с него от Антиохия.

И ето - сред народа настъпили разпри и раздори: едни се противели на ереста и не желаели да имат общение с Несторий, а други, напротив, се съблазнявали от еретическото мъдруване и приемали учението на еретиците. Тази ерес внесла смут не само в Константинопол, но и по всички краища на земята, понеже нечестивият Несторий написал заедно със своите единомишленици множество съчинения в защита на своето учение, които разпространявал по околните градове, а също и в отдалечените страни, и по пустините, сред монашестващите. С това той предизвикал такъв смут и разцепление сред християните, какъвто по-рано предизвикал нечестивият Арии, който посегнал да разкъса Христовата одежда; тъй като мнозина сред духовенството и миряните тръгнали по стъпките на Несторий, както по-рано мнозина последвали Арии.

Свети Кирил, Александрийският патриарх, като узнал за еретическото учение на Несторий и за успехите на неговите проповеди, силно се възмутил и като верен раб и храбър воин на Христа Бога и на Пречистата Божия Майка, се надигнал против Христовия враг и твърдо застанал в защита на честта на Бога и на Пресветата Богородица. Той се показал като истински пастир на Христовите овци, който зорко наблюдава и се грижи за безопасността на своето стадо и се сражава с вълците грабители.

Най-напред свети Кирил изпратил на Несторий едно писмо, изпълнено с миролюбив дух, с което го увещавал да остави своето лъжеучение и чрез публичното изповядване на правата вяра да прекрати смущението, което бил предизвикал в Христовата Църква. След това, като видял, че Несторий не се изправил, той му изпратил строго послание, в което изобличавал неговото заблуждение. Свети Кирил писал също и на клира на Константинополската църква и до царския двор. В своите писма той ги убеждавал да не се съблазняват от учението на Несторий. Той изпратил писма и до папата на древния Рим - Целестин и до другите патриарси, в които им съобщавал за ереста на Несторий и ги молел да увещаят Несторий да се покае. Освен това изпратил писма и до всички власти и до епископите на различните страни и градове, в които предупреждавал всички да се пазят от увлечение в ереста на Несторий. Тъй като тази ерес развратила, между останалите, и много монаси, той изпратил послания и на тях, в които им изяснявал душепагубната вреда на ереста и ги предпазвал да не се прелъстят от нея. С една дума, свети Кирил не престанал да се бори срещу този вълк дотогава, докато съвсем не го прогонил от Христовото стадо.

Останалото време от своя живот свети Кирил прекарал сред велики подвизи, грижейки се не само за своето спасение, но и за спасението на другите, и наставлявайки мнозина на праведния път. Разказват за такъв случай от живота на светия Божий угодник.

В Долен Египет живеел един старец, който бил известен със светостта на своя живот. Но въпреки това той, бидейки човек необразован и прост, се придържал към едно неправилно мнение. По своето невежество, старецът утвърждавал, че МелхиседекРечник е Божият Син. За това негово мнение било съобщено на светейшия Кирил и тогава той поканил при себе си този старец. Знаейки, че старецът върши чудеса и е така угоден на Бога, че Бог изпълнява всяка негова молба, а също, че и мисли неправилно за Мелхиседек, само поради своята простота, патриархът измислил следния мъдър начин, за да го настави в истинския път: Като се обърнал кротко към стареца, той казал:

- Авва, моля те, помогни ми да разреша едно недоумение: от една страна, разсъдъкът ме довежда до следното заключение, че Мелхиседек е Божият Син, а - от друга, нещо ми говори, че това е неистинно и че той е обикновен човек и Божий архиерей. И се намирам в съмнение и недоумение, като не знам кое да приема. Затова нарочно те повиках при себе си, за да се помолиш за това на Бога и Той да ти открие истината. И което ти открие Бог, не отказвай да ми съобщиш.

Основавайки се на своя богоугоден живот, старецът смело отвърнал на свети Кирил:

- Позволи ми, владико, да се уединя за три дни, за да измоля отговор за това от Бога, и ще ти съобщя това, което ми бъде открито.

Като се затворил в своята килия за три дни, старецът молил Бог да му открие истината за Мелхиседек. Като получил отговор на молитвите си, той дошъл при свети Кирил и му казал:

- Мелхиседек не е Божият Син, а е човек. И нека ти бъде известно, владико, че действително е така.

Свети Кирил много се зарадвал, задето спасил душата на този старец, и като му благодарил, го пуснал да си върви. А старецът, като си отишъл, започнал да проповядва на всички, че Мелхиседек не е Божият Син, а е човек. Така мъдро Божият угодник наставил незнаещия на истинския път.

Св. Ефрем, патр. Антиохийски. Пренасяне мощите на св. вмчк Теодор Стратилат. Св. Марк и Юлий

Св. Теодор Стратилат. Стенопис от 1290 г. от Мануил Панселинос в съборната църква Протата в Карея, Света Гора

Великомъченик Теодор, родом от град Евхаита, живял в началото на ІV век през времето на императорите Константин и Линикий и се славел в страната със своите добродетели, мъдрост, красота и храброст. Той бил назначен за стратилат (воевода) в град Ираклия, близо до Черно море. Теодор мъдро управлявал поверения му град и мнозина, като виждали добродетелите му, приемали християнската вяра.

Това станало известно на император Линикий, който управлявал източната част на Римската империя, където се намирал град Ираклия. Макар в първите години на царуването си Линикий да издал заедно с Константин няколко указа в полза на християните, в душата си той мразел християните и по-късно строго ги преследвал. Като чул, че Теодор привлича мнозина към Христа, императорът изпратил да го доведат при него в Никодимия. Скривайки своя гняв, Линикий поръчал на пратениците да се отнесат ласкаво с Теодор. Те казали на воеводата: "Дойди в Никодимия при царя. Той те обича, защото много е слушал за твоята храброст и мъдрост и много желае да те види, за да те награди с дарове и почести".

Теодор лесно разбрал коварството и какво го очаква. Той не се страхувал да умре за своята вяра, но искал да приеме мъченичество в своя град, за да може с примера си да утвърди във вярата новопокръстените. Затова той написал писмо на царя и го помолил сам да дойде в Ираклия. Линикий се съгласил. Придружен от дворцови сановници и много войници, той тръгнал за Ираклия, като заповядал да вземат и златните му и сребърни идоли.

Същата тая нощ чудно видение предсказало на Теодор, че е близко времето на неговия подвиг. Във време на молитва изведнъж небесна светлина го осияла и той чул глас да му говори: "Дерзай, Теодоре, Аз съм с тебе!" Теодор разбрал, че скоро ще трябва да страда за името Христово и сърцето му се изпълнило с радост.

Между това царят наближавал до града. Теодор влязъл в стаята си и усърдно се молел на Бога така:

"Господи Боже истинний, Който не лишаваш от Твоята помощ онези, които се уповават на Тебе. Покажи ми Твоята милост и ме запази от изкушенията на врага. Укрепи ме и дай ми сила мъжествено да стоя за Твоето име и, ако е нужно, да положа живота си за Тебе, Който се умрял за нашето спасение".

Укрепен чрез молитва, Теодор се облякъл в хубава премяна, качил се на кон и излязъл с граждани и войници да посрещне царя, комуто се поклонил. Линикий при звука на музика от тръби и литаври влязъл тържествено в града.

На другия ден царят седнал на престол, приготвен за него на площада сред града. Оръженосци и велможи го окръжили. Той се обърнал към Теодор с похвала за мъжеството му, за мъдростта на неговите разпореждания и за реда, който намерил в града. След това той го поканил да принесе жертва на боговете пред народа. Теодор помолил царя да отложи това жертвоприношение с два дни и през туй време да му позволи да вземе идолите при себе си в къщи. Линикий се съгласил: отнесли златните и сребърните истукани в дома на воеводата Теодор, който в същата нощ ги раздробил на части и ги раздал на сиромаси.

 След два дена царят събрал отново народа на площада и казал на Теодор: "Мъдри Теодоре, любими наш воеводо, ето настана денят за празненство и жертвоприношение. И тъй, принеси жертва на боговете, та целия народ, като види твоето благочестие, да им служи с по-голямо усърдие!"

Преди Теодор да успее да отговори на царя, един от войниците се приближил до Линикий и му казал:

- Господарю, лъже те воеводата. Аз вчера видях златна глава на един от идолите у един бедняк, който ми каза, че я получил от Теодор.

Царят бил тъй поразен от това известие, че дълго в недоумение мълчал.

- Тоя войник говори истината – казал Теодор. – Аз действително строших твоите богове и добре сторих. Как могат те да ти помогнат, когато сами не можаха да се спасят от разрушение?

Дълго Линикий не могъл от гняв да произнесе ни една дума. Но най-после избухнал със страшни заплахи срещу Стратилата. Линикий заповядал жестоко да бият Теодора с волски жили и присмивайки се над неговите страдания, казвал му: "Е, какво, Теодоре, избави ли те твоят Бог?"

Теодор спокойно отговорил: "Прави каквото искаш. Ни скръб, ни страдания, ни самата смърт няма да ме разлъчат от Христовата любов".

Линикий не могъл да разбере, че Бог невидимо, но с всемогъща сила помагал на страдащия за Неговото име. В яростта си царят заповядал да бият Теодора с оловени пръчки, да го обгарят с огън, с остри керемиди да трият раните му. След дълги изтезания затворили го в тъмница за пет дни без хляб и вода.

Между това Линикий заповядал да приготвят кръст и след пет дни завел мъченика от тъмницата, за да бъде разпнат. Приковали ръцете и нозете му на кръста и войниците, по повеля на Линикий, стреляли в лицето му и му изболи очите.

При страданията на Теодор присъствал верният му служител Авгар, който записвал всичко, що ставало. Виждайки господаря си как изнемогва, той с плач паднал при нозете му, молейки го да му даде благослов и да му каже последна дума. "Авгаре – казал му мъченикът – запиши всички мои страдания и деня на моята смърт!" След това той се обърнал с молитва към Господа и излял пред Него скръбта на душата си, която изнемогвала от страдания.

"Господи – казвал той, - с рани покриха тялото ми, избодоха очите ми, цялата ми плът е раздробена и само кости висят на тоя кръст... Помени ме, Господи, който страдам за Твоето име, и приеми моя дух".

Теодор свършил мъченичеството си чрез посичане с меч.

Страданията на светия великомъченик и неговата твърда вяра станали причина да приемат християнската вяра много жители на града и много войници.

Църквата почита Св. свщмчк Теодот, еп. Анкирски и Св. мчца Валерия

Теодот живял по времето на император Диоклетиан, който жестоко мразел християните.Имал и страноприемница в град Анкира. Като боголюбив християнин, той с радост давал храна и подслон на бедните и гладните, ободрявал и спасявал затворниците, а телата на умрелите за Иисус мъченици откупвал и погребвал по християнски обичай.

По това време жертва на гоненията срещу християните станали и седем девици. Те много обичали Бог, затова били подложени на големи страдания. За непокорството им езичниците ги хвърлили в езерото с привързани за шиите им огромни камъни. Там светиците намерили мъченическата си смърт.

Скоро телата им намерил Теодот, заедно със сродника си Полихрония, и тайно ги погребал. Обезумял от случилото се, градския управител заповядал да хванат виновните, а телата на девиците изгорил за назидание на всички християни.

От страх че ще бъде смъртно наказан, Полихроний издал Теодот. Покрусен от предателството на своя събрат, светият човек сам се предал и пламенно защитил вярата Христова. Това силно разгневило местните жреци и те поискали смъртта му. След жестоки изтезания и 15 годишен затвор , свети Теодот умрял мъченически през 303 г

Валерия празнува имен ден на 7 юни. На този ден християнството отбелязва деня на Св. мчца Валерия. Валерия е женска форма на мъжкото име Валери. Валерия има латински произход, произлиза от valerius, родово име от valeo, което означава "силен съм", "здрав".