Св. мчци Кирик и Юлита. Св. равноап. княз Владимир

Св. Юлита произлизала от рода на предишните римски царе. Овдовяла на млади години, като имала само един тригодишен син Кирик. Тя живеела в гр. Икония (област Ликаония) и цяла била предадена на Христовата вяра. Своя син тя кръстила веднага след рождението му, а като станал на три години, научила го на вяра и молитва, доколкото едно дете на такава възраст може да възприеме.

Когато при Диоклетиан настанало гонение и в Ликаонската област, Юлита взела тригодишния си син и с двете си верни слугини избягала в Селевкия. Когато започнали и тук да преследват християните, тя отишла в Килийския град Тарс. Но и тук не могла да се скрие и скоро била изведена със сина си на съд. Управителят я попитал за нейното име, род и отечество. Тя се нарекла само християнка. Управителят тогава й отнел сина и заповядал да я бият с волски жили. Детето жално гледало майка си, плачело и искало да се изтръгне из ръцете, които го държали. Управителят се опитал да го погали, но Кирик с висок глас извикал: "Аз съм християнин, пусни ме при мама!" И взел с ръчичките си да драска управителя, като отвръщал лице от него.

Озлобеният управител го блъснал от своето високо седалище. Кирик паднал надолу и удряйки главичката си по каменните стъпала, обагрил това място с кръвта си и предал Богу своята света и невинна душа. Виждайки как Кирик пострадал преди нея, св. Юлита се изпълнила с радост и поблагодарила на Бога, загдето нейният син се удостоил с мъченически венец. След много мъки и Юлита била посечена с меч. Това станало в 304 година.

Телата на пострадалите за Христа майка и дете били хвърлени без погребение да бъдат изядени от зверове. Но две слугини нощно време ги взели и погребали. Едната от тях доживяла възцаряването на Константин Велики. Тя показала на вярващите мястото, където били погребани мъчениците и разказала за тяхното мъченичество. Мощите на светците били намерени нетленни. И до днес те са чудотворни. Част от тия мощи се намира в Охрид, в църквата "Св. Богородица".

Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий

Св. ап. Акила. Преп. Никодим Светогорец

Свети апостол Акила, един от седемдесетте, бил ученик на свети апостол Павел, който го направил епископ. Той бил понтийски евреин и до обръщането си в християнската вяра живял с жена си Прискила в Италия. Когато император Клавдий заповядал на евреите да напуснат Рим, Акила заминал със съпругата си за Коринт.

Причината за изселването на евреите от Рим била следната: когато в Рим започнало Христовото благовестие и дошъл първовърховният апостол Петър, мнозина от живеещите в Рим иудеи приели светата вяра в Христа, но много били и неповярвалите. Поради това между иудеите започнал голям спор: едни признавали Христа за истинския Месия, други Го отхвърляли и хулили. Неповярвалите иудеи, както в Йерусалим и другаде, така и в Рим, злобно нападали вярващите. Те не можели да понасят даже името на Иисуса Христа, настройвали елините против вярващите в Него и навсякъде повдигали гонения срещу тях. Елините, които се били обърнали към Христа, защитавали вярващите евреи от невярващите. Между тях възникнали големи спорове и вражда, което било доведено до знанието на цезаря Клавдий. Понеже вярващите наричали Господ Иисус Христос Син Божий и Цар Израилев, цезарят се опасявал да не започне смут сред народа и да се появи някой нов цар, който да претендира за неговата власт. Ето защо било заповядано всички евреи, и вярващи в Христа, и невярващи, да бъдат изгонени от Рим и от цяла Италия.

Имало и друга причина за изгонването им: невярващите иудеи обърнали към иудаизъм царица Агрипина, жената на Клавдий.

Заедно с останалите евреи бил изгонен и Акила. Заселил се в Коринт и се издържал от труда на ръцете си, понеже бил майстор на шатри. По това време свети апостол Павел, който проповядвал Христа сред езичниците, пристигнал от Атина в Коринт, главния град на Ахаия, намерил тук Акила и Прискила и се установил у тях. Понеже имали един и същи занаят, се трудили заедно. След като просветил Акила и Прискила с вярата в Христа, Павел ги кръстил. Останал година и шест месеца в Коринт, проповядвайки Божието слово и побеждавал със силата Христова иудеи и езичници. После отплавал за Сирия. Акила и Прискила последвали своя учител и виновник за спасението си, с когото ги свързвала духовна любов. С тях и с останалите си последователи Павел пристигнал в Ефес. Понеже искал на приближаващия се празник Пасха да бъде в Йерусалим, оставил Акила и Прискила да наставят ефесяните в светата Христова вяра, а сам потеглил на път, като обещал да се върне отново в Ефес.

След заминаването му тук пристигнал евреинът Аполос, родом от Александрия, мъж красноречив и много учен. Бил оглашен в Господния път, проповядвал пламенно и поучавал за Господа, но знаел само за Иоановото кръщение, още не бил кръстен в Светата Троица. Като чули смелата проповед на Аполос пред събранието, Акила и Прискила го поканили в къщи и му разяснили по-точно пътя Господен. Свети Павел се завърнал от Йерусалим и написал тук своето първо Послание до вярващите в Христа коринтяни, което завършвало така: "много ви поздравяват в Господа Акила и Прискила с домашната си църква", тоест със слугите си.

След смъртта на Клавдий, когато евреите отново получили правото да живеят в Рим и започнали да се завръщат по домовете си в Италия, Акила и Прискила също се върнали в Рим. И когато свети Павел дошъл отново в Коринт и написал тук Послание до римляните, не пропуснал да изпрати в него поздрави на своите скъпи ученици. Ето какво пише в последната глава: "Поздравете Прискила и Акила, моите сътрудници в Христа (които за душата ми положиха главата си; на тях не само аз благодаря, но и всички църкви из езичниците) и домашната им църква.

Свети Акила не останал в Рим дълго. Заедно с жена си се върнал отново в Азия, където го изпратил неговият учител, апостол Павел, за да проповядва вече като епископ Божието слово. Като дошъл в Ефес, започнал да помага на свети апостол Тимотей, ученик на апостол Павел, който го поставил за епископ на ефесяните, както пише от Лаодикия в своето първо Послание до него: "на тръгване за Македония те молих да останеш в Ефес".

Гонен от иерусалимските иудеи, окован във вериги, свети апостол Павел бил докаран в Рим. Тук написал второто си послание до Тимотей в Ефес и отново напомнил в него за обичните си ученици: "поздрави Прискила и Акила".

Свети Акила проповядвал Христа в Азия, Ахея и Ираклия и помогнал за спасението на много човешки души, като обръщал езичниците и ги кръщавал. Той обикалял и по други земи и навсякъде проповядвал Царството Божие. Просвещавал със светата вяра, разрушавал идолите, издигал църкви, ръкополагал свещеници. Претърпял много страдания и бил убит от неверниците. Душата му се упокоила на небето заедно с останалите свети апостоли по благодатта на нашия Господ Иисус Христос, на Когото слава во веки. Амин.

Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски.

Събор на св. архангел Гавриил. Преп. Стефан Саваит

Архангел Гавраил (или Гавриил) (евр. - "сила Божия") е един от седемте архангели, т.е. "ангелоначалници", представители на осмия ангелски чин. Архангелите възнасят молитвите на хората към Бог и разкриват смисъла на пророческите видения и хода на събитията, особено на пророчествата за идването на Месията - Христос.

Бог изпратил архангел Гавраил в храма да извести на св.пр. Захарий раждането на Йоан Кръстител и неговото бъдещо служение като Предтеча на Иисус Христос (Лук. 1:11-19).

Архангел Гавраил известил и на Пресветата Дева благата вест за това, че тя от Духа ще роди Светия Богомладенец (Лук. 1:26-31, Мат. 1:18-25).

Архангел Гавраил се явил и на св.пр. Данаил и му изяснил видението за овена и козела (Дан. 8:16), както и тайната за седемдесетте седмици (Дан. 9:21).

В християнската традиция, намерила отражение във византийското и западноевропейското религиозно изкуство, архангел Гавраил се свързва най-вече с Благовещението. Затова дори извън сцените на Благовещение той се изобразява с раззеленена клонка или цъфнала лилия в ръце - символ на непорочността на Светата Дева.

Западноевропейският рицарски епос използва служението на архангел Гавраил като вестител в контекста на идеята за Теократичната държава. В "Песен за Роланд" архангелът възвещава на Карл Велики събитията, изпраща му сънища и му напомня за неговия дълг - без умора да защищава християните в целия свят.

Под името Джабраил мюсюлманите въздават особена почит и прославят архангел Михаил като ангел, който продиктувал на Мохамед "предвечно съществуващото по небесен оригинал слово на Аллах" - Корана.

В някои юдейски текстове на архангел Гавраил се приписва също особената власт над стихиите: над огъня, над водата и узряването на плодовете ("Песахим" и "Сан хедрин"). В апокрифната "Книга на Енох" архангел Гавраил е поставен за началник на Рая и духовните същества, които го охраняват.

Светостта и чудесата на стареца Паисий

Откъс от  статията „Светецът до нас – Паисий Светогорец“

 Според Църквата чудесата никога не са били доказателство за святост, но светостта е невъзможна без чудеса. Приживе и/или след смъртта си светецът преживява страданието на ближния си като свое собствено и не може да остане безмълвен пред Бога свидетел на чуждата болка. И Бог чува молитвата му, защото светецът дотолкова е обикнал ближния си, че е готов да жертва нещо от себе си и дори самия себе си заради другия. Това е същността и на Христовото дело, на което всички в Църквата трябва да подражават. Ето част от разговора на стареца с негово духовно чедо по този въпрос:

Да обичаш другия като себе си

– Отче, в писмото си до начинаещите във вярата пишете: „Въпреки че истинските монаси разбират, че това, на което се наслаждават в този живот, е само част от радостта на Рая и че в рая тя ще е много повече, при все това искат поради голямата си любов към ближните си да живеят на земята, за да помогнат на хората с молитвата си, та да се намеси Бог и хората да получат помощ”.

– Напиши: „Искат да живеят на земята, за да страдат заедно с хората и да им помагат с молитва”.

– В другия живот, отче, истинският монах няма ли да помага с молитвата си на хората?

– И в другия живот ще помага с молитвата си, но няма да страда, докато сега страда с другите – не си прекарва радостно тук, „с весел вид и блеснал поглед”. Колкото повече обаче страда с ближния си, толкова повече е възмездяван с Божието утешение и това по някакъв начин е и откровение, че другият е получил молената помощ. Тази райска радост е Божията отплата за болката, която чувства за брат си.

Говорене на чужди езици – една постоянна Петдесетница

Живеейки в Светия Дух, старецът преживявал постоянно чудото на Петдесетница. Не само той, но и други съвременни светци на Църквата свидетелстват, че дарът за говорене на чужди езици, който апостолите получили на Петдесетница, не е изчезнал от Църквата и днес. Но като всяко Божие чудо то се случва само тогава, когато наистина има нужда от него, естествено и ненатрапчиво. Въпреки че знаел само гръцки език, старецът Паисий общувал с англичани, французи, германци и т.н. на техния роден език.

Свещеник Е. К. разказва: „Веднъж заедно с други трима посетители и един французин бях в килията на стареца. Французинът не знаеше и дума гръцки. Когато дойде неговият ред да говори със стареца, отидоха по-настрана и петнадесет минути си говореха седнали на пъновете. Гледахме ги с интерес как си говорят. Как общуваха, след като нямаха общ език на общуване? Чужденецът си тръгна радостен. Удовлет-

ворението се четеше явно на лицето му”.

Ще имаме и бедуини в рая...

За разлика от теоретиците на вярата отец Паисий бил отзивчив и помагал на всички, независимо от вероизповеданието им. При това не се опитвал да убеди иноверните или инославните на всяка цена, че не са прави. Разговарял с тях за това, което ги вълнувало и вътрешно се молел за тяхното просвещение. По този начин още в младините си обърнал 80 семейства в Коница от една секта в православието. Помагал на мнозина, които се били забъркали с йога и разни източни религии, въпреки че самите те, докато не са запознаят с него, считали, че в Гърция се е появил някакъв нов йога. Имал ясно съзнание за истинността на православната вяра, която живеел на дело, и затова изобличавал всякакви форми на религиозен синкретизъм. Но нему е бил чужд и фанатизмът, и надменното заемане на Божието място на престола на Съда.

Ето какво споделяв книгата си Бедуините – непознатите архонти на пустинята монах МихаилХаджиантониу:

„Сигурност в спасението има само в Църквата. Възможността за спасение обаче не изключваме за никого. Какво ще прави Светият Дух с хората, които принадлежат към друга религия, си е Негова работа. Този въпрос поставих и на стареца Паисий, когато отивахме в един скит в пустинята (Синайската, бел. ред.). Далеч, зад едни възвишения, видяхме палатки на бедуини. Показах ги на стареца и го попитах:

– Аскезата на бедуините, скромният им живот и любовта им към свободата имат ли някаква стойност за Бога?

– Имат – ми отговори той.

– И това – попитах аз пак, – Бог приема ли го за добродетел, или е естествена последица от начина им на живот?

– Мислиш ли, че те постигат това без борба? Скромността си те постигат с усилие и ограничаване на желанията си. И това ги прави красиви и естествени.

– Тоест – подхвърлих аз – говорим за спасението на бедуините?

Старецът почука нервно с бастуна си.

– Винаги правиш една стъпка повече, отколкото искам. Знаеш ли колко объркани и различни стават думите, които казвам? Невероятно е да ги слушам! Една шега да кажа, чувам после цяла история за пророчество, което съм направил.

– Не – уверих го аз. – Аз ще ги предам точно както ми го кажете. Ще имаме ли и бедуини в рая?

Той поклати глава утвърдително.

– Да, ще имаме и бедуини в рая – отговори той сериозно. – Това, че не се възползват от житейски възможности, за да напуснат пустинята и да живеят някъде по-удобно, е ценено много от Бога.

– Във всеки случай – казах аз на стареца, – те са толкова мирни и спокойни, че раят много им отива.

– Да – съгласи се той, – така е”.

 

Най-голямото чудо: духовното възкресение

 

Но безспорно най-голямото чудо, което вършил старецът, било възраждането на човешката душа. Да извадиш човешката душа от безизходицата, от отчаянието и даже повече – да събудиш желание да търси Бога, след като нищо вчовека до този момент не е говорело за Него, е по-трудно от преодоляването наприродните закони. Старецът се явявал на километри разстояние, когато някойбил в опасност, отговарял на мисли, узнавал намеренията на хората, бъдещетои миналото им. Но никой физически закон не е толкова непреодолим, колкото упорита е душата в своя грях, навик, в противенето си на Бога. Човекът страдаот всичко това, изпада в житейски безизходици и отчаяние и изглежда, че никойи нищо не е в състояние да й помогне. Нито обичта на близки и приятели, нитопомощта на специалисти психиатри и психолози, нито лекарства... В такъв момент срещата със стареца Паисий или молитвеното му призоваване вършеличудо – уморената и остаряла в грехове душа оживявала, възраждала се, ставалакато новородена и в тази нова, за първи път вкусена радост, се обръщала към Бога.

„Никой не си тръгвал от стареца неутешен”, пише в житията му. Забележително е, че това се случвало не само при лична среща с него, а дори самопри прочитане на книгите му. Един от многото младежи признава: „Преди шестгодини бях анархист, вземах наркотици. Някой от компанията ми имаше еднакнига на отец Паисий и ми я даде. От любопитство я разгърнах, събуди интересв мен и за една нощ я прочетох. Оттогава животът мисе промени”.

 

Клеветите

Някога при Христос се стичали хиляди, които получавали помощ от Него, а за чудесата Му знаели всички, но въпреки това мнозина не Го познали. За фарисеите и всички като тях Той си останал „синът на дърводелеца”, който направил Себе Си Бог. Нещо повече – тези хора отхвърлили Христос, оклеветили Го и Го убили. „Ако мене гонеха и вас ще гонят”, казва тогава Господ на Своите последователи и така ни разкрива една тъмна тайна на човешката душа. Тяхното осъждане било готово, но не защото не са признали чудото, а защото сърцата им не са усетили онова, което е носел у Себе Си Иисус Христос и което е правило възможни чудесата Му – не са познали Бога, отхвърлили са Светия Дух. А този грях, ни свидетелства Евангелието, не се прощава.

Старецът Паисий не правел изключение – грехът не понася светостта, бори се с нея, защото го изобличава. А гордостта се чувства най-уязвена, защото тя е антипод на истината. Както обикновено се случва, най-безмилостни в нападките срещу стареца били не външните на Църквата хора, а църковници и негови събратя монаси. Неговите смирение и чистота били изпитани с безчестия, укори, клевети и неправди. Един светогорски монах дори написал цяла книга срещу него, в която обяснявал, че дарбите на стареца не са от Бога и учението Му не е православно. Старецът, като научил за публикуването й, казал: „Ето това е книга, а не като онази, другата...” (в която го хвалели). Един друг пък се опитвал да отклонява поклонниците от килията му: „Къде сте тръгнали при тоя Паисий?”. И го засипвал с клевети. Старецът научил това, но не се притеснил, не му поискал обяснения. Това му харесвало повече от похвалите. „Съвършеното смирение е да понасяш с радост лъжливите обвинения” (Авва Исаак). Освен това той изпращал и подаръци на своя хулител. Но при все че приемал клеветите безстрастно, не можел да понася лицемерието, подобно на Христос, Който бил безкомпромисен само към фарисеите и лицемерите. Веднъж старецът срещнал по пътя своя хулител, който понечил да му стори поклон с престорено благоговение, наричайки го „свети отче”. Тогава старецът му казал: „Друг път бъди по-искрен”.

Крайното ожесточение и открито отричане на светостта ще срещнем все пак у по-малко хора – при такива, които имат някакви „лични” мотиви конкретният светец да не бъде всъщност такъв. За войнстващите атеисти, например, хора като стареца Паисий са непоносими, защото по един безспорен начин – не с думи, а с делата си, сриват фундамента, върху който воюват срещу Бога. За нароилите се окултисти, магове и любители на „неконфесионалната” религиозност, той също е непоносимо изобличение, защото свидетелства за тъмната страна в живота им и сърцата им знаят това. Църковните зилоти и „ревнители” на вярата и особено разколниците старостилци също се чувстват изобличени от неговия живот и изобилните свидетелства на Бога, че този човек Го е познал. Но в една различна степен страхът от изобличението на Светия Дух е характерен за всеки един от нас. Затова срещата със стареца както приживе, така и

след смъртта му, може да стане причина не само за духовно обогатяване и дори за преживяване на чудо, но и за лична криза. Когато някое слово на стареца, постъпка или просто полъхът на Светия Дух в сърцето постави на преоценка наша заблуда или дори фундамента, на който стоим. В такива моменти се изпитва стремежът ни към истината, верността ни към Бога. Който отхвърли изобличението на Светия Дух и предпочете сигурния комфорт на навика и старото „аз”, ще отхвърли и намрази този, чрез когото му е пратено това изобличение. А който го приеме, ще преживее онова „добро безпокойство”, за което обичал да говори отец Паисий и в което се зачева истинското покаяние и духовно обновление.

***

Духовното завещание

 „Аз, монахът Паисий, според както изпитах себе си, видях, че съм нарушил всички заповеди на Господа, извърших всички грехове. Няма значение, че някои са извършени в по-лека степен, нямам никакво оправдание, понеже Господ много ме благодетелства. Молете се Христос да ме помилва. Простете ми, и простени бъдете всички, които мислите, че сте ме огорчили.

Благодаря много и пак: молете се.

Монах Паисий”

 Този скъпоценен текст, написан собственоръчно от стареца, бил намерен в Панагуда след неговата кончина.

Източник:hkultura.com

3 Неделя след Петдесетница. Събор на св. Доростолски мъченици. Св. вмчца Евфимия Всехвална. Св. равноап. княгиня Олга. Преп. Никодим Албански

Светите мъченици Кир и Йоан пострадали за Христовото име в 31-ия ден на месец януари, при управлението на Диоклетиан, в град Коноп, намиращ се на двадесет поприща от великия град Александрия. След тяхната страдалческа смърт християните тайно взели техните свети тела и ги погребали с почит. Целебните мощи на тези свети мъченици били открити след като изминало много време (от деня на тяхната мъченическа кончина); те били открити, когато правоверните християни, като победили елинските идолослужители, започнали навсякъде да съзиждат храмове без страх. Християните започнали да строят храмове, особено от времето на император Теодосий Велики. Император Теодосий, като победил западния цар Максим с всичките му войски по молитвите на светите отци, подвизаващи се в египетската пустиня, отправил при тях специални пратеници с молба за помощ. 

Сред светите отци, подвизавали се в Египет, трябва да споменем Сенуфий, който се прославил с чудеса и се подвизавал в един скит. Царят написал за него на александрийския патриарх Теофил, като го молел да го изпрати в Константинопол, за да се подкрепи с неговото благословение и молитви в борбата с противниците. Изпълнявайки царското желание, Теофил сам се отправил към скита на този преподобен отец с молбата да отиде в Константинопол при цар Теодосий. Но Сенуфий в никакъв случай не желаел да излезе от своята килия. 

Най-накрая, след упоритите молби на патриарха, Сенуфий взел монашеската си мантия и жезъла си и като се обърнал на изток, ги издигнал нагоре, след което вдигнал очи към небето с думите: Господи Боже на силите! Със смирение Ти се моля, дай на тази мантия и на този жезъл такава сила, каквато Ти по Твоето милосърдие би ми дал, ако аз отидех там. Като се помолил с такива думи, Сенуфий дал наметалото и жезъла си на патриарха, като казал: Изпрати това на царя вместо мен и му напиши по време на битката да облече наметалото, да вземе жезъла в ръка и смело да тръгне пред войската си срещу врага. И тогава ще види Божията сила. Царят приел изпратеното с вяра, извършил всичко според думите на преподобния и удържал славна победа. 

В памет на победата, както и на преподобния Сенуфий, жителите на Александрия издигнали статуя на царя, облечен в монашеска мантия и държащ жезъл в ръка, и всяка година жителите на града тържествено празнували деня на тази победа, отдавайки благодарение на Господа. От това време, благодарение на все по-голямото разпространение на християнството, вярващите започнали да строят храмове в Александрия и по цял Египет. 

И когато патриарх Теофил пожелал да издигне в Коноп голяма църква в чест на светите апостоли, били намерени мощите на светите чудотворци Кир и Моан. Това станало след смъртта на Теодосий, по време на царуването на неговия син Аркадий. В житието на александрийския патриарх Кирил пише следното за пренасянето на тези мощи. „На разстояние две поприща от Коноп се намирало едно място, наречено Манутин (по-рано то било селище). 

Тук имало древно капище, обиталище на демони; това място внушавало ужас на всички, тъй като живеели множество нечисти духове. Патриарх Теофил, още докато бил жив, искал да очисти това място от бесовете и да го освети, за да послужи за Божия прослава, но зает с други грижи и вече бидейки в края на дните си, светецът не успял да осъществи своето намерение. Свети Кирил, като приел след Теофил александрийската катедра, решил да осъществи намерението му и усърдно се молел на Бога да му даде помощ и сила за побеждаването и прогонването на нечистите духове от Манутин. 

И ето, във видение му се явил ангел Господен, който му заповядал да пренесе в Манутин честните мощи на мъчениците Кир и Йоан, за да прогонят бесовската сила. 

Свети Кирил така и постъпил, пренесъл в Манутин мощите на светците и построил там църква в тяхна чест. Скоро след това нечистите духове завинаги се отдалечили оттам и мястото станало източник на изцеления, дарявани от мъченическите мощи. Необходимо е да споменем накратко и за чудесата, извършени от светите чудотворци Кир и Йоан. При светейшия александрийски патриарх Евлогий, синът на градоначалника Юлиан, на име Амоний, имал на шията си болезнени подутини, които растели отвътре и били наричани от лекарите скрофули или струми; увеличавайки се и нараствайки от ден на ден, тези тумори натежали на шията му и го заплашили със смърт; били извикани много изкусни лекари, но болният не получил никакво облекчение. Бащата на момчето, силно опечален, оставил земните лекари и се обърнал за помощ към светите чудотворци, Кир и Йоан; той започнал да се моли със сълзи при техните честни мощи, като просел от тях да дарят здраве на неговия син. 

Светиите пък, като се явили във видение, заповядали на юношата преди всичко да остави грижата за богатство и слава и в знак на смирение, да измете праха от техния храм; после, като направили пластир от восък, смесен с хляб, заповядали му да обвие с него шията и гърлото на болния. И веднага щом това било направено, болестта отминала и Амоний се сподобил със здраве по молитвите на светите безсребреници. 

След известно време Амоний, като забравил увещанията на светците, се възгордял и отново се разболял от друга болест, която била наказание за неговото непослушание. Той започнал да страда от стомах и болестта му била толкова тежка, че не можел да приема нито храна, нито питие; всичко, което той слагал в уста, се изхвърляло обратно. Тогава отново се обърнал за помощ към познатите му лекари, ветите страдалци Кир и Йоан, и започнал да им се моли със сълзи. 

Светиите, като му се явили във видение, отначало го укорили за гордостта, после му заповядали да снеме скъпите одежди и да се облече във вретище; след това да вземе и да занесе студена вода на болни и на бедни хора, за да утоли жаждата им. Когато Амоний изпълнил всичко това добросъвестно, светиите веднага му се явили и му заповядали да вземе елей от кандилото им, а също и восък от горящите свещи при тяхната рака, да направи пластир и да го положи върху стомаха си. Като изпълнил това, Амоний оздравял. 

Един александриец, на име Теодор, сляп от много време, бил доведен в църквата при целебните мощи на светите страдалци; тук той се молил с усърдие за изцеление от слепотата си. Във видение му се явили светиите и му заръчали да отиде и да се умие при извора, течащ близо до техния храм. Той отишъл, умил се и когато изтрил с кърпата лицето си, прогледнал и почувствал, че от очите му на кърпа, подобно на някакви люспи, паднало пердето. Теодор с радост се върнал в църквата, като показвал на всички следите от своята слепота върху кърпата. Един друг мъж на име Калос, с прекрасен живот, отговарящ на името му, паднал случайно от стълба, натрошил пищяла на крака си на много части и тежко страдал. Той търсил помощ от много лекари, но не получил облекчение. Тогава се обърнал с твърда вяра за помощ към безсребрениците Кир и Йоан; като помазал с елей от кандилото им крака си, болният на часа получил изцеление. 

Един човек на име Исидон от Маюма страдал от болест на черния дроб, който, загнивайки, се смесвал с кръвта, и поради това болният храчел кръв. Тъй като този човек не могъл да получи облекчение от никакви лекари, той се обърнал към многоцелебните мощи на тези свети мъченици. Светиите му се явили, и то не в сънно видение, а наяве, и му дали да вкуси парченце лимон; като го приел от техните ръце, той не знаел от кого взима: мислел си, че това е някой от народа, дошъл на поклонение при честните мъченически мощи. 

Когато болният изял даденото му, коремът му веднага сякаш се свил и той изхвърлил през устата си големия червей, който мъчел черния му дроб; а светите безсребреници станали невидими. Исидор, който оздравял от този момент, въздал благодарност на Бога и Неговите свети угодници. 

Човек на име Мина, началник на град Филипон, страдал от силна треска; към тази болест се прибавило и втвърдяване на стомаха, така че се прекратили неговите естествени нужди. Всички лекарства, приемани устно от болния, не само не му доставили никакво облекчение, но още повече го измъчвали, като се задържали в него. Този мъж страдал две седмици; неговата болест била твърде жестока и той вече не се надявал на помощ от лекарите. 

Като си спомнил за светите безсребреници - Кир и Йоан, Мина заповядал да го занесат с постелята му в Манутин при техните целебни мощи. След като се помолил при мощите със сълзи на очи, той задрямал и заспал; тогава светците му се явили и му дали да изяде една смокиня. Като се събудил от съня, той намерил плода на постелята, близо до себе си; изял я и болестта на стомаха му веднага минала и той оздравял. На един друг Мина, с леки и бързи нозе, като древния Асаил, „като сърна в полето", заболели краката толкова тежко, че въобще не можел да ходи; той бил на легло дълго време, с големи отоци. Той заповядал да го отнесат с постелята при светите чудотворци Кир и Йоан. И когато помазал своите нозе с елей от кандилото, горящо при честните мощи на светците, веднага оздравял и започнал да ходи; за всичко това той благодарил на Бога и на Неговите свети угодници. 

Една жена на име Теодора, веднъж като пила вода, глътнала малка жаба, без да я забележи; тя започнала да расте в корема й. В началото жабата причинявала на Теодора неголямо страдание, но когато пораснала, станала причина за толкова голяма болка, че тази жена нямала покой нито денем, нито нощем поради жестоките си страдания. Тя силно крещяла и се хвърляла на земята, но никой не могъл да й помогне, и даже никой не подозирал каква била нейната болест; мнозина мислили, че е измъчвана от бяс. Накрая я довели при светите чудотворци Кир и Йоан; те, като й се явили през нощта, заповядали й, преди да приеме храна, да изпие голямо количество вода. Жената направила това; стомахът й се раздвижил, тя изхвърлила от устата си голямата жаба и оздравяла. Всички, като видели това, се удивили и прославили Бога и Неговите свети угодници. След нея за помощ към светците се обърнал мъж на име Теодор. Той случайно погълнал отрова, дадена му от зли хора, и силно страдал, като лекарите не могли да му помогнат. 

Докато Теодор със сълзи на очи се молил за своето изцеление, във видение му се явили светците и му заповядали да изяде някакво животно, наричано на гръцки скопендра. Като се пробудил след това видение, Теодор се прекръстил, понеже помислил, че било демонско внушение; после отново продължил да се моли на светците, просейки изцеление от тях. През следващата нощ свети Кир и Йоан отново му се явили и отново му заповядали да направи същото; но той и този път не повярвал на светиите, понеже това животно се считало за отровно, светиите се явили и трети път, но Теодор и този път не ги послушал, като смятал това за демонско изкушение. На четвъртата нощ те му се явили вече не насън, а в действителност: изразили съчувствието си към Теодор и му казали: Защо не вярваш на думите ни? Стани по-скоро и иди при нашия извор; там изяж това, което счетеш за ядливо; то ще бъде за теб истинското лекарство. 

Теодор, като повярвал най-сетне в истинността на явяването на светиите, на разсъмване се запътил към извора и намерил на земята малка краставица; Теодор я взел и я вкусил с удоволствие; но когато възнамерявал да сложи в устата си последното късче от нея, забелязал, че в нея се намира и последната част от животното, наричано скопендра - понеже той го изял почти цялото заедно с краставицата; като се изплашил много, той хвърлил остатъка от краставицата, след което започнал да повръща и повърнал заедно с краставицата и животното, цялата отрова, която била в него. 

След това Теодор се почувствал напълно здрав и като дошъл в църквата, се поклонил с благодарност на честните мощи на своите изцелители. Една жена на име Мария дошла от Вавилон при мощите на светите чудотворци. Тя довела със себе си осемгодишния си син, на когото езикът, поради демонско коварство, висял от устата му; езикът с дължина една педя, бил много по-голям от обикновен човешки език и имал твърде страшен вид: бил дебел, черен, вонящ, неприятен за всички, които го виждали и през цялото време от него изтичала черна слюнка. Това момче случайно паднало на земята край гроба на светиите и ударило езика си в мрамора, който се намирал там; на часа езикът му се освободил от бесовското коварство, върнал се на своето място и приел обичайния си размер, и така това дете оздравяло. 

При мощите на светците бил доведен човек на име Евгений от Египет, който страдал от воднянка; от тази болест цялото му тяло отекло и коремът му бил твърде издут. Светците му се явили във видение, докоснали с ръце корема и казали: Евгений! Стани и се върни здрав в своя дом. Евгений станал веднага, освободил се от отока и напълно оздравял.

Като си припомнихме малък брой от многото чудеса на светите безсребреници Кир и Йоан, да прославим Христа Бога, дал им такава благодат, Който е прославян вечно с Отца и Светия Дух. Амин.

Св. 45 мчци в Никопол Арменс

Грaд Никoпoл (в Aрмeния) бил мяcтo нa мъчeничecкaтa cмърт нa Лeoнтий, Мaврикий, Aнтoний, Aлeкcaндър и други c тях. Тeзи Бoжии угoдници пocтрaдaли зaрaди бeзcтрaшнoтo изпoвядвaнe нa хриcтиянcкaтa вярa при цaрувaнeтo нa Линикий в 319 гoдинa.

Cлeд кaтo мъчитeлитe им ги изтeзaвaли жecтoкo, тe им oтрязaли ръцeтe и крaкaтa, хвърлили ги в oгън и нaй-ceтнe зaхвърлили кocтитe им в рeкa Ликoc, къдeтo тe ce зaпaзили в eднa плитчинa дo брeгa. Блaгoчecтиви людe ги взeли и пoгрeбaли.

Пo-къcнo нa cъщoтo мяcтo хриcтиянитe пocтрoили църквa в чecт нa мъчeницитe.

Св. свщмчк Панкратий, еп. Тавроменийски

Свети Панкратий бил родом от Антиохия. Той се родил през времето, когато нашият Господ Иисус Христос "се яви на земята и живя между людете", извършвайки чудеса в Иерусалим и във всички околни страни и градове.

Бащата на Панкратий, който живеел в Антиохия, чул за Неговите преславни чудеса и отишъл с неколцина другари и с младия си син Панкратий в Иерусалим, за да види Господа. Като видял как Той учи народа, изцелява всякакви недъзи и извършва многобройни знамения и чудеса, той повярвал в Него като в Син Божий и се запознал с някои Христови апостоли, най-вече с първовърховния апостол Петър; от това време и юношата Панкратий станал известен на светия апостол.

Като престоял достатъчно дълго в Иерусалим и като се усладил от съзерцаването на Христовия лик и от слушането на Неговите сладки речи, родителят на Панкратий се върнал с другарите си в Антиохия. А след доброволните страдания и смърт на Спасителя Христос, след които последвали Неговите възкресение и възнесение, в Антиохия дошъл един от апостолите (това било по-рано от идването на апостол Петър) и кръстил бащата на Панкратий с целия му дом. След известно време и бащата, и майката на Панкратий отишли при Господа, а той, като се отказал от имота, който му се падал по наследство от родителите, заминал за Понтийските планини.

Тук се поселил в една пещера и пребивавал в уединение, пост и молитви, като се отдал на самопознание и общувал само с Бога. А когато свети апостол Петър, след като напуснал Иерусалим, минавал по тези земи с проповед за Христа, срещнал Панкратий в Понт и като го познал, го взел със себе си в Антиохия, а после отишъл с него в Киликия, където се срещнал със свети апостол Павел. Тук двамата апостоли - Петър и Павел, по взаимно съгласие поставили епископи: Крискентий - в Галатия, Маркиан - в Сиракуза, а Панкратий - в сицилианския град Тавромения.

Като отивал към мястото на своето служение, блаженият Панкратий се качил на кораб, който плувал към Сицилия. Той общувал с двамата капитани на кораба, Ликаонид и Ромил, на които предложил Божието слово, като проповядвал за Царството Божие и за тайните на нашето спасение. Той ги обърнал към вярата в Христа и ги просветил със свето кръщение.

Когато пристигнали в град Тавромения, бесовете, които обитавали в местните идоли, изпаднали в смут, и кумирите, поразени от пристигането на Панкратий, започнали да падат и да се трошат. А там имало много уважавани от елините богове: Фалкон, Лисип и Скамандрон, на които бил посветен храм, издигащ се на висок хълм на брега на морето.

Щом свети Панкратий се приближил, изведнъж храмът се разтресъл и рухнал заедно с всички идоли в морето. Тогава сред народа настъпил голям смут.

Пристигнал и управителят на града, Бонифаций, който, като видял свети Панкратий и като чул учението му, повярвал в Христа и се кръстил. С неговите усилия, положени за слава на Христовото име, само за един месец била построена църква, в която Божият архиерей започнал да служи, като учел и просвещавал събиращия се при него народ, който водел със себе си и своите болни: светецът потвърждавал своето учение със знамения и чудеса, като изцелявал всякакви болести и изгонвал бесове.

Когато, ден след ден, броят на вярващите все повече се увеличавал и вече почти целият град бил просветен със светата вяра, така че славата на Христовото име започнала да се разпространява по цялата страна, дяволът настроил един нечестив мъчител, на име Аквилин, срещу християните. Поради враждата си към Христос и към християните, той тръгнал с голям отряд войници към Тавромения, за да я разруши, а всички, живеещи там християни, да избие.

Когато гражданите изпаднали в ужас от тази вест, Божият светител започнал да ги утешава, като ги убеждавал, че няма да претърпят никаква вреда. И когато враговете приближавали към града, срещу тях излязъл, като духовен воин, свети Панкратий със своя клир, носейки със себе си непобедимо оръжие - честния Христов кръст и две свети икони - на Спасителя Христос и на Неговата Пречиста Майка. В този миг силен страх обхванал враговете; те били като обгърнати от тъмнина; от Божията сила изпаднали в смущение, умовете им се помрачили и те започнали да се посичат и да се убиват един друг, а някои пронизвали с мечовете самите себе си. После, като излезли от обгърналата ги тъмнина, дошли на себе си и видели, че се избиват един друг, и разбрали, че Бог ги наказва така заради враждебните действия срещу християнския град. Тези, които останали живи след тази братоубийствена битка, захвърлили оръжието и се явили при храбрия Христов воин, свети Панкратий. Те паднали в честните му нозе, молейки за прошка, и го умолявали да ги направи християни. И гражданите на града имали двойна радост: те се избавили от страшното нашествие и враговете им станали другари по вяра. Оттогава думите на светеца започнали да се приемат с още по-голямо уважение и всичките му заповеди се изпълнявали. И не само този град, но и други околни градове били просветени със светата вяра.

Но, след като изтекли много години, които светителят Панкратий прекарал, като управлявал новопросветното Христово стадо, някои от останалите там езичници, особено злобни и упорити в своята заблуда, като се уговорили със своя началник Артагаст и като избрали подходящо време, тайно нападнали Божия служител и го убили с камъни. Така свети Панкратий, очевидец на Христа и поставен за епископ от апостолите, се подвизавал с добрия подвиг, завършил живота си мъченически и със светите апостоли престанал пред Христос, своя Господ, за да Го съзерцава лице в лице в безкрайните векове.