Църквата отбелязва днес Успение на преп. Йоан Рилски Чудотворец

Житие на св. мъченици Флор и Лавър

Св. мъченици Флор и Лавър били родни братя, по занятие каменоделци. Те живеели в Илирия  на Адриатическо море, вярвали в Господа Иисус Христос и се стараели да Му угодят чрез добри дела.

В съседната на тях област езичниците пожелали да построят великолепен езически храм. Управителят на Илирия изпратил там тия двама братя, които били известни като изкусни каменоделци. Флор и Лавър отишли и започнали усърдно да работят, като получаваната от тях заплата раздавали на бедните, а сами се задоволявали с най-необходимото.

И не само такава помощ оказвали на ближните. Изпълнени с най-пламенна вяра, двамата братя се стараели да просветят и другите със светлината на истината. Те често говорили на езичниците за истинския Бог, за милосърдието на Господа Иисус Христос, умрял за нас грешните. Мнозина от тия, които ги слушали, се уверили в суетата на идолите и приемали християнската вяра. Господ със своята сила помагал на благочестивите братя.

Веднъж синът на главния идолски жрец гледал как те работят. Неочаквано го ударило в окото отлетяло камъче. На виковете на детето се затекъл бащата. С гняв и ругатни се нахвърлил той срещу Флор и Лавър, които считал за виновни за случилото се. Но братята усмирили гнева му чрез надежда на Божията милост. Те взели при себе си детето, цяла нощ се молили за него, поучавали го на Христовата вяра. А на заранта направили кръст над него. Окото на детето се отворило и то започнало да гледа, както по-рано. Тогава сам идолския жрец с целия си дом повярвал в Бога, Който извършил чудото чрез ръцете на Своите верни служители. 

Броят на вярващите се увеличавал всекидневно. Когато храмът бил готов, повярвалите жители на страната – около 300 души – се събрали в него, за да го посветят на Господа Бога. Поставили в него св. Кръст и във време на всенощното пеене силна светлина осияла отгоре чудния храм. Християните побързали да унищожат идолите, които езичниците искали да поставят в него.

Като узнал за станалото, началникът на страната заповядал да заловят всички участници и ги наказал смъртно. Флор и Лавър били жестоко измъчвани и след това изпратени вързани при илирийския управител Ликион. Като узнал, че те са християни, управителят се постарал отначало да ги склони да се отрекат от Христа. Но като не успял, заповядал да ги хвърлят в пресъхнал кладенец и да ги засипят с пръст. След много години телата на мъчениците били намерени и пренесени в Цариград. Господ дарувал целебна сила на светите им мощи.

15 август - Успение на Пресвета Богородица

Още от първите векове на християнството св. Църква наредила да се празнува денят „Успение на Пресвета Богородица”. Подробности за това чудно събитие, както и някои сведения за живота на пречистата Божия Майка след възнесението на Спасителя, не са предадени от древните църковни писатели.

След като се върнали от Елеонската планина подир възнесението Христово, св. апостоли прекарвали в Йерусалим, очаквайки Утешителя Св. Дух, обещан им от Спасителя. Всички вярващи живеели в единодушие и любов и непрестанно се молели. С тях била и Майката Христова и някои свети жени, които служели на Господа през последните години на живота Му. Понятно е, колко радостно и утешително било присъствието на Божията Майка за учениците, които скърбели за раздялата със своя божествен Учител. Тя вероятно им предавала ония думи, които, според евангелист Лука, „спазвала, като ги слагала в сърцето си (Лука 2:19; 2:51); и всички вярващи гледали на нея с любов и благоговение. Пресветата Дева е живяла на хълма Сион в дома на св. Йоан Богослов, когото сам Господ в последните минути на Своя земен живот отдал като син – вместо Себе Си – на Своята пречиста Майка; и от тогава Йоан, като я взел при себе си в къщи, й служел като на своя майка (Йоан 18:27).

И след слизането на Св. Дух над апостолите пресв. Богородица си останала в Йерусалим. Скъпи й били ония места, гдето страдал и умрял нейният божествен Син. Често тя ходела да се моли на Голгота, на Елеонската планина, в градината, гдето било погребано тялото на Спасителя. Предполагат, че от нея християните възприели благочестивия обичай да посещават местата, осветени чрез присъствието на Господ Иисус Христос. Когато цар Ирод почнал да гони Божията Църква, пречистата Божия Майка заминала за известно време в Ефес, гдето проповядвал св. Йоан Богослов. Има предание, че тя посетила Св. гора Атонска и остров Кипър, гдето праведният Лазар, когото нейният Син възкресил от мъртвите, бил епископ. Ето какво разказва църковното предание за това:

„Когато апостолите хвърлили жребие кой къде да отиде, за да проповядва Евангелието, пресв. Богородица пожелала да дели с тях трудовете им и казала да хвърлят жребий и за нея. Паднало й се Иверската земя и Св. гора Атонска. Но ангел Божи й се явил и казал да не напуска за известно време Иерусалим. Няколко години след това тя пожелала да посети св. Лазар и се отправила на кораб за остров Кипър. По пътя се дигнала страшна буря. Корабът се отклонил от пътя си, отдалечил се от Кипър и стигнал до Св. гора. Тук имало езически храм, пълен с идоли. Но щом Пресв. Дева слязла на сухо, идолите паднали и св. Богородица проповядвала на изплашените жители за своя Син Иисус Христос. Мнозина повярвали и Божията Майка казала: „Това място ще бъде мой жребий, даден ми от моя Син и Бог. Няма да оскъднее Божията милост на това място и аз ще му бъда застъпница!” Затова отците на св. Атонска гора и досега считат Божията Майка своя особена покровителка и наричат Св., гора „Жребий на Божията Майка”.

Когато гоненията малко поутихнали, пресв. Богородица се върнала в Йерусалим и живяла там обкръжена от благоговейна любов. Постепенно с разпространението на християнската вяра растяла и славата на Божията Майка. Мнозина дохождали от далечни страни да я видят. В едно древно послание, приписвано от някои на св. Игнатий Богоносец, четем: „Много са у нас жените, които желаят да видят Майката Иисусова. Чуваме, че тая действуваща Майка Божия е изпълнена с всякаква благодат: в гоненията тя е благодушна, при сиромашия и лишения не скърби, на оскърбяващите я не се гневи, но им прави добро, в щастие е кротка, към бедни е милосърдна и им помага, колкото може. Но не търпи въставащите против нашата вяра; тя е благовестница на нашето благочестие и наставница на верните във всяко добро дело. А особено обича смирените, защото сама във всичко е смирена”.

Езичниците и юдеите, които мразели християните, негодували против Божията Майка заради уважението, с което се ползувала. Като знаели, че тя често посещава местата, гдето страдал Иисус Христос, те я следели, за да я убият. Но Господ пазел пречистата Дева и й готвил славно

успение.

Пресв. Богородица била вече в преклонни години (64-годишна). Веднъж, когато се молела на Елеонската планина, тя видяла пред себе си архангел Гавриил, който държал в ръка палмово клонче. Той й възвестил, че след три дни тя ще се престави отвъд: „Твоят Син и Бог наш ще те вземе в Своето горно царство, за да живееш и царствуваш с Него вечно!” И след като й дал райското палмово клонче, се оттеглил. С най-жива радост св. Богородица приела вестта за своята близка смърт, понеже отдавна желаела да остави долния свят и да се пресели във вечните обители. .Тя коленичила, дълго се молила и благодарила на Господа.

Когато тя се върнала у дома, св. Иоан Богослов бил поразен от сиянието, което озарявало нейното лице. Тя му известила за случилото се и започнала да се готви за своята смърт. Наредила и украсила дома като за радостно тържество, завещала на две бедни вдовици дрехите, които обикновено носела, и помолила Иоан да погребе тялото и в село Гетсимания, гдето лежали нейните родители и св. Йосиф Обручник. Св. Йоан уведомил Иерусалимския епископ ап. Яков за близката смърт на Божията Майка. Той известил за това на всички нейни сродници и изобщо на вярващите. Скоро всички се събрали при св. Богородица. Всички плачели и скърбели за раздялата с Божията Майка. Но тя ги утешавала, предавала им думите на архангела, показвала им райското клонче и обещала винаги да се моли за тях.

Пресвета Богородица имала още едно желание – да види още веднъж св. апостоли, които сега били пръснати по цял свят да проповядват Евангелието. И желанието й се изпълнило. По чудесен начин всички апостоли, освен Тома, били пренесени в Йерусалим и изведнъж в едно и също време се явили пред вратите на нейния дом. Заедно с другите апостоли дошъл и св. ап. Павел с учениците си Тимотей, Дионисий Ареопагит и Йеротей Атински. Всички били смаяни, като се видели един друг. А когато св. Богородица известила за своята близка смърт, сърцата им се натъжили при мисълта, че те вече за последен път виждат Иисусовата Майка. Но тя, славейки и благодарейки на Господа, Който изпълнил последното й желание, молила ги да не скърбят: „Не плачете, приятели и ученици Христови, и не помрачавайте радостта ми с вашата скръб! А радвайте се с мене, задето отивам при моя Син и Бог. А като погребете телото ми, върнете се всеки на своята работа!” След това пресв. Богородица разпитала апостолите за трудовете им в проповядване словото Божие,, дълго беседвала с тях, благословила ги и се молила Богу за цял свят.

Настъпил денят на нейното преставяне. От сутринта свещи горели в дома в знак на радост и тържество. Апостолите се молели и славословели Бога. Божията Майка възлегнала на украсен одър, радостно очаквайки смъртта. Изведнъж в третия час (9 часа) чудна небесна светлина озарила стаята. Покривът на къщата като че ли се разтворил и чудно явление се представило пред очите на вярващите. Сам Господ Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ликове ангели и светци, слязъл от небесата за душата на св. Богородица. „Душата ми величае Господа – възкликнала тя – и духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето Той милостно погледна смирението на рабинята Си” (Лука 1:46-48). Господ повикал пречистата Си Майка за вечен живот и след това се чуло пеенето на ангелите, които славели с думите на архангел Гавриил: „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе, благословена си ти. между жените!” (Лука 1:28). Всички с благоговение гледали на това преславно видение. И когато след това пристъпили към одъра, на който лежало пречистото тяло на Божията Майка, видели, че лицето й сияе като слънце и чудно благоухание се разляло по стаята. Сърцата на всички присъствуващи. се изпълнили с неизказана духовна радост.

Когато дошло време за погребение, апостолите вдигнали одъра и с псалмопение го занесли през град Йерусалим в село Гетсимания, Напред вървял св. Йоан Богослов, държейки в ръка райското клонче. Всички вярващи вървели подир пречистото тяло, над което се носел сияещ във вид на кръг облак, който озарявал цялото шествие, и ангелското пение се сливало с гласовете на вярващите. Много жители от града, като видели това чудно шествие, се присъединили към него. Но когато юдейските архиереи и началници узнали, че такава чест се оказва на починалата Майка Христова, те пратили въоръжени войници, за да разгонят събралата се тълпа и да отнемат от християните тялото на Божията Майка – те искали да го изгорят. Но когато войниците се приближили, сияещият кръг изведнъж се спуснал и като че ли с каменна стена оградил шествието, а пратените войници били внезапно поразени от слепота: По-късно някои от тях повярвали и били изцерени при гробницата на Божията Майка.

Апостолите погребали тялото в пещерата при село Гетсимания и затворили с камък входа й. В продължение на три дни те се молили непрестанно при гробницата и през всичкото време над това място пеели ангели.

На третия ден след успението (заспиването) на св. Богородица пристигнал ап. Тома. Той много се огорчил, че пристигнал твърде късно и не заварил жива пресв. Богородица. В желанието си да го утешат апостолите му предложили да отвалят камъка от гроба, за да може да се поклони на пречистото тяло. Но когато влезли в пещерата, видели, че е празна и че на мястото, гдето било положено тялото на Божията Майка, останала само плащаницата, с която я били покрили.

Апостолите в недоумение молили Бога да им открие тайната на това чудно събитие и в същия ден тя им била разкрита. Като се събрали на обща трапеза, те беседвали за успението на св. Богородица. Трябва да се има пред вид, че на своята трапеза те имали обичай да оставят едно празно място и да турят на него хляб за възкръсналия Господ Иисус Христос. След ядене те вдигали тоя хляб, наричан „част Христова”, и като славели Пресвета Троица, казвали: „Господи Иисусе Христе, помагай ни!” След това разделяли тоя хляб помежду си и го изяждали като благословение от Иисуса Христа. Тоя път, в същото време, когато станали от трапезата, за да въздигнат Христовата част, изведнъж чули ангелско пение и като отправили очи към небето, видели на облаците пречистата Божия Майка, сияеща от слава и обкръжена от ликове ангели: „Радвайте се! – казала им тя, – защото с вас съм през всички дни!” Изпълнени от неизказана радост, те вместо обикновената си молитва извикали: „Пресвета Богородице, помагай ни!” Оттогава апостолите повярвали, че Пресветата Божия Майка възкръснала в третия ден след успението си и с тялото била взета на небесата.

В памет на това нейно явяване пред апостолите св. Църква наредила да се прави възношение (въздигане хляб) в чест на пресв. Богородица. Това възношение се нарича „панагия” („пресвета”).

По-късно над пещерата, гдето било положено тялото на Божията Майка, издигнали църква и оттогава започнали тържествено да празнуват Успението на Божията Майка. Тоя празник е един от 12-те велики: празници.

Църквата почита Преп. Максим Изповедник и Св. Тихон, еп. Задонски

Св. Максим Изповедник em= PdofkiurqПреподобни Максим Изповедник се родил около 580 г. в Цариград в знатно семейство. Получил прекрасно образование и с особена любов изучавал философия. Този знаменит църковен труженик бил най-могъщият философски ум на Изтока в своето време, дълбок познавач на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговата изключителна слава в църковната история е изградена върху неуморимата му и енергична борба против монотелската ерес, която признавала в Иисус Христос само една воля - Божествената и която представлявала лукаво видоизменение на осъденото монофизитство. И двете ереси последователно се стремели да изтръгнат от понятието за Христа Неговото човешко начало и по този начин стигали до сриване на самите основи на християнството като богочовешка религия.

Монотелитската ерес била създадена от император Ираклий (611-641 г.) и цариградския патриарх Сергий (610-638 г.) при противодействието на римския папа св. Мартин и на йерусалимския патриарх св. Софроний (560 - 638 г.). Св. Максим, който поради знатния си произход и блестящо образование заемал длъжността на императорски секретар, веднага напуснал длъжността си след излизането на благоприятния за новата ерес указ и се отдалечил от двореца. Постъпил в уединената Хризополска обител до Халкидон, където процъфтявало любомъдрието (философията). Неговият смирен подвиг му спечелил уважението на братята и те против волята му го избрали за игумен, но поради смирение той не приел свещен сан и си останал обикновен монах. Когато ереста се засилила, той напуснал манастира си и от това време неговият живот бил неразривно свързан с историята на догматическата борба против монотелитите.

От Цариград св. Максим се отправил на Запад и пътят му за там бил дълъг и труден. Известно време той бил и на остров Крит, където спорил с монофизитската партия.

В края на 30-те години от VII в. той живял в Александрия и другаде в Египет. Едва в началото на 40-те години той вече е в латинска Африка (Картаген), където по това време се прехвърлили монотелитските размирици. Максим организирал православно противодействие. Всички жители на Африка и на близките острови почитали Максима като свой наставник и водач. Вижда се, че преподобният пътешествувал много из страната, бил във връзка с епископите, водил обширна преписка. Главно събитие през този африкански период от живота на преподобни Максим бил диспутът му с цариградския патриарх Пир, който дейно разпространявал ереста. В този картагенски спор доводите и красноречието на Максим увлекли и самия Пир, който се отказал за известно време от монотелитското си увлечение, но по-сетне страхът от гонение го заставил да се отрече наново от православието. И в Рим Максим се ползувал с голямо влияние и почит.

Спорът с Пир в 645 г. дал повод за свикване на няколко епископски събори, които заедно с Латеранския събор (649 г.) на папа Мартин I (649-653 г.) излезли с ясни и решителни постановления за неслитната богочовешка двойственост на естествените воли и действия в Христа. Решенията на Латеранския събор със съпроводно послание на папата били разпратени навсякъде до християните. Обаче защитниците на православието претърпели сурово наказание като непокорници на царската воля. С военна принуда папа Мартин бил отведен през 653 г. в Цариград и след прибързан съд бил изпратен на заточение, гдето и починал. Едновременно бил отвлечен и Максим. В Цариград той бил съден като държавен престъпник, който смущавал църковния и гражданския мир. След увещанията, мъченията и оскърбленията, на които бил подложен, изповедникът кротко приключил:

- Благодаря на моя Бог, че съм изтезаван за престъпления, които не съм извършил! Нека чрез това се умият волните ми прегрешения!

Светските защитници на ереста - императорът и дворцовите сановници - се озлобявали, че преп. Максим твърдо отричал правото на императора да се разпорежда с догматите на вярата. Дълго и настойчиво те спорили с него, и когато той все пак се оказал непреклонен, била издадена присъда за изгнание в крепостта Визия в Тракия. И в заточението му те продължавали да го убеждават и угнетяват, като го местили от един затвор в друг.

В 662 г. преподобни Максим отново бил подложен на кървави изтезания в Цариград, като накрай отрязали езика му и отсекли дясната му ръка, за да не може да проповядва и да пише. Подхвърлили на същото наказание и ученика му Анастасий, а след това развеждали и двамата по улиците и стъгдите за общо поругание, като показвали на тълпата отрязаните езици и ръце на мъчениците. Въпреки понесените страдания и рани те били изпратени на далечно заточение в Скития, както тогава се наричала Добруджа. Анастасий починал още по пътя, а св. Максим бил затворен в крепостта Схимарис, където починал на 13 август 662 г. като 82-годишен старец.

Когато на VI вселенски събор в Цариград (680 г.) православието възтържествувало над ереста, мъченическият подвиг на св. Максим Изповедник бил оценен по достойнство. Светата Църква високо почита този прославен учител и проповедник на православната вяра.

Бурният и страдалчески живот не попречил на знаменития изповедник да пише. Към най-важните му съчинения могат да се споменат: "Тълкуване на трудни места от Свещеното Писание", обяснения към съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, една дълга поредица от догматико-полемични трактати против монофизитите и монотелитите, забележителен диалог между игумен и монах върху духовния живот, 400 глави върху милосърдието, други 200 и 500 глави на богословски и икономически теми, "Мистагогия" - символично-мистично разглеждане на Църквата и култовите действия, 45 послания и други. Неговото литературно наследство е скъпо съкровище на християнската църква.

Житие на свети Тихон Задонски

Св. Тихон Задонски е един от най-великите и най-новите благодатни подвижници и пастири на Руската православна църква. По своята светост и подвиг той може да се сравнява с древните велики свети отци на Вселенската църква.

Св. Тихон Задонски се родил в 1724 г. в бедното семейство на църковния служител Сава Кирилович Соколов, село Короцка, Новгородска губерния. В светото кръщение получил името Тимотей. Баща му умрял твърде рано, а майка му едва смогвала да изхрани своите сирачета - четири сина и две дъщери. Когато Тимотей пораснал, майка му успяла да го настани в Новгородското духовно училище (1738), което две години по-късно било превърнато в духовна семинария. Завършил образованието си с пълно отличие през 1754 г., той веднага бил назначен в същата семинария за преподавател по гръцки език и риторика. На 10 април 1758 г. приел монашеско пострижение с името Тихон и наскоро бил ръкоположен за йеродякой, йеромонах, а през 1759 г. бива възведен в архимандритско достойнство и назначен за ректор на духовната семинария в гр. Твер. На Великден служил с Тверския архиепископ Атанасий и на архиерейската проскомидия архиепископът поменал Тихона: "Епископство твое да помянет Господ Бог во царствии Своем!" - и сам се усмихнал на своята грешка и добавил: "Бог да ви даде да бъдете епископ!" А по същото време в Руския синод архиереите теглели жребие измежду 7 кандидати, кой да бъде ръкоположен за епископ. Три пъти теглили жребие и трите пъти излязло името на Тверския ректор Тихон. На 13 май 1764 г. той бил ръкоположен за епископ в Петроградската катедрала "Св. Петър и Павел" като викарий на Новгородската епархия, а от 3 февруари 1763 г. бил назначен за Воронежки епископ.

От всички преживени дотогава лишения и подвизи здравето на св. Тихон било доста разстроено. Затова още в самото начало на своето епархийско служение той помолил да бъде освободен на покой в някой манастир. Това му било отказано и той трябвало в продължение на четири години и седем месеца да носи подвига на епархийски архиерей. Високо благочестив, св. Тихон не можел спокойно да гледа разпуснатостта, която заварил в епархията. Той се заел да стегне дисциплината в църкви и манастири, всред свещеници и монаси, да издигне благолепието на богослужебните места и богослуженията и пр. С личен надзор и разговори, с проповеди и послания той успял за кратко време да постигне твърде много.

Но здравето му продължавало да се влошава, докато най-после Св. Синод го освободил от Воронежката епархия. Св. Тихон се прибрал на усамотение и подвиг в Задонския манастир "Св. Богородица", на 95 км от гр. Воронеж. Бил освободен в края на 1767 година. Още като епархийски архиерей той бил известен като изключителен подвижник, а какво е било в манастирското му уединение - можем да си представим. Единствено го смущавала архиерейската му съвест, че малко послужил на Божия народ. В душата му се явявало нещо като разкаяние, загдето напуснал епархията. Едва ли не се налагало да се бори с мисълта за възвръщането си. Обаче строгият благодатен Задонски старец Аарон отговорил на тия негови смущения: "Божията Майка не позволява на Тихона да излезе оттук!" Така св. Тихон се успокоил и се освободил от тия свои духовни терзания.

Неговият голям подвиг се състоял в постоянен пост и молитва, строго нравствен живот, непрестанна благотворителност при малкото възможност в неговото положение и най-вече - в "златословесните писания", които написал в съзерцателния покой на манастирското усамотение. През 1770 г. започнал да пише своя известен труд "За истинското християнство". Това е изложение на християнското нравоучение. В него личи дълбокото познание на Св. Писание и тънкото проникновение в Христовата православна вяра. А през 1777 г. започнал своето дивно творение "Духовно съкровище, събирано от света".

Като оставил на своята Църква и народ безценно писмено съкровище (творенията му наброяват 16 тома), св. Тихон, изпълнен с преизобилна Божия благодат и чудеса, завършва земния си живот на 13 август 1783 година. През 1846 г. при поправка на централната манастирска църква мощите му били намерени нетленни. На 13 август 1864 г. (78 г. подир смъртта му), той бил канонизиран от Руската православна църква.

Румънският художник Доринел Коман с изложба „Икони“ в Каварна

На 12-ти август в 17:00 часа в ХГ „Христо Градечлиев“ се открива изложбата „Икони“ на румънския художник Доринел Коман. 

Експозицията предлага икони на различни светци, както и „Иконата на моята душа”, в която са включени образите на хора, близки до сърцето на автора.

По информация от художника, преди 15 години, по време на освещаване на църковен храм в Румъния, по време на среща с митрополита на Доростолска епархия Иларион, художника получава поръчка за рисуване на църкви в България. 

Община Каварна напомня, че мероприятието ще бъде проведено при спазване на всички противоепидемични мерки.

Св. мчк и архидякон Евпъл. Св. мчца Сосана девица

По време на царуването на Диоклетиан и Максимиан гонението на християните се разпространило навсякъде. По това време от споменатите нечестиви царе в Сицилия бил изпратен да търси и мъчи християни един, известен със своята жестокост княз, на име Пентагур. Когато дошъл в град Катана, мъчителят заповядал на градския началник Калвисиан да събере на площада целия народ, не само тези, които живеят в града, но и в околностите. На Ахиловия площад било приготвено място за зрелище и под звуците на тръби и тимпани се събрало множество народ от двата пола и различна възраст. Тук дошъл и княз Пентагур с Калвисиян. Когато видял народа, князът попитал Калвисиян:

- Всички ли въздават чест и поклонение и принасят жертви на нашите богове?

Калвисиян отговорил:

- Наистина, светли княже, всички, които ти виждаш, служат усърдно на великите богове, и им принасят множество жертви. Сред тях няма нито един нечестивец.

Този отговор силно зарадвал Пентагур и той изразил одобрението си както пред народа, така и пред началника на града. След това обнародвал заповедта на царете и пред всички дал власт на Калвисиян - ако намери някого, който се нарича християнин, да го предаде на мъчения и да го умъртви. След това Пентагур се отдалечил в други градове. Калвисиян извикал при себе си слугите на преторията и им заповядал внимателно да търсят, дали няма да се намери някъде в града или в околностите му някой, който, макар и тайно, да изповядва християнската вяра, и да го предадат на мъчения. Тогава се приближил един от слугите и казал:

- Тук в града има човек на име Евпъл - той носи със себе си някаква книга, обикаля домове и улици, учи народа и нарича велик християнския Бог. (Свети Евпъл бил дякон и носел със себе си Евангелието. Той четял от него на народа за Христовите чудеса и го учил да вярва в Спасителя.) Когато чул това, Калвисиян веднага изпратил да го хванат и да го доведат вързан при него. Войниците тръгнали да търсят свети Евпъл из целия град. Накрая го намерили в една бедна къщичка, където четял светото Евангелие, и поучавал тези, които го слушали. Войниците го хванали, вързали му ръцете отзад и го повели на съд при градския началник, като взели и Евангелието. Когато видял свети Евпъл, Калвисиян казал:

- Ти ли си хулителят на боговете и престъпник на царските заповеди?

Свети Евпъл отговорил:

- Кои са вашите богове, за да ги почитам?

- Нашите богове са Юпитер, Асклипий и Диана - казал Калвисиян.

- Ти - възразил му светецът - си сляп, защото не познаваш Единия истински Бог, Който е сътворил небето и земята, създал е човека от пръст и нас християните е облякъл в безценната и пресветла дреха на безсмъртието, която е светото кръщение.

- Ти затова говориш така горделиво, защото още не си изпитал мъченията - казал Калвисиян.

- За мен тези мъки са светъл венец, а за теб тъмнина и погибел - отвърнал Евпъл.

Тогава Калвисиян, силно разгневен, заповядал да окачат свети Евпъл и да го стържат с железни гребени. По време на тези мъчения свети Евпъл повдигнал очи към небето и се молел:

- Господи Иисусе Христе, облечи мен, от когото като дреха смъкват плътта ми, с безсмъртие в бъдещия живот. Дарувай ми в този час сила, да не ме победят мъките.

И от небето се чул глас:

- Бъди мъжествен и се укрепявай, Евпле! За теб вече е приготвена истинска дреха.

Дълго стъргали светия мъченик, при което Калвисиян му говорел:

- Нима няма да изоставиш заблуждението си? Защо не искаш да влезеш в храма на боговете и да им принесеш жертва, за да получиш от тях прошка на греховете си, от царете - чест и богатство, а от нас - предложение за дружба. Изобщо, чрез това ти би придобил много злато и сребро.

- О, син на погибелта и слуга и съобщник на дявола - отвърнал свети Евпъл, - не знаеш ли колко тежко ще бъдеш наказан в деня на страшния Божий съд за всички тези, които сега скланяш към идолопоклонство чрез злато и сребро?

Разгневен още повече, мъчителят заповядал да бият светеца по челюстите с железни чукове и да чупят бедрата и колената му. По време на тези побои свети Евпъл укорявал мъчителя, като казвал:

- Безумен, ослепен от злоба човек! Защо ми причиняваш тези мъки, които аз, укрепяван от моя Бог, считам за паяжини? Ако можеш, измисли по-страшни мъки, защото тези за мен са като игра.

След това Калвисиян заповядал да отвържат свети Евпъл, да окачат на шията му Евангелието и да го отведат в тъмницата. Освен това заповядал особено внимателно да затворят вратите на тъмницата, да ги запечатат с неговия пръстен и да поставят стража, за да не може никой да влиза при свети Евпъл и да му носи хляб и вода. Калвисиян искал той да умре мъчен от глад и жажда. Свети Евпъл прекарал в тъмницата седем дни и нощи и почувствал силна жажда. Тогава той се помолил на Господа:

- Господи Иисусе Христе, истински Боже наш, Който даваш храна на всяко живо същество, Ти, Който си напоил в древност Твоите люде, водени през пустинята от Мойсей, като си източил вода от камъка, Ти, Който си извел за Самсон вода от сухата ослина челюст, и си ни умил с водата на светото кръщение, дай и на мен, моля Те, прохлада, защото изнемогвам от жажда. Заповядай да потече в тази тъмница извор на вода и да утоли жаждата ми, и всички ще узнаят, че само Ти си Бог и няма друг, подобен на Теб.

Когато свети Евпъл завършил молитвата си, внезапно в тъмницата се появил извор на вода. Той пил от него и утолил не само жаждата си, но и глада си, като с храна. Свети Евпъл прославил и благодарил на Бога. След като изминали седем дни, Калвисиян заповядал да изведат мъченика от тъмницата, ако още е жив. Той предполагал, че свети Евпъл заради раните, глада и жаждата, вече е мъртъв. Когато войниците дошли, изпаднали в ужас, като видели, че цялата тъмница е пълна с вода. Свети Евпъл, прострял ръце над водата, сякаш заповядвал, и водата на часа станала невидима. Войниците си казали един на друг:

- Наистина е велик Бога, на Когото служи този човек! Повели светия мъченик към дома на градския началник.

Той като видял, че свети Евпъл никак не е изменил външния си вид и е весел, сякаш идва от пир, много се удивил и казал:

- Поне сега се поклони на боговете, преди да ти отсекат главата.

Свети Евпъл отговорил:

- Коварен и ослепей приятел на дявола! Кой иска да остави светлината, за да ходи в тъмнина?

Разгневен, градоначалникът заповядал да му разкъсат ушите с железни куки и да отведат вързания на съд в преторията. Там дошъл и самият мъчител, седнал на мястото си и дълго принуждавал светеца да принесе нечестивите жертви, но като видял, че свети Евпъл остава непреклонен, Калвисиян го осъдил на посичане с меч. Когато изслушал смъртната си присъда, свети Евпъл помолил градоначалника, преди да го посекат, да му дадат време да се помоли. Калвисиян се съгласил. Когато войниците повели светия мъченик на смърт, ги съпътствала голяма тълпа народ, сред която имало немалко християни, които тайно спазвали вярата си. Когато достигнали мястото, свети Евпъл спрял. След това се обърнал към народа, взел Евангелието, което винаги носел със себе си, отворил го и започнал да чете за Христовите чудеса и да ги поучава да познават истинския Бог, и мнозина от езичниците се просветили със светлината на Христовата истина. След това свети Евпъл започнал да се моли на Бога и до него достигнал глас свише:

- Блажен си ти, Евпле, Мой добър и верен рабе, ела и влез в радостта на твоя Господ и се наслаждавай на покой заедно с всички, които от векове са Ми благоугодили!

След като се чул този глас, свети Евпъл преклонил главата си, а след отсичането й, отишъл при своя Господ. Неговото страдание завършило на единадесетия ден на месец август. Благоговейни мъже от християните взели честното тяло и главата и ги погребали в специално приготвено място. По молитвите на светия мъченик при гробницата му се извършвали много изцеления, в които съдействала благодатта на нашия Господ Иисус Христос, на Когото с Отца и Светия Дух чест и слава во веки. Амин.

Св. мчк и архидякон Лаврентий

Житие на св. мъченик и архидякон Лаврентий

В първата половина на ІІІ в., след смъртта на император Максимин, гоненията против християните били прекратени за известно време. Император Гордиан не преследвал вярващите, а приемникът му Филип така ги покровителствал, щото някои историци допускат, че той самият тайно бил приел християнската вяра.

С възцаряването на Деций в 249 г. гоненията били подновени със страшна сила. Особено свирепи били те в Рим. Малко били епископите, които не пили чашата на страданията. Така, епископ Фабиан умрял от мъченическа смърт и римските християни останали известно време без епископ. Избраният след това Корнилий бил изгонен, изпратен на заточение и най-после наказан със смърт, загдето не се съгласил да се поклони на езическия идол. Папа Стефан бил убит, когато извършвал божествена служба. За негов приемник бил избран Сикст, мъж учен и благочестив. В това време царувал вече император Валериан, който в първите години от царуването си бил твърде милостив към християните, но след това, подстрекаван против тях от своя съветник Макриан, взел жестоко да ги преследва.

Римският управител хванал папа Сикст и го затворил в Мамертинската тъмница. Дълго го убеждавали да принесе жертва на боговете, но никакви увещания не могли да склонят светия старец да се отрече от Христа. Осъдили го на смърт. Когато го водили да го накажат, Лаврентий, главният от Седемте дякони на Римската църква, се обърнал към него с тия думи:

- Къде отиваш, отче, без сина си, архиерею Божи - без своя дякон? Кога без мене си принасял жертва Богу? Вземи ме със себе си! Учителю, вземи ученика си!

- Няма да те оставя, сине мой - отговорил му св. епископ. - Аз, старец, отивам на лека смърт, а на тебе ти предстоят по-тежки страдания. След три дни и ти ще дойдеш подир мене, а в това време раздай на бедните останалото имущество!

Епископът бил убит, а Лаврентий побързал да изпълни последното му завещание.

В това време християнската църква имала обичай да издържа множество бедни. Лаврентий раздал на бедните щедра помощ от парите, пазени в църквата, и сам посветил последните си дни в служба на ближните. Множество християни се криели в пещери и подземия. Лаврентий ги посещавал, носел им храна и дрехи и ги утешавал с думи на любов и вяра. Господ Бог му помогнал да облекчи тяхното страдание, като му дарувал чудотворна сила. Болните се изцерявали, когато възлагал върху тях ръка, и слепи проглеждали.

Между това донесли на римския император, че уж Лаврентий изнесъл от църква и скрил богатите златни съдове и други скъпоценности. Управителят заповядал да го заловят и затворят в тъмница. Там го поверили на особения надзор на главния тъмничен началник Иполит. В тая тъмница се намирало голямо множество затворници. Лаврентий им говорил за Христа и чрез името на Господа изцерил някои болни, които се обърнали към Бога. На всичко това присъствал Иполит. Думите на Лаврентий и чудесата, които той извършил подействали и на него. Той познал истината и с целия си дом приел християнската вяра.

Управителят призовал Лаврентий на съд. Когато Иполит му известил за това, Лаврентий казал: "Да вървим, защото и на тебе и на мене се готви мъченически венец!" И без страх отишъл при управителя.

На въпроса на управителя къде са скрити съкровищата, Лаврентий отговорил: "Дай ми срок от два дни и аз ще ти ги събера и покажа". Управителят се съгласил. Тогава Лаврентий събрал всички бедняци и сиромаси, които Църквата издържала, представил ги на управителя в определения ден и му казал: "Ето съкровищата на християнската църква!"

Управителят страшно се разгневил и заповядал да подложат Лаврентий на мъчения. С необикновена твърдост св. архидякон понесъл мъченията. Управителят напразно се старал да изтръгне от него признание в това - где са скрити съкровищата и где се намират християните. Напразно го убеждавал да се поклони на идолите. Най-после той заповядал да донесат най-страшните оръдия за мъчение и като ги посочил на Лаврентий, казал му: "С всички тия оръдия ще те мъча, ако не изпълниш заповедите ми."

- Изпълни твоите закани! - отговорил Лаврентий. - Което ти наричаш мъчение, за нас християните то е слава и радост.

- Ако е тъй - възразил управителят, - защо тогава не искаш да покажеш криещите се християни?

- Ти не си достоен да видиш тия, чиито имена са написани на небесата - отговорил мъченикът.

- Посочи ги още сега! - настоянал управителят. - Сам се поклони на боговете, престани да се надяваш на съкровищата, които криеш! Те няма да те спасят.

- Христовите раби няма да посоча, а на съкровищата действително аз се надявам - отговорил Лавринтий.

- Нима ти се надяваш със сребро да се изкупиш от мъченията? - запитал управителят.

- Аз съм раб на Христа и се уповавам на Него - отговорил Лаврентий. - Аз зная, че Той е приготвил небесни съкровища за Своите служители.

Управителят заповядал да мъчат светеца. Лаврентий бил жестоко бит и опалван с огън. Но той понасял всичко спокойно, благодарил на Господа и Му въздавал славословия.

Един млад войник, на име Роман, като видял неговата твърдост, повярвал в Господа. Бог го удостоил с чудно видение.

- Св. Лаврентий - извикал изведнъж Роман, - аз виждам един пресветъл момък да стои пред тебе и да изтрива кръвта от твоите рани! Моля те в името на Христа, не ме оставяй!

Когато след изтезанието завели отново св. Лаврентий при Иполит, младият Роман дошъл при него да иска кръщение. Царят узнал за това и заповядал смъртно да накажат младия войник. Заповедта била изпълнена.

Същата вечер пак довели Лаврентий при управителя, който отново започнал да го убеждава да се поклони на боговете.

- Откъде си родом? - запитал го управителят.

- Аз съм родом от Испания - отговорил Лаврентий, - а съм възпитан в Рим. От детинство съм християнин и съм научен на Божия закон.

- В това ли се състои Божия закон, да не почиташ боговете и да не се боиш от мъчения? - запитал го управителят.

- Моят закон ме е научил да зная и почитам моя Бог, Господ Иисус Христос, и уповавайки се на Него, аз действително не се боя от мъчение.

- Поклони се на боговете! - възразил му управителят. - Иначе, ще те мъча цяла нощ.

- Тая нощ за мене не е тъмна - спокойно отговорил мъченикът, - тя цяла е озарена от светлина.

Управителят заповядал да го бият по устата с камъни. Но като видял, че и това мъчение не скланя Лаврентий да се отрече, казал на слугите си: "Донесете ми железен одър, за да почива на него тая нощ гордият Лаврентий!"

Донесли одър и желязна скара, турили на нея мъченика, а под нея разпалили дървени въглища. Лаврентий с твърдост понасял ужасното страдание и казал на управителя: "Знай, че тия горящи въглени готвят на мене прохлада и почивка, а на тебе - вечни мъчения!" След известно време Лаврентий се обърнал към слугите и им казал: "Изпекох се вече от едната срана, време е да ме обърнете!"

Всички се чудели на неговото мъжество. През цялото време необикновена радост сияела по лицето на св. мъченик. Той с висок глас славел Господа, благодарял Му и се молел за обръщане на враговете. С тая молитва той предал Богу душата си.

През нощта Иполит взел свещените останки на мъченика и с помощта на презвитер Юстин го погребали по християнски обичай - с молитва и псалмопение. Като узнал за това, управителят заповядал да уловят Иполит и да го доведат при него. Иполит заявил смело, че той вярва в Христа. Подложили го на мъчения, които той твърдо понасял, като повтарял само: "Аз съм християнин!" Разграбили всичкото му имущество, заловили всичките му слуги, които заявили, че са християни и са готови заедно с господаря си да умрат за своята вяра. Старата Иполитова кърмачка - Конкордия, била измъчвана до смърт; другите му слуги - 18 души били посечени с меч, а самият Иполит бил привързан към коне, които карали да тичат, докато той изпуснал дух.

Паметта на св. мъченик Иполит, на св. Конкордия и на всички пострадали с тях се празнува на 13 август, понеже умрели три дни след смъртта на св. Лаврентий. Това станало в 258 година.

7 НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

„Нека ви бъде по вашата вяра.“ (Мат.9:29)

Братя и сестри,

В днешното евангелско четиво чуваме за двамата слепци, на които Господ Бог Иисус Христос отваря очите,… но поради тяхната вяра! Също чуваме за немия, хванат от бяс. „И след като бесът биде изгонен, немият проговори.“  (Мат.9:33). Чуваме за тези различни едни от други човеци, но които човеци всъщност сме ние.

Ние сме неми,… когато не се молим. Когато празнословим. И особено – кога сквернословим. Тогава говорим, ала нищо не казваме. Тогава самите ние сме обхванати от бяс. И докато не се научим, че с малко приказки може да се каже много то този бяс не ще ни напусне. А най-съкровените приказки – това са молитвените слова. Пък докато човек не е видял – той не може да го опише. Нещо повече. Докато не е прозрял чрез вътрешния си взор – онзи взор, способен да види премъдростта на незримото. Чрез който всъщност слепите разпознали Господа Иисуса, Сина Давидов и към Когото отправили думите си:  „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов! А когато дойде вкъщи, слепците се приближиха до Него. И Иисус им рече: вярвате ли, че мога стори това? Те Му казват: да, Господи! Тогава Той се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра. И очите им се отвориха.“ (Мат.9:27-30).

Слепците знаят, че Този, подир Когото вървят е Иисус Господ. Но те имат това познание, понеже са зърнали Спасителя с духовните си очи. В техния вътрешен взор ние пък виждаме проявление на стиха от химна на любовта: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице.“ (1Кор.13:12). И всички ние,… и тук събралите се,… че дори и тези, които се затваряме в скришната си стаичка да се помолим… всички виждаме смътно. А тази неяснота ще е до тогава, докато не се научим да сме напълно открити едни с други. Не да мислим едно, а да говорим друго. Не да гледаме едно, пък да виждаме друго. И именно в това „напълно“ се крие яснотата. Господ Бог Иисус Христос простичко пита, пък слепците простичко отговарят. Няма засукани слова, няма неясни думи и значения, липсват многословни тълкувания. И това е – да говориш, и да казваш това, що мислиш.

Ако отправим собствения си взор към нас самите ще видим нещо страшно – не сме слепи, ала не виждаме. Тъй щото още в Стария Завет е писано за делата на Господа: „Всичко си направил премъдро.“ (Пс.103:24). Премъдро. Творение, което може да бъде видяно само когато се отворят духовните очи у човек. Но това далеч не е достатъчно. Човек трябва сам да пожелае да види. Да изпита потребност на незримото прозрение. Сам да го направи. Както слепите, които Господ Бог изцери. Той ги помилвал, по техните думи, но им дал много повече преди това. Тъй щото в скрития смисъл на страшните слова: „Господи, помилуй.“ се открива това, що е истинско потребно за човек.

Братя и сестри,

Нека бъдем като тези слепци и като този ням човек. Понеже чрез тази временна несъвършеност ще усетим вътрешната, почти болезнена потребност да се научим на това – а то е именно смирение. Да погледнем вътре в себе си, за да изкрещим вътре в самите нас, че нещо ни липсва. А думите, които ще заглушат всякакъв друг звук и ще закрият всяка друга картина са именно тези: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!“ (Мат.9:27).

Нека да се опитваме всеки ден да търсим първом царството на Бога и Неговата правда. Тогава ще се отворят и нашите очи и вече няма да виждаме смътно, като през огледало. Тогава бесът ще излезе от нас и ще можем да проговорим. Тогава ще разберем думите Господни: „Нека ви бъде по вашата вяра.“ (Мат.9:29). Тогава ще се научим да виждаме премъдростта в света и с още по-голям трепет и страх да кажем: „Помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!“ (Мат.9:27).

Амин.

Автор: Христо Димитров